Вундербар го видя как вдига пушката. С другото око следеше кошутата. Дори чу плющящия изстрел, но това вече не го интересуваше много. Защото снегът със страшна сила го удари в муцуната, напълни му и двете очи, изви се като вихрушка от рогата и бързо загасяваше огъня в ноздрите.
— Бягай! — искаше да извика той на кошутата. — И другите сега трябва да бягат нагоре! Бързо, сега!…
Но от всичко това излезе само едно тихо хриптене, от което снегът пред очите му почервеня.
Червеното беше и топло — разливаше се, попиваше се в снега, — беше и лепкаво, той не можа да се вдигне от него.
Лежеше с опъната шия, с разклонени, фантастични рога — бялото на окото му се увеличаваше.
Като че ли дочуваше тропота на кошутата. Като че ли усети как стадото се измъква нагоре.
Ето, стадото пак се измъква, пак е толкова бяла гората, вълците вече на вратовете им, но те коленичат, обръщат главата, рогата, пак така лепкаво топло и червено, сред трясъка на ребра и скимтене — натискай вълка до скалата, да има пак тичане из планината, уханни треви, бистра вода и кошути, големите златни луни и звезди, натискай така, както натиска другарят до тебе, щом сте родени мъжкари — да водите и закриляте стадото. Ах, натискай.
Еленът се опъна с все сила, изви рога към въображаемия вълк и се забрави така. Двамата вече бяха над него.
— О — каза човекът, чиято пушка димеше. — Вундербар!…
ЧОВЕКЪТ
Той беше овчар и си живееше в рая. Тъй се шегуваха с него, тъй казваше и самият той. Наистина планината му даваше всичко. Бездънно небе над калпака, безкрайни зелени гори пред окото, тучни поляни в краката. Поляни — пеещи с овчите хлопки. Мляко и вълна, сирене, агнета, пастърмица — хлябът, яйцата и другото вземаше от село. Слизаше, разменяше своите стоки и се връщаше.
Той свиреше на кавал, този човек, и по това нямаше равен на него. Когато мекият писък тръгваше от края на устните през дървото — огънат, разохкан от пръстите на ръцете, — секачите пускаха брадвите на земята. Старите селянки сядаха с наръчи по гърбовете и очите им лъсваха — живи мъниста — сред прегорелите като шума лица. Скитниците, децата, излезли за гъби — изпъваха вратове, зяпнали…
Птиците само свиреха толкова сладко и ручеят, като шепнеше в камънака.
Човекът, разбира се, имаше нужда от другите и често прескачаше в село. Той свиреше и там — в кръчмата, за сватби и на седенки, — а тъй като беше весел и разговорлив, нямаше кой да не го кани.
Това му създаваше грижи, защото овцете трябваше да остават сами. В балкана имаше вълци и те нощем връхлитаха към кошарата. Едрите, верните песове — то се знае — някак се оправяха с по един или два вълка, като ги усещаха отдалеч, лаеха силно и ги прогонваха. Но понякога вълците идваха в глутница. и тогава трагедията бе неспасяема.
Пет или шест в група, гладни и решени на всичко, вълците не се съобразяваха с нищо и диво нападаха- Те не се интересуваха от железните шипове, щръкнали върху кучешките нашийници, изскачаха като сенки от всички страни, страшните им челюсти клопваха — късаха кожи и чупеха кости, — кошарата се изпълваше с лудото блеене и с миризмата на кръв.
Кучета, които бяха посрещали глутница, после не можеха да се справят и с един вълк. Ставаха някак особени. Вместо лай виеха още като му доловят миризмата. Свиваха опашки между краката и се натискаха изнервени при овцете.
Човекът беше разбрал всичко това и ги сменяше. Отглеждаше нови, още по-едри и злобни, хранеше ги богато и им ковеше нашийници. По този начин работите вървяха все пак нормално — но до явяването на глутница. След страшната нощ и новите кучета ставаха непригодни. С една дума, само той беше надеждна защита на стадото. Старата пушка от баща му, която съвсем не признаваше глутници. Даже един изстрел в нощта беше достатъчен и зверовете изчезваха.
Те бяха двечките му магически вещи — пушката и кавалът. Но можеш ли всяка нощ да оставаш в кошарата? Песните на другарите в кръчмата, кикотът на момите из село… Ти стой всяка нощ при овцете, та да ги пазиш от вълци.
Човекът понякога просто рискуваше. Не всякога идваха вълци. Калпави или добри, кучетата все някак там лаеха, да се чува. Завъди вече по три и по четири (цели самуни изяждаха), слизаше в селото да нощува и — тъй. Но до следващото явяване на жестоката глутница.
Завареше ли кръвта по поляната, труповете на петнайсетина овце, разтрепераните си, изподавени кучета, той викаше лудо и псуваше всичко, проклинаше дявола, бога и себе си — след това месеци не помръдваше от кошарата.
Нещата се промениха случайно (той даже не беше и мислил това), когато един ловец мина с вълчетата. Те бяха две, носеше ги в торбата си като котки. Къде, какво, как ги намери? — ловецът седна при него и му разказа. Попаднал на диря в гората, намерил леговището и котилото. Нямало я вълчицата… ето — прибрал ги.
— Два звяра по-малко — каза ловецът. — Пък и пара дават за тях, ти нали знаеш.
Той постоя при овчаря, пушиха по цигара и говориха. Разправи му как някой опитомил така два вълка и ги научил да пазят овцете. Слушал от дяда си за това, дядо му бил виждал тези два вълка с очите си.
Овчарят се смя на историята, после извадиха вълците бебета от торбата и се заиграха върху тревата. Те бяха, вълчетата, пухкави и смешни като кутрета.
— Аз да знам, че е истина… — каза замислено овчарят.
— То си е истина — каза ловецът. — Нали ти рекох, дядо ми ги е виждал с очите си.
Овчарят поиска вълчетата от ловеца. А ловецът — пари стрували. Овчарят помисли, даде му пастърма, две агнешки кожи и сирене. Сделката стана. На изпращане веселият овчар каза:
— Ако рече да се опитомяват наистина, за Гергьовден имаш и едно агне от мене!
— Да доживеем до Гергьовден — каза ловецът, като надигна тулума със сирене и помириса още веднъж пастърмата.
Вместо два вълка — пастърма и сирене.
Намести товара на рамо, на другото пушката, махна с ръка и си отиде.
Голяма игра падна с двете вълчета. Накрая те заспаха в ръцете на овчаря — веднага след като се налокаха с мляко. Той им го бе сипал, затоплено, в една от кучешките съдини. На сутринта пак, на обед и вечерта също — заредиха се дни на игра и очакване.
Може ли вълк да опитомяваш? Нали той козината си само мени? Ти си луд, някой ден скъпо ще ти излезе! Те нека да порастат, тогава ще видиш…
Така му говореха в селото, често така мислеше и самият той. А вълчетата си растяха, скачаха като луди отгоре му, ближеха му ръцете и скимтяха.
Човекът хващаше муцуните им, ушите — понякога дълго се вглеждаше вътре в очите им. Виждаше своето чувство отразено. Беше ги кръстил Пано и Гюро — и двете бяха мъжкарчета.
— Ей… — казваше им понякога той, като ги гледаше вътре в очите. Те се учудваха и кривяха по детски глави. Като че искаха да му кажат: „Какво има? Нали все така всичко е в ред помежду ни?“
Свикнали да лежат край овцете, Пано и Гюро не обичаха особено да се отделят. Живееха си наоколо като кучета, чакаха си храната с търпение и познаваха своя стопанин дори по гласа на кавала. Към другите хора, които срещаха с него, бяха студени, но безразлични.
Цяла сензация бе първото им появяване в селото-Вече големи, колкото кучета, от двете страни на господаря си, те стъпваха леко и се оглеждаха — объркани от гъстия свят. Стряскаха се от малко, чудеха се на непознатите миризми. Бяха по-скоро плашливи, отколкото страшни. Към кучетата проявяваха интереса си сдържано, впрочем какъвто бе проявен към тях. Само едно пале не отчете нещата и се нахвърли да ги нападне истерично. Пано се спря да го погледне и съвсем мъничко сниши глава. Гюро се обърна полека към него, джуката мръдна нагоре и му показа само един зъб. Още на пет крачки от тях палето изквича тънко и тъй се преметна да бяга назад, че се смя цялото село.
