информира, че предстои изпращане на специализация в Академията за обществени науки в Москва на пет души хабилитирани лица или кандидати на науките. Заяви, че той е кандидат за тази специализация, за да пише докторат. Без да се замисля заявих:
— Чакай Янчо, ти ще си вторият по ред. По право се пада на мен да бъда първият. И аз имам намерение да пиша докторат.
— Добре. Предлагам да се приеме предложението, заяви председателят.
Разговорът и моето подхвърляне приех на шега, не очаквах положително развитие на въпроса. В началото на февруари получих плик с гриф „лично“. Отворих го и прочетох решение на Секретариата на Централния комитет на партията. В списъка на специализантите за АОН — Москва, за пет месеца, фигурираше и моето име. Веднага информирах главния секретар. Той каза, че е направено предложение въз основа на новогодишния разговор. Уточнихме се да ме замества Янчо Георгиев. За няколко дни събрах нови материали за докторат и багажа си.
Зачислиха ме за консултации в катедрата „Политическа икономия“ при проф. Георги Лебедев, известен учен. Срещнах се с него. Прие ме внимателно. Заявих, че съм доцент и имам намерение да пиша докторат на тема „Икономически проблеми на модернизацията на производството“. Представих на две машинописни страници примерен план от пет глави. Той прегледа плана и го одобри. Насрочи ми нова среща след два дни. Явих се в определеното време. Проф. Лебедев ми представи доц. Георги Полторигин и съобщи, че той е определен от катедрата за мой консултант. На двамата подарих с автограф моята книга „Планиране и икономически лостове“. Уточнихме нова среща след една седмица. Явих се в катедрата. Бяха двамата. Разговаряхме как съм се устроил. Проф. Лебедев рече:
— Прегледах твоята книга. Много е интересна. Подобна тема у нас не е разработвана. Защо не я вземеш за основа и тя да стане докторат?
— По този въпрос не съм мислил. У нас, пък и у вас, много актуална е проблематиката за модернизацията на производството. Искам да се поровя и напиша нещо в тази област.
— Твое желание, само питам.
В това време се обади доц. Г. Полторигин.
— И аз прегледах неговата книга. Тя е пълна с ревизионистични идеи. Как ще я защитава при нас?
Погледнах го многозначително и не останах длъжен с репликата:
— Нима Вие колега, не получавате заплата, не си служите с пари и други категории на закона за стойността? Бъдете спокоен, ще работя по нова тема.
Не очаквах, че още в началото на специализацията ще „кръстосвам шпаги“ с моя съветски консултант. След няколко консултации се убедих, че доц. Полторигин е ограничен учен с догматично мислене. По същество останах без квалифициран консултант. Затова прибягвах до помощта на други учени като проф. Михаил Бор и проф. Георги Лебедев. Искрено им благодарих за ценните съвети.
Първите дни от престоя ми в Москва ме налегна голяма скука. Трудно се адаптирах. От голямото напрежение в работата: дискусии; срещи с отговорни лица; разговори по телефона; изработване на нормативни документи и т.н., изведнъж тих и монотонен, спокоен живот. Седиш в стаята, ходиш до библиотеката, четеш по цял ден при убийствена тишина. Понякога ми идваше да се върна обратно или да счупя безмълвния телефон. В Москва познавах малцина, за да им се обадя. Пък и всеки е зает със задачите си. Трудно, но постепенно излизах от кризисното състояние. Разходката ни бе главно от общежитието до площад „Маяковски“ или до Кремълския площад и обратно.
Животът ми стана по-разнообразен и интересен, когато се запознах с българските аспиранти в академията. Те излязоха чудесни момчета: Иван Георгиев, Минчо Найденов, Кирил Михайлов, Димитър Ананиев и Цанко Цанков. Всички бяха пред защита и пишеха усилено кандидатските си дисертации. Въпреки това отделяха време за разговори и разходки. Почти всяка събота или неделя заедно с някои от тях разглеждаме многобройните забележителности на Москва. Макар, че тук бях идвал много пъти, имаше какво да се види, дори повторно се разглеждат. Често ходехме на представления в „Болшой театър“, на цирк, на футболни мачове. А вечерите редовно се събирахме и какво ли не обсъждахме и дискутирахме, понякога до след полунощ. С Кирчо играехме по някоя партия шах. Неговата стая генералът сполучливо нарече „Бар Ваксево“. Защото имаше настолна лампа на бюрото с червен абажур и беше от село Ваксево. Към веселата ни компания се присъедини проф. Васил Иванов от Софийския университет, който също пишеше докторат. Той се оказа сладкодумен и остроумен човек. Понякога ни заливаше като бликащ извор с приключения и анекдоти. Приятен бе за слушане и за компания. В такава обстановка преминаваше времето до края на престоя ми в Москва.
След продължително ровене в книгите и обмисляне на отделни постановки, започнах да пиша параграф след параграф, глава след глава. Една след друга идеите се превръщаха в текстове. Формулировките се избистряха. Ще приведа една от тях. След обстоен анализ в глава първа, озаглавена „Социално- икономическо съдържание на модернизацията на производството“, формулирах нейното определение по следния начин: „Модернизацията на производството е непрекъснат, планомерен процес за системно обновяване и качествено усъвършенствуване на функциониращите елементи на производството в тяхното единство и комплексност, както и на другите материално-веществени страни на обществения живот, на основата на най-новите, съвременните постижения на научно-техническата революция за получаване на най-висок ефект при най-малки разходи на обществен труд; за приближаване, постигане и надминаване на най-напредналата в дадена област фирма и държава в света с цел повишаване на конкурентоспособността на националното производство и все по-пълно задоволяване на нарастващите материални и духовни потребности и всестранно развитие на всички членове на обществото“.
В съветската и българската икономическа литература, която прочетох, такова определение на модернизацията нямаше. Модернизацията обикновено се свеждаше до обновяване на основните производствени фондове и то главно на активната им част, до отстраняване на тяхното физическо и морално остаряване. Моята задача бе: първо, да дам такова определение, което да тласка модернизацията към системно обновяване и качествено усъвършенстване на всички елементи на производствения процес в тяхното единство и взаимосвързаност и то на планова основа; второ, модернизацията да се извършва на основата на постиженията на научно-техническата революция с оглед получаване на максимум ефект при минимум разходи; и трето, да се даде целта, в името на която се извършва, а именно: повишаване конкурентоспособността на международния и вътрешния пазар и подобряване жизнения стандарт на хората, аналогични постановки имаше и в другите четири глави, които разработих.
Четенето и писането ми се прекъсна в началото на май, след един разговор по телефона със съпругата ми. Всяка седмица поддържах телефонна връзка и се информирах за здравето и новостите в семейството ни. Този път ми се стори, че има нещо недоизказано. Настоятелно помолих да сподели какво я безпокои. Макар че нямаше желание, тя ми съобщи: „видя Величко Кратунчев, секретар на партийния комитет в Министерския съвет, и той ми каза, че си имал големи различия с главния секретар и нямало да взема твоята страна“. Този човек е бивш мой състудент по специалност. При мен идва и моли за работа няколко пъти. Протегнах му ръка. Направихме го съветник на правителството. Вкарах го в „орбита“. Не желаех да взема моя страна! Нямаше за какво и пред кого да ме защитава. Но, нима, ако не като партиен секретар, то поне като човек, не може да каже истината? Години на ред, до ден днешен не събра кураж доблестно да ми се извини, а не да гледа гузен, дали ще му обърна внимание.
На другия ден след разговора с жена ми се обадих по телефона на инж. Димитър Киров. Той ми съобщи новините. „Имаме двама нови секретари на Министерския съвет. Това са Рашко Драганов и Иван Иванов. За теб нищо не се говори и не знаем какво ще работиш“. Не знаех какво да правя. Посъветвах се единствено с генерал Ж. Колев. Той веднага отсече: „Вземаш билет за самолет и право при Станко Тодоров, уточни се какво ще правиш и се върни да си довършиш работата“. Тока и постъпих.
