Времето, в което живях, и хората, с които работих

на Министерството на леката промишленост. Той предложи веднага да му върна доклада, за да вземе съответни мерки. Обърнах се към бай Цветан, както го наричахме, и му казах да напише писмо до П. Таков, че докладът се връща на разпореждане! Той, станал прав, ме гледаше и тихо рече:

— Ама ти не прочете доклада?

— За какво да го чета, правителството взема отношение по предложения за решения, а не колко страници е докладът и колко хубаво е написан.

Дълго време бай Цветан ме гледаше с уважение и с подобни въпроси, не ме занимаваше. За тази наша среща той бе разказал на някои колеги и те вече мислеха за какво и как да ме занимават.

Добри контакти и взаимно сътрудничество установихме с функционалните и отрасловите министерства и ведомства. Лично министрите Георги Павлов, Атанас Димитров, Вълкан Шопов, Григор Стоичков, Иван Врачев и др. идваха в моя кабинет при оформяне на постановления и разпореждания, засягащи техните ведомства. Това правеха и тогавашните зам.-министри Белчо Белчев, Георги Панков, Славчо Пешев, Пеньо Кирацов, Стоян Жулев и др. Добро бе сътрудничеството с Българската народна банка и лично с нейния председател Кирил Зарев, а след него с Веселин Никифоров. Тези контакти повишаваха ролята на апарата на Министерския съвет, от една страна, и, от друга, допринасяха за качеството на приеманите нормативни актове на правителството.

Постепенно в апарата на Министерския съвет навлезе нова „свежа струя“ от висококвалифицирани млади специалисти с опит и научни интереси. Ето някои от тях: Иван Шпатов — по въпросите на статистиката и качеството на продукцията; Петър Пенев — по вътрешната търговия; Генчо Генов — по животновъдството; Кирил Манов — по икономика на строителството; инж. Иван Димитров — по електрониката; инж. Кирил Аламуров — за столичното стопанство; инж. Найден Василев — по машиностроенето; инж. Рудолф Сачков и инж. Иван Димитров — по строителството; инж. Кирил Боцев — по енергетиката; икономистите Иван Иванов и Васил Манахилов — по икономическите модели; Панчо Бъркалов — по промишлеността; Симеон Радев — по заплащането на труда; инж. Георги Клисарски — по техническия прогрес; Тодор Гунински — по туризма и други.

През януари 1970 г. секретарите на Министерския съвет приеха предложението ми за преустройство в организацията на работа на апарата. Създадоха се отдели от по 6–10 души, а именно: правен; общоикономически; промишлен; селскостопански; строително-транспортен и експертен съвет. В тези отдели можеше компетентно и експедитивно да се обсъждат проблемите и формулират проекторешенията. Преустройството съвсем не означаваше ликвидиране личната отговорност на отделния съветник. Всеки, който е най-компетентен по даден въпрос, той докладваше на съответния секретар, зам.-председател на правителството и лично присъстваше на заседанията на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация. Той оглавяваше групата от съветници, длъжни да подготвят съответния правителствен нормативен акт. Непреходни граници между отделите нямаше.

Новата структура и организация на работа се възприе положително от съветниците. С новия стил и метод на работа се преодоляваше индивидуализмът в дейността и се издигнаха на по-високо стъпало мястото и ролята на съветника на правителството. През цялото време като секретар на Министерския съвет съм смятал, че съветникът е призван компетентно и безпристрастно да отстоява своето мнение, чуждо на тесногръдието, ведомственоста и местничеството. Той следва да усвои и прилага народностопанския подход и от тази гледна точка да оказва помощ и съдействие за решаване на проблемите, възникнали в сектора, който наблюдава. Без прилагането на такъв подход работата не е пълноценна. Може да си виртуозен певец, но когато си в хор или вокален състав, трябва да пееш в синхрон с другите. Иначе мелодия не се получава. Колкото и да е съвършен, от всяка гледна точка, един детайл, ако не е в синхрон с цялото, той не струва „пукнат грош“, той не може да работи. И обратното! Цялото не може нормално да функционира, ако не приведе в действие съставните си части. Това е житейска истина. Не веднъж пред новопостъпили съветници казвах: „Сега те изкачваме на върха на камбанарията. От нея най-добре се вижда цялото село. Виж най-доброто, съвременното и него дай за тон на камбаните. Ако дадеш неверен тон, ще има фалшив камбанен звън… Ние сме задължени да изучаваме действителния живот, най-доброто у нас и в чужбина в съответната област. Ако не правим това, не си заслужава да работим тук.“

Усилията ми не отидоха напразно. Колективът от съветници заработи на високи обороти. Ежегодно стимулирахме материално — чрез работните заплати, съветниците, допринесли най-много за повишаване качеството на работата.

Промяната в стила и метода на работа на апарата не остана незабелязана от председателите на Министерския съвет и на Комитета за стопанска координация. В първите дни на февруари д-р Манолов ни връчи „новогодишни честитки от премиера“ — заповед за увеличаване на месечната ми заплата, съответстваща на първи зам.-министър, а на Милко Илиев — заповед за получаване статут на зам.- министър. Този благороден жест още повече увеличи нашето чувство за отговорност.

След близо двегодишна процедура на 5 април 1970 г. Висшата атестационна комисия единодушно гласува за присвояването ми на научното звание „доцент“ по планиране на народното стопанство. Ректорът на Висшия икономически институт „К. Маркс“, въз основа на решение на Академичния съвет, издаде заповед за преназначаването ми като съвместител в катедра „Народностопанско планиране“. Като такъв, разбира се по-късно и като професор, преподавах двадесет години. И при най-напрегната работа през тези години нямам провалено учебно занятие. При командировка в чужбина или заболяване учебните занятия се поемаха от доцент, впоследствие професор, Мило Кичович или от моите асистенти — Младен Младенов, Лидия Станкова, Боян Дуранкев. За тази безкористна подкрепа и днес им поднасям моята сърдечна благодарност.

През 1971 г. на Десетия партиен конгрес бях избран за член на Централната контролно-ревизионна комисия. Това бе за мен чест и задължение.

В края на юни 1970 г. посетих САЩ и Канада. Ръководител на групата бе генерал Иван Врачев, председател на Комитета по туризма при Министерския съвет. В групата бе включен и Петър Вълчев, първи зам.-завеждащ отдел в Централния комитет на партията. Целта бе да се запознаем с веригата от хотели на фирма „Холидей ИН“ в САЩ и със световното изложение в Монреал — Канада. С генерала имахме установени добри служебни контакти. Той бе принципен, работлив и скромен човек, бивш партизански командир и началник щаб на Българската народна армия. Направихме график за командировката. До Рим пътувахме с български самолет, а оттам с американската авиокомпания „Панам“ за Ню Йорк. За ден и половина разгледахме някои от забележителностите на древния и съвременен град Рим. Изкачихме се и на купола на Ватикана. На летището в Ню Йорк ни посрещнаха Филип Ишпеков, търговски представител на България в САЩ, бивш помощник на зам.-председател на Министерския съвет, и Генади Панкин, представител на „Балкантурист“ в САЩ. Преди да влезем в града видяхме статуята на свободата и огромните небостъргачи. Настанихме се за две нощи в хотел в центъра на града. Още като влязохме във фоайето на хотела, се сепнах. Гледката ми бе позната: в дясно — регистратурата, направо — стълбище и асансьорите, в ляво — голям фикус и канапе, в средата — дебела колона… Гледах и не можех да повярвам. Ишпеков се обърна и ми подвикна:

— Влизай, какво си зяпнал така?

— Гледам, за първи път съм тук, а обстановката ми е позната.

— Това е „Българският хотел“. Тук е отсядал дипломатът Иван Асен и шумно се разсмя.

Тогава си спомних, че наскоро бях гледал филма „Опасен полет“, в който се разказваше за този „герой“ и имаше кадър за входа на хотела. Направиха регистрацията и ни раздадоха ключовете за апартаментите. На мен се падна № 726. Казаха ми, че в него е отсядал Иван Асен. Отново смях. Апартаментът бе просторен, с богато обзаведена спалня, хол и кухня, с порцеланови и кристални сервизи и сребърни прибори. За съжаление не ги ползвах, тъй като трите дни бяхме в движение и се хранехме в ресторанти. Известният ни от филмите град бе невъзможно да се опознае за краткото време, с което разполагахме. Разгледахме сградата на ООН и неговата заседателна зала, Уол стрийт, изложбената зала на Рокфелер, качихме се с асансьор на два небостъргача, влязохме в супермаркети, ходехме пешком по авенюта и чувствах как „нося на гърба си небостъргачите“, заболи „глави“ в небесната синева. С кола прекосихме Манхатън и други райони.

На третия ден със самолет полетяхме за Маями, полуостров Флорида. Времето бе топло и много влажно. Ризата и панталонът за секунди се залепваха за тялото. Два дни разглеждахме полуострова. Особено силно