Дойдоха щастливите дни за човека. Той беше ги оставял сами някоя вечер, като ги дебнеше отдалеч. Те си стояха, както обикновено — легнали край кошарата, до овцете. Веднъж се реши и за цялата нощ — сутринта го посрещнаха весели и верни.
Сега вече човекът си слизаше в селото, когато поиска. Нощуваше спокойно и спокойно се връщаше в планината. Неговите два вълка бяха на поста си. Понякога — като идеше сутрин от село — свирваше им още от потока и те пристигаха на минутата. Скачаха отгоре му, ближеха му ръцете — опашките им трепереха от радост.
Така вървяха нещата. Денем човекът и вълците бяха все заедно, неразделни. Нощем те вършеха тяхната работа при кошарата, той — своята в село. Беше се стигнало и до сватба. Навръх Гергьовден ловецът получи две агнета.
— Две бяха вълчетата — каза му овчарят, — нека две бъдат и агнищата. Не едно, както ти бях обещал.
— Аз ти казах — засмя се ловецът. — Каквото съм чул от дядо си, все е излизало истина.
Овчарят му каза за сватбата, покани го и се прибра у дома си.
И ето, дойде тази паметна сутрин…
Човекът беше изкарал вечерта и нощта като пред сватба, малко се беше успал и сега отиваше към кошарата, по-късно от обичайно.
Когато стигна до потока, свирна. Пано и Гюро не дотърчаха. Свирна повторно и една лоша мисъл засенчи очите му.
Забърза нагоре, излезе по рътлината задъхан.
Питомните му вълци го срещнаха едва до кошарата. Целите в кръв, неузнаваеми, издребнели — гледаха го унило и тъжно.
Те пак се опитаха, естествено, да се умилкват, но всичко това този път не им идваше отръки. Приклякваха като куци, вървяха несръчно…
Човекът хвана главата си и се затича напред. Той видя кръв по поляната, след това две от овцете изкормени.
Изрева страшно човекът. Запсува всичко и себе си — затича се презглава към кошарата. Изнесе пушката и докато я пълнеше, виеше.
— Ах, вие ли?! — огласяше той цялата дива околност. — Ах, аз ли?!…
Пано бе клекнал на пет крачки от него и го гледаше уморено. Когато трясъкът се заблъска в баирите отсреща, той само се тръшна встрани и умря мигновено.
При следващия изстрел Гюро като че ли се опита да скокне нагоре — той скачаше тъй още в игрите си като бебе. Получи се едно малко надигане, като от бърза въздишка, след това и неговото дълго тяло се сплеска върху тревата.
Човекът псуваше и нареждаше — тъй тръгна да доразгледа белята.
Само две от овцете бяха удушени — тези, които видя отначало. А кръвта беше много и водеше към гъстака в дерето.
Човекът тръгна по нея и още от първия храст видя трупа на един вълк. На пет крачки от него — още един. На още десет крачки — трети. Той се затича надолу из дерето, два пъти падна и стана. Вълчите трупове бяха пет — на всички гърлата разкъсани.
Човекът се върна нагоре и спря гологлав пред кошарата. С разгърдена риза, с издрано от камънака лице погледна към Пано и Гюро. Омазани в собствената си кръв, озъбени за последно върху тревата, те не можаха нищо да кажат.
Той не се хвърли да плаче и ги целува. Той не издаде никакъв звук. Само взе пушката, хвана я с двете ръце, вдигна коляно и я счупи.
Пусна парчетата на тревата, хвана по същия начин кавала. Счупи и него — хвърли парчетата настрана.
Никой не видя повече този човек. Нито овцете, нито момата, която щеше да става невяста. Нито приятелите му в кръчмата и по балкана, които скърбяха за неговия кавал.
От всичко остана само една песен — за стадото… овчаря и вълците. Но тя беше толкова тъжна, че се пееше от Коледа на Гергьовден.
Един човек чукаше камъни край едно село сред равнината. Правеше паметници от тях и мълчеше — повече от двайсет години. Никой не му знаеше името. Никой не знаеше откъде е. Най-старият от каменарите беше разправял веднъж — преди да умре, — че този човек бил слязъл от планината. Той и тогава мълчал, но така предположили всички — по овчарските, балканджийските дрехи. Смятаха го за ням и за луд, но иначе работеше чудесно. Наричаха го Кънчо. Чукът в неговите ръце някак побутваше камъка чак до сърцето, желязото леко отскачаше и кънтеше: „Кън, кън, кън, кън…“ Така му измислиха това име. Спеше в стайчето до склада за инструментите и остаряваше. Бавно, самотно и мълчаливо — като дърво. Никой не помнеше в тези двадесетина години да си е дигнал главата от камъка, да е погледнал към някого-и за нещо.
Това се случи само веднъж. Свещеникът беше дошъл да поръча два паметника. За двама братя, които се избили. Първо единият заклал другия, а после и той се обесил.
— Е, как така бе, дядо попе? — казаха другите каменари. — Тя страшна тая, както я чухме и в кръчмата.
— Ами ей тъй — каза свещеникът. — Нали ви казах, на оградата. Скарали се…
Чуковете замлъкнаха. Каменарите — без мълчаливеца — вдигнаха очи към ужасяващите подробности.
— Абе тя е тази за човека — каза след малко свещеникът. — Какво има да ви разправям… Нали така пише — още от ден първи на неговата история. Нали той бил изпъден от рая, да страда. И да яде хляба си с пот на лицето.
Тогава и лудият, мълчаливият каменар спря да работи и дигна главата си от камъка. Устата му бавно се отвори. Постоя така срещу свещеника. Потната-капка се стичаше по брадясалата му буза. Ха да продума — и хвана отново чука. „Кън, кън, кън, кън…“
Как да продумаш наистина, след като едно вътрешно питане двайсет години кънти мълчаливо, загледано към библейската истина?
Страшното вътрешно питане: дали човекът е изпъден от рая, или самият той пъди рая от себе си?
ОКОТО
В една черешова градина край реката Жиу видях огромни рога на елен. Те излитаха, разклонения от сухия череп, встрани и нагоре — самият череп добре закрепен върху здрав кол. Бяхме трима българи и нашият приятел Калистрат, връщахме се от лов из Карпатите. Спряхме и попитах:
— Това пък сега какво е?
Калистрат ни разказа как черепът с рогата бил заровен в тази градина преди петнайсетина години от някой си Раду Настасе — известен ловец. Първата пролет водите от карпатските снегове го изровили, та Раду Настасе трябвало да го заравя отново.
— Защо го е заравял изобщо? — попитах. — Толкова хубав трофей!
Калистрат въздъхна, извади любимите си папироски „Марашешти“ и като ни почерпи наред, рече:
— Абе тя е дълга, с тоя елен! В деня на смъртта му Раду Настасе даде обещание да му зарови главата с рогата в черешовата градина край Жиу. Не знам защо. Просто така каза. Интересното е това, че след повторното заравяне в земята, водите пак го изровиха, та Раду Настасе копа трети път дупка да го заравя, сега на друго място в градината. И водите през пролетта пак го изровиха…
Калистрат сви рамене и млъкна. Аз се усмихнах и седнах. Другите гледаха към рогата.
Не се изненадахме особено, когато от разказа на Калистрат се разбра, че Раду Настасе дванадесет пъти заравял главата на този елен на различни места из черешовата градина, а водите от карпатските снегове все я намирали и я изваждали от пръстта. Когато гледахме остатъка от елена на кола, всичко това заедно с тръпката от неговата мистична история бе очевидно и невероятно.
Седнаха и другите. Времето беше прекрасно. Бялата шапка блестеше отгоре на Мъндра, водите на Жиу тихо отнасяха своите приказки долу — до Дунава, където щяха да ги смесят с шепота на Огоста, идващ от другия бряг.
