Времето, в което живях, и хората, с които работих

Влязох в кабинета си в Министерския съвет. Вдигнах телефона „ВЧ“ и поисках да ме свържат с председателя. Когато се обади, го помолих:

— Може ли да вляза при Вас?

— Нали си в Москва?

— Тук съм.

— Ела след пет минути.

Влязох в кабинета му. Посрещна ме с дежурната си усмивка. Ръкувахме се. Той пръв заговори.

— Как я караш?

— Добре. Чета, пиша… Научих, че тук сте направили промени. Дойдох да размера какво ще работя?

— Стефан Петров ми каза, че искаш да отидеш на работа в института. Затова те оставихме на резервен щат, докато си в Москва.

— От Вас научавам за такова мое желание.

— Хубава работа!

Председателят вдигна телефона „ВЧ“ и каза: „Ела за малко“. Предположих, че звънна на главния секретар. След малко той влезе. Като ме видя, се сепна. Не очакваше да ме види тук толкова бързо. Станко Тодоров попита:

— Стефане, казахте ми, че Станиш иска да напусне, а той не е искал това?

— Тогава ще си работи тук, отговори спокойно Петров.

— Назначили сте двама нови секретари, разпределили сте съветниците между тях, аз какво ще работя?

— За всички има работа. Кога идваш?

— Командировката ми е до 15 юли.

— Нямаш проблеми. Като дойдеш, ще се уточним, заяви главният.

След пет дни заминах отново за Москва. Престоят ми там бе вече непълноценен. Не можех да се концентрирам, така както бях набрал скорост. Върнах се оттам един месец предсрочно. Разработката по доктората беше пред завършване. Й. Тутунарова бе написала 290 машинописни страници. Оставаше последната, пета глава. Така и не я приключих. Замразих работата по нея. В течение на две-три години отделни части давах на студенти за ползване при написване на дипломни работи. Съжалявам, че изоставих тази проблематика.

На другия ден след пристигането ми в София отидох на работа. Първо влязох при главния секретар да се уточним какво ще работя. Още от вратата, като ме видя, се усмихна фалшиво и рече:

— Оставаш в тоя кабинет. Вече закрихме отделите като звено в апарата. Ти ще поемеш съветниците, които отговарят за отрасловите министерства и ведомства.

— Не са ми чужди проблемите на отраслите, на повече ми допадат функционалните дейности.

— За тях вече отговаря друг секретар.

— Нямам възражение.

Разговорът приключи за четири-пет минути. Отново започна ежедневието. В правителствената канцелария всеки ден има какво да се работи. Хубаво бе, както вече подчертах, че се разбирах и уважавах с всички съветници, особено с тези, с които трябваше да продължа да работя. С по-голяма част от тях работехме години наред. Докато отсъствах двама бяха новоназначени. Единият бе веселият и добродушен инж. Константин Коев — по леката промишленост, а другият инж. Петко Мирчев — по машиностроенето. Работата потръгна. Всеки съветник докладваше направо на ресорния зам.-председател на правителството. В случая на Тано Цолов като наблюдаващ отрасловите министерства и ведомства. При мен идваха за съвет и съвместно работехме постановления, разпореждания и решения.

Няколко дни минаваха скучно. Нямаше ги творческите дискусии на работната група при председателя на Министерския съвет. Нямаше я динамиката на Комитета за стопанска координация. За няколко часа изпълнявах дневните си задачи. Понякога ме обхващаше меланхолия. Имах моменти, като вървях по дългите коридори на правителствената сграда или като седях сам в кабинета си, когато мислено се питах: „Какво още правя тук? Какво си губя времето?“

Навярно дълго нямаше да издържа, ако не ми се възлагаха „несвойствени“, но приятни задачи за изпълнение, ако не обичах работата си и хората, с които работех. Благодарен съм, че от време навреме крупни задачи пред Министерския съвет се възлагаха на работни групи от специалисти, които трябваше да оглавявам аз. Ето само някои премиери.

През ноември 1972 г. правителството трябваше да внесе някои изменения и допълнения в нормативните актове на действащия икономически механизъм. Функционалните министерства и ведомства внесоха в правителството своите предложения, както винаги, те бяха разнопосочни и противоречиви. Налагаше се да се синхронизират. Председателят възложи това да се направи от съветници, които не бяха в моя ресор. Наредено бе да оглавя работната група. Помолих да взема в групата онези съветници, които преценя, че могат да вършат тази работа. Заедно с Йсак Леви, Желязко Желязков, Борис Панчев и Иван Михов за две-три седмици подготвихме проект за постановление с необходимите нормативни актове. На специално заседание Министерският съвет ги разгледа и утвърди. Направихме окончателна редакция. Излезе Постановление № 41 от 30 декември 1972 г.

Документите трябваше да се разяснят на ръководния стопански актив от цялата страна. Реши се да се свика национално съвещание. За докладчик бе определен премиерът. Той отново възложи на мен и работната група да се подготви докладът. Задачата бе изпълнена представихме, доклада. На другия ден председателят ме повика в кабинета си и каза:

— Прочетох доклада. Добър е. Имам няколко бележки. В него обаче има термини и механизми, които са ми недостатъчно познати. Предлагам ти да го прочетеш и, ако има въпроси, да отговориш. Аз ще ръководя съвещанието и накрая ще говоря за текущите задачи в началото на годината.

— Редно е Вие да се докладчик. Така знаят хората. И по-авторитетно е.

— Не, ти си го писал, ти ще го четеш.

Националното съвещание се проведе на 10 януари 1973 г. Салонът на Министерския съвет бе препълнен. Присъстваха всички членове на правителството, ръководители на ведомства и окръзи, генерални директори на стопански обединения, преподаватели от висши учебни заведения и други, около 240–250 души. Предостави ми се думата. Започнах да говоря спокойно, както пред моите студенти. Колкото четох, двойно повече говорих. Доклада знаех наизуст. Приключихме. Имаше няколко въпроса, на които отговорих. Стенограмата от 52 машинописни страници бе размножена и отпечатана в 300 екземпляра, изпратена бе на присъстващите за ползване.

Вторият пример е за нормативните актове по капиталното строителство. За член на Бюрото на Министерския съвет през 1973 г. бе избран инж. Стамен Стаменов, досегашен министър на минералните ресурси. Възложено му бе под негово ръководство да се подготвят и внесат в Министерския съвет Правилник за капиталното строителство, за проектирането и други, свързани с тях, нормативни документи за прилагането им. Министерският съвет разгледа документите. Направени бяха най- противоречиви предложения: едни изтъкваха приоритетната роля на проектанта, други — на строителя, трети — на инвеститора, четвърти — на доставчиците на машините и съоръженията. Получи се пълно разминаване. Всеки свиреше по свои ноти. Музика не се получаваше. Оркестърът нямаше диригент.

Правителството възложи на инж. Стамен Стаменов окончателната редакция на документите да стане при него, като се решат спорните въпроси от заседанието. Той стана и възрази, като предложи това да стане при мен. Станах и аз възразих: вече не се занимавам с проблемите на капиталното строителство. Възражението ми не се прие. В протокола фигурираше моето име. Срещна ме инж. Никола Вачов, ръководител на групата съветници по строителството, и с усмивка на уста каза:

— Искаше да се измъкнеш от строителството, но не можа. Видя ли пак теб сложиха.

— Зная основния закон за нормотворчеството, затова ме натовариха и с вашите документи.

— Какъв е този закон?

— Той гласи: един нормативен акт не трябва да съдържа нито една дума повече от достатъчното, и нито една дума по-малко от необходимото. Сега като приложа този закон, вашите 320 страници ще останат наполовина.

Съставих работната група: Исак Леви, Ж. Желязков, инж. Н. Вачов, Стойо Кьосев, първи зам.-