И тъй, еленът преди тези петнайсет години бил жив. Огромен и царствен — минавал през дните си под небето. Търсил храната си. Зовял плахите, воднооки кошути. Гонил съперници, борил се с вълци. Но и дните минавали през елена — ето че той остарял.
Заседявал се по-често самотен, встрани от стадото, дигнал муцуна — загледан безмълвен в безкрая. В големите му очи влизали лъскави планината, тревата и небето; спомени от любов, бягове, битки; радостта, че си жив и че те има; надежди, тъга и въпроси. Въздъхвал еленът, навеждал глава да се храни. Помръдвал ухо да се ослуша. Пътувал със стадото, всичко — за елените старци няма приюти.
И ето, дошъл и редът на онази година, когато Калистрат, Раду Настасе и неколцина в едно прекрасно утро на септември поели по долината на Жиу. Те вървели нагоре през целия ден — вечерта отседнали в малката хижа до електростанцията под Мъндра. Край огъня вътре било радостно, морно и приказно. Отвън трансилванската нощ пукала от топлата си и девствена зрелост. Месечината се търкаляла по Карпатите и надничала в дивите урви, да ги облее с тихо пътуващия си отблясък.
Елените около хижата започнали да реват. Лишени от човешките думи, те трябвало всичко да кажат със звуците от горещите си гърла. Като с тръби от божия орган те обещавали, плашели, молели. Ослушвали се за момент и започвали отново. Доловете препращали техните страсти далече — оттам се обаждали други.
Ловците дълго слушали мълчаливи и даже сами — от себе си — усетили чакащите наблизо кошути.
Елените започнали боевете.
Рогата им чаткали страшно, сривал се камънак, изпращявали клони. Разбира се, тук бил и еленът от черешовата градина.
Старостта има и предимства — никой от спорещите млади мъжкари не успял в тази нощ да избере неговата позиция. Той забелязал със зоркото си око как една от кошутите се е отделила зад телената ограда до електростанцията и се отправил към нея.
Казал й всичко със старото си и мощно гърлище. Тя го разбрала и се измъкнала от храстите под луната. Гледал я той, тя го очаквала. Само телената ограда му пречела и тръгнал да търси пролука.
Ревял еленът и обикалял около оградата дълго — окото му неотлъчно към лунното очертание на кошутата. Пролука не намерил. Затичвал се, тропал с копита — изпивал с око чакащата кошута.
И ето че храстите оттатък оградата се размърдали: след миг се подали рогата на друг.
И той така ревял, и той така гледал в кошутата. Доближил я.
Тогава старият елен заблъскал с рога по оградата, затичал се яростно в кръг и решил да се опита да я прескочи.
Той литнал нагоре, като в онези, големите си години — оставало мъничко още да мине. Но високата коварна тел го блъснала в гърдите и той паднал назад. Вода било под него — гъста и необичайна, — еленът с ужас разбрал, че няма да може да я преплува. Опитвал се, опъвал глава — нищо. Потъвал в необичайната черна вода и тя го облепвала като с отрова. Продължавал да се опитва, да тръска големите си рога — докато тъй се забравил.
Сутринта Раду Настасе излязъл от хижата пръв. Но след малко се върнал и бързо извикал ловците.
Наредени по ръба на циментовия басейн, те дълго гледали огромния елен, потънал в петрола. Само муцуната му стърчала отвън, а окото — в кошутата. Тя още била там, зад оградата, заедно с другия.
Ловците намерили въжета и синджири. Раду Настасе докарал от електростанцията лебедка и след около два часа тежка работа еленът бил изваден от петрола.
Той стъпил на крака — загледан в лунната кошута, — обиколил полека басейна и застанал до телената ограда. Муцуната му се опряла о нея. Окото му било пълно с кошутата. И тя гледала него.
Другият елен навел глава, обърнал се и полека се отдалечил.,
Пръв се обадил Калистрат и казал, че от този стар елен вече нищо няма да стане и ще е по-добре да го застрелят. Друг от ловците разказал за една сърна, която също така била паднала в басейна с петрол и след три дена умряла. Тогава Раду Настасе казал: „Аз ще го застрелям“ — и се запътил към него.
Раду Настасе извадил пистолета си и обяснил, на другите, че ще застреля елена в окото — да не се разваля трофея, а и да не се мъчи животното дълго.
Той го доближил съвсем и насочил дулото си в окото му.
Другите очаквали изстрела.
Еленът гледал в кошутата.
Раду Настасе се навел хубаво към окото и след това прибрал пистолета си обратно. Сложил ръка на врата на елена и се обърнал към другите ловци. „Защо не стреля?“ — попитали те. А Раду Настасе им казал: „Защото той е мъртъв.“
Калистрат млъкна.
Бялата шапка на Мъндра пак тъй блестеше на слънцето и водите на Жиу пак така тихо разказваха. Не помня колко дълго мълчахме. После се загледахме към елена на кола в черешовата градина.
Той беше жив.
Само окото му не си беше на мястото — там, в сухия череп на кола, — защото беше дошло да погледа света и през нас.
ТЕОРИЯ НА РАЗРУХАТА
Шарените скали се рушат по-лесно от едноцветните.
Това е така, защото различните по цвят минерални зрънца, от които е съставена скалата, се нагряват различно от слънцето. А като се нагряват различно, те тъй различно се разширяват или се свиват. От това скалата лесно се руши. Много по-лесно, отколкото друга скала със съвсем същата здравина, но с еднакъв цвят на съставляващите зрънца.
Запомнихте ли?
Шарените скали се рушат много по-лесно от едноцветните.
ДЕЛВИЧКАТА
В големия магазин влязоха мъж, жена и дете. То от вратата забеляза играчките и ги поиска всичките.
— Чакай малко — каза бащата. — Първо ще се повозим по стълбичката, после ще купим от горния етаж разни много важни неща и накрая ще дойдем за твоята играчка.
Момиченцето настояваше на своето, но скоро се залъга с подвижната стълбичка и забрави. На горния етаж то пак започна да си избира играчки: един от восъчните манекени, четири полилея и накрая стъклената будка на касиерката. Пищеше и дърпаше баща си за ръката да му ги купи. Докато майката пазаруваше, бащата обясни на своето момиченце, че тези неща не се продават или са толкова скъпи, че той не може да ги купи.
— Защо?
— Нямаме толкова пари.
— Защо?
— Не сме ги изработили.
— Защо?
— Защото ти ми чупиш моливите, с които чертая (той беше инженер), а като не искаш да си лягаш рано, също ми пречиш на работата.
Момиченцето помисли малко и каза:
— Аз веце сте лисувам само с един молив. Мой молив, нали, татко?
— Да, татко.
— И сте лягам лано!
— Точно така. И тогава ще изработим повече пари.
Момиченцето (което много обичаше да му се говори сериозно, като на възрастен) и този път забрави желанията си. Разбира се, след няколко минути то забрави, че е забравило желанията си, и отново започна да пищи за лъскави предмети, които му попадаха пред погледа.
Бащата го дръпна настрана и му се скара. То се разплака. Тогава той му обясни по най-сериозен начин,
