което беше загубило майка си. Момъкът беше притиснал пушката под мишницата си. Върху гърба на друг вулфан Мат позна своя контейнер. Мислено изстена.
„Е, чудесно! С това шансовете ми са окончателно равни на нула…“
Помисли си за Честър, Джени, Ханк и за двамата учени. Дори и някой от тях да е оцелял след катастрофата, изгледът някога отново да ги срещне беше смехотворно малък. В тези минути Мат не даваше пет пари за живота си. Макар и все още да не бяха открили ножа, който беше пъхнал в десния си ботуш, но с вързани ръце ползата от него щеше да е безкрайно малка.
Двойна верига от стрелци с лък формираше челото на колоната. Пред всеки ъгъл на улица спираха и се оглеждаха наляво и надясно. Вероятно бяха във вина с гигантските паяци.
Понякога стрелците с лъкове се обръщаха и просъскваха неразбираеми за Мат думи. После цялата команда изчезваше безшумно в руините отляво и отдясно на улицата. Някои се покатерваха по дървета или останки от камиони. Всеки път теглеха Мат със себе си. От прозорците на руините наблюдаваха преминаващите колони на зирагипите. Ако колоните бяха малки, убиваха гадините с копия и стрели. Не използваха пушката. Вероятно не знаеха как се борави с нея.
Мат отбеляза, че черните паяци отминаваха вулфаните и тогава, когато би трябвало да ги открият. Навярно разполагаха с някаква биологична система за откриване, подобна на прилепите.
Вече се беше почти стъмнило, когато стигнаха до квартал, който изглеждаше още по-порутен от покрайнините на мъртвия град. Обширни купища развалини се проточваха по протежение на улиците и отчасти напълно ги покриваха. Навсякъде избуяваше задължителният гъсталак — бръшлян, къпинови храсти, папрати, лози. Като жив саван.
В мрака Мат видя странните сенки на разпукани стени, много високи и дълги. Може би порутен кораб на църква. После в нощното небе се извисяваха и още тъмни руини като оцелели сталагмити в някаква взривена пещера. Но Мат откри контурите и на катедрали и на техните кули, които изглеждаха, като че ли зидовете им са устояли на зъбите на времето.
Най-сетне стигнаха до дълъг и широк площад, на който горяха много огньове. Трябва да беше нещо като армейски лагер на вулфаните. Навсякъде, където седяха косматите дангалаци, от земята стърчаха копия и мечове. Мат почувства стотиците погледи върху себе си. На площада беше ужасно тихо. Студени тръпки го полазиха по гърба.
Откъм лявата страна, над кулата с форма на паралелепипед се виждаше матовото петно на луната. От сградата надолу се разгръщаше гигантско дърво. На Мат се стори, че в подножието на фасадата различава арковидни колонади. Прецени, че са го завлекли в старата градска част на Болоня.
През порутени аркади се навлизаше в проядени от времето зидове и над широка, останала без перила стълба се стигаше в някаква зала. Порталът беше останал без врати. Мат видя в халето да мига светлина. Вмъкнаха го вътре.
Факли горяха отдясно и отляво на входа, а също така и на челната страна на залата, над един издигнат стол от грубо сглобени трупи от бреза. Столът беше отрупан с кожи. На него седеше свит вулфан с червеникава козина. Беше загърнат в тога от мръсножълта кожа. Под тогата се издуваха дебели гърди и на Мат му стана ясно, че муцуната на издигнатия стол трябва да беше женска.
Като по команда косматата компания вдигна десните си ръце във въздуха и изрева нещо, което Мат определи като военен поздрав. Вонеше на мокро куче, на катран и на… дим от пура?
Мат не повярва на очите си. Женският вулфан пушеше! Беше пъхнал пурата между черната си зурла. Дупката под очите му се отвори като кратер и издуха смрадливи облаци дим. За секунди на Мат му се прищя да се изсмее. Ако това трябваше да се смята за най-очевиден признак на цивилизованост, то наследниците на човечеството не бяха се поучили кой знае колко.
Направи му впечатление тишината в залата. От всички страни го оглеждаха покрити с козина същества. Вулфанката го огледа изпитателно отгоре додолу. Тогава вдигна косматата си ръка и присви пръст. Двете бледи като на мумии лица замъкнаха Яндра пред брезовия трон. Разговорът между нея и вулфанката продължи дълго, но Мат не разбра нито дума. Накрая пушачката на пури се изправи с охкане. Слезе по четирите стъпала на трона си и закуцука към Мат. Издутата й паст бълваше хъркащи тонове. Убеждаваше го в нещо, но той само я гледаше недоумяващо.
Накрая в един ъгъл на залата го завързаха за чугунен пръстен, който се подаваше от зида. Мат наблюдаваше как червеникавият вулфан с черната наметка и пушачката на пури с червеникавата козина се бяха навели над пушката му. Отправи кратка и гореща молитва към тавана на залата: „Господи… дано не натиснат спусъка!“ Смъртта им най-вероятно би означавала смърт и за самия него. Но двамата скоро загубиха интерес към оръжието, от което очевидно нищо не разбираха.
Четирима вулфани застанаха с копия около Мат. На прохода в стената към свода на стълбището заеха позиция четирима стрелци с лък. Така Мат прекара нощта. Една безсънна нощ…
Когато оловната светлина на новото утро се прокрадна в залата през клонките на бръшляна, го отведоха. Заедно с Яндра и детето, което беше загубило майка си, ги завлякоха в руините на стария град…
Брелцек и дванайсет от неговите войници влязоха в залата. Вдигнаха високо юмруци.
— Да живее дълго върховната майка!
Друлца пушеше пура. Махна с ръка на сина си да дойде при нея.
— Вземи си една. — Посочи коженото сандъче на масата. Брелцек се подчини. Със запалена пура застана най-после до трона на майка си.
— Заведохте ли ги? — изграчи Друлца. Брелцек кимна. — И голокожото дете ли? — Пак последва кимване. — А момичето?
— Придържахме се точно към твоите указания — измърка Брелцек. — Макар че носферите от гвардията на вещицата роптаеха. Момичето е от техния вид, макар и ненапълно развито.
Друлца тихо се изсмя.
— Носферите са глупаци. Оставаше още и да ги посветя в плановете си — изгъргори тя. — Докладвай по-нататък!
— Специален отряд тъкмо извършва отвличащо нападение срещу Замъка на бога. Скоро черният враг ще съсредоточи там главните си сили.
— Много добре — измънка Друлца. — Говорих с херцога. След час нашите войници ще се строят долу на площада. Ще останат само четирийсет за защита на главната квартира. Сто и осемдесет войници под командването на херцога ще излязат от града веднага щом основните сили на черния враг са заети с Маддракс. Ще пленим ордата като стадо вакуда. Складовете ни за храни ще се напълнят. И тогава ще унищожим черния враг докрай. Ако Маддракс остави нещо от тях…
— Планът ти е умен, майко — каза Брелцек. — Но… — той а поколеба, — говори се, че този Маддракс бил прокълнат от Оргуудоо. Ами ако излезе жив от Божия замък? Не бива да гневим Оргуудоо…
— И дори да излезе жив от Божия замък — прекъсна думите му Друлца, — ще умре. Въпреки чудодейните си оръжия ще умре. Смъртта вече го придружава…
Останките от фонтана стояха на площада. Зад група брези до малко езерце се издигаше тъмната фасада на безформена базилика. Храсти избуяваха по надупчените зидове и по кръглата рамка на един счупен прозорец над отворения портал.
Вулфаните ги бяха вързали за един стълб на фонтана. Яндра, детето и него. На няколко крачки от фонтана, и въпреки това непостижим, в папратта лежеше контейнерът му, а върху него — пушката. Рибешките муцуни не знаеха какво да правят с тези неща.
Бяха надали мощен рев и бяха започнали да обстрелват с копия и стрели сградата срещу базиликата.
На входовете се бяха появили гигантски паяци и бяха избълвали бялата си киселина. Вулфаните бяха избягали.
Мат не можеше да проумее какво става. Можеха да го направят много по-просто, ако искаха смъртта му…
Нишите между руините се изпълниха с гигантски черни паяци. Трябва да бяха стотици.
Детето плачеше. Не беше на повече от четири-пет години. Яндра изглеждаше невъзмутима. Каза нещо
