Дядо Цоньо, ние с теб не сме се виждали никога, но, мисля, така добре се познаваме, че можем да си говорим за всичко. Аз съм (сигурно питаш) млад, здрав и прав. Приличам на тебе, на сина ти и на внука ти. Работите ми вървят както трябва. Вече не съм беден между богати, каквито сте били вие. Даже от време на време се случват и неща, с които бих те зарадвал.
Баща ми Стефан (твоят най-малък внук) ми е разправял за теб сума истории и по сто пъти. Най-често все онзи случай, когато ти и баба Никула („баба ти Цонюйца“ — викаше той) сте отишли да крадете шума от нивата на хаджи Станя. Всичко знам наизуст за тогава: как от студ се пукало дърво и камък, как вълците виели досами плета на старата ни къща, как вече шумка не останала за добитъка и една сутрин в тъмно, след като си ритнал чергата, под която сте се топлели с баба, си рекъл: „Никуло, впрягай в шейната воловете!“ А сам си отишъл да вземеш наджака.
Бавно се люлеели нашите два вола. Дъхът им още във въздуха ставал на скреж и се ръсел по пътя. Скриптял сухият дебел сняг под петалата, цървулите, мислите — вие с баба сте крачели отпред мълчаливи.
Стигнали сте до нивата на хаджи Станя, отбили сте вътре. Спрели сте шейната край големия дъб, в чийто чатал била складена на листница шумата. Ти си замахнал с наджака.
Виждам те тъй ясно, мой вечно жив дядо — ето те пак пред очите ми: висок два метра и нещо, мустакат, сърдит, страшен, тежкият наджак като совалка шета между тебе и дървото — два столетника с грапави груби стъбла, прави във васильовденския сняг и в юлските балкански бури, прави винаги, навсякъде, всякак, — бели трески хвъркат високо във въздуха и падат укротени, засмени на всички страни; пак вият вълците, макар че вече е съмнало, ей таме вият, на десетина крачки от теб, дето започва горичката; не, това не е вой — край тебе може само да се скимти!
Сечеш дъба и — като падне — направо ще го натовариш. С шумата в чатала му. Но ето че хаджи Станьовите са забелязали крадец сред нивата си. А те са много. Силни и богати.
Идат!
Водят и чираците!
Какво ще правиш сам срещу им — ти, воловете и баба?
В гората вече няма вълци. Тихо е. Един по един, един след Друг, на пръсти, чорбаджийските синове и ратаите те обсаждат. Ти си в кръга им. Вече виждаш как пълзят техните брадви, закони, тояги, закани. Наедряват в снега и в превъзходството си. Зъзнат в омраза и злоба — имоти, пари, купена сила. И все по- страшно става за теб — гладния крадец на шума. Прабаба ми е дребна — зная. На пръсти се дига да бучне жеглите, права целува ръката ти по Заговезни, волът гали косата й с дъх — толкова дребна. А ето първият от хаджи Станьовите, най-смелият, вече е достатъчно близо, за да те познае.
И като те вижда и те познава, той мигом хвърля сопата в снега, накъдето завърне, и виква колкото му глас държи:
„Бягайте брееей! Той бил Цончоолууу! Бягайте че от сиромаха и лудият бяга!“
… И все виждам всичко това тъй ясно, чувам, зная как те наистина избягали в паника, как ти си продължил да сечеш — сумтейки в белите от скреж мустаци;
как паднал дъбът, с шумата в чатала му; и все тъй бедни: хруп, хруп, хруп — петалата, стъпките, мислите по снега; все тъй гладни, но сгърбените наши пет овце, облещени в кошарата, ще издържат и тази зима.
И ние издържахме. Много тежки зими са зад нас, а доста още чакат. И вълци тракат зъби, приклекнали край пътя ни напред, чуваме ги, знаем.
Но ние никога не ще пропаднем, защото никнем върху вашите гробове — бедни дядовци, незабравими…
СТРАХУВАМ СЕ
Страхувам се от подлеци, от катастрофи, от микроби. От вируси, отрови, бедствия; от дипломация и от прибързани любовни предложения. От нож в ръката на дете. От собствената ми любима пушка, когато е в ръцете на жена. Но всичкото това е поносимо, даже нищо, сравнено със страха ми от тази кратка дума „аз“.
КИРО
Идеята да диктувам по време на път не ме беше напуснала след случая с Гюнтер. Един ден отново си избрах лице от веригата аутостопьори, спрях и то влезе.
— Докъде? — викам.
— Към морето — каза момчето. — Докъдето на вас ви е удобно, разбира се.
— Как се казваш?
— Киро.
— Слушай, Киро, имаш ли нещо против, ако ти диктувам, а ти просто записваш ей в тая тетрадка пред тебе, а?
— Готово — каза той. — Моливче…
— Има и молив, може да почваш: „Литературата-никога не е била благосклонна към насилниците и- към…“
— Може ли малко по-бавно?
— Да.
— Насилниците и към?…
— „Към насилниците и към ласкателите. Тя, както например жените, предпочита онези, които посягат към нея честно, спокойно и едновременно с цялото си сърце. Впрочем… едва ли някоя жена е толкова мила и с най-парфюмирания ласкател, колкото със сериозния, обикновен и добросърдечен мъж. Така, както…“
— Само секунда…
Момчето пишеше бързо и настървено, лицето му, скрито наполовината в рядка брадица, сега изглеждаше светло въпреки слънчевия загар, а профилът — тънък като рисунка от стенопис.
— Готово.
— „Така, както насилниците никога не са получавали толкова, колкото, да речем, един кротък приятел.“
— „Кротък приятел“… Извинете, какво е това? Киро се обърна към мен и ме погледна в очите.,
— Кое?
— Това, което пиша.
— Мисли.
— На кого?
— Как на кого? Мои.
— Вие… философ ли сте?
— Слушай, аз те взех да ми пишеш, да не ми задаваш въпроси.
— Да, добре. Готов съм.
— Пиши сега: „Да се ругае това, което се върши сега скоба, понятието «сега» всъщност разбирам като «винаги», затвори скобата), е много стар. може би най-старият патент на обидените от живота или на обикновените мошеници, които искат да заложат всичко върху картата на човешките несъвършенства. Лесно е да се ругае. Лесно е да се каже: това не е добре, онова не е добре. Както е лесно да се ръкопляска подир опашката на вече извършеното. Най-лесно, естествено, е да се вика ура. Но работата вършат всъщност онези, които не спекулират нито с едното, нито пък с другото. Работата върши онази ръка, която нито бие, нито гали — ръката, която просто пипа както трябва.“
— Това не е вярно.
— Моля?
— Казах, че това не е вярно. Пък и не е казано точно.
— Аз изреченията после ще си ги оправям, важното е сега да се набележи общият смисъл. . — А… за кое казваш, че не било вярно?
