с какви методи и средства ще се осъществява задължителността на единния държавен план — с административни или с икономически. Тук е водоразделът между стария и новия подход в планирането. За отличие от по-рано съществуващата практика на централизирано планиране, новият подход предлага решително изоставяне на прекаленото регламентиране и опекунство и изисква главно икономически подход при планирането. С научни съображения и доказателства от практиката се отстоява единството между планирането в национален мащаб и планирането в отделните стопански единици чрез разгръщане инициативите на производителите на материални блага и духовни ценности.
В брошурата се анализират ролята на прогнозирането, новият подход към съдържанието на единния държавен план, единството между перспективните и текущите планове и техните показатели.
В съавторство със Стефан Калинов, компетентен методолог на Държавния комитет за планиране, разработихме темата „Повишаване научното равнище на планирането“. Студията бе изцяло написана в духа на новия икономически механизъм и нормативните актове за неговото прилагане, издадена от Партиздат, 1971 г.
След излизане на Постановление № 74 от 30 декември 1973 г. за науката и техническия прогрес написах студията „Нов подход при планиране на науката и техническия прогрес“. Тя бе включена и отпечатана в сборник „Внедряване на научно-техническите постижения в производството“ на „Партиздат“. С тази разработка обогатих и съответната лекция по моята дисциплина „Планиране и баланс на народното стопанство“. Студентите ми получиха по-богата и конкретна информация в тази област в съответствие с новите, съвременните постижения на научнотехническата революция.
Работата по нормативните актове на правителството, възможността за четене на повече икономическа литература и по-свободното ми време позволиха още повече да концентрирам вниманието си върху научно- преподавателската работа. Трупах все повече и повече знания, които използвах в практиката и правех задел за бъдещи научни разработки.
Ползотворно бе сътрудничеството ми с проф. Иван Душанов, известен учен и методолог по счетоводство и контрол. С него подготвихме няколко издания Сборник материали за изучаване на „Новия икономически механизъм“ на „Профиздат“.
В Записките за студентите от специалността „Народностопанско планиране“ в Икономическия институт участвах с темите: „Планирането като процес на изработване на система от прогнози, концепции, комплексни програми и планове“, „Единна система от нормативни показатели на планиране и регулиране на обществено-икономическото развитие“; „Органи на планирането“; „Планиране на себестойността на продукцията“; „Планиране на цените и ценообразуването“.
През 1973 г. Министерството на народната просвета ми възложи да напиша учебник „Обща теория на народностопанското планиране“ за учениците от икономическите техникуми. В него съгласно програмата, която представих и министерството одобри, разгледах основните въпроси на теорията, методологията и организацията на планирането на народното стопанство. Използваха го и студентите от Висшия икономически институт „К. Маркс“ при подготовката им за изпит по тази дисциплина. Наложи се неговото преиздаване. През 1976 г. подготвих второ основно преработено и допълнено издание, което се изчерпа за година-две. В следващите издания поканих за съавтор асистент Младен Младенов, кандидат на икономическите науки.
В началото на седемдесетте години у нас се разгърна
В монографичния труд „Проблеми на марксистко-ленинската икономическа наука в България“, част първа, издание 1987 г. видният учен проф. к.ик.н. Стефан Мечев по повод на тези разработки писа: „Доц. Ст. Бонев е един от първите икономисти в НРБ, разработил редица проблеми на насрещното планиране като условие за повишаване демократизма в социално-икономическото планиране и ефективността на общественото производство в страната“.
Разказът-спомени от времето, когато бях секретар на Министерския съвет, няма да бъде пълен, ако не спомена за Комисията по жизнено равнище и за съвместната ми работа с Тано Цолов, първи вицепремиер на правителството през този период.
През декември 1972 г. на специален пленум на Централния комитет на партията се прие Национална програма за повишаване жизненото равнище на народа. Изпълнението на програмата се възложи на Министерския съвет. В апарата на съвета имаше група съветници, които работеха по тази програма, както и секретар на съвета. Назначен бе и нов зам.-председател — Венелин Коцев, по тези въпроси.
В началото на 1974 г. се създаде партийно-правителствена комисия по жизненото равнище. За председател на комисията бе определен Гриша Филипов, член на Политбюро и секретар на Централния комитет на партията по икономическите въпроси. Тя имаше за задача да осъществява партиен контрол и да решава „тесни места“ при реализацията на Декемврийската програма. В комисията влизаха 12 министри и ръководители на ведомствата и проф. Иван Илиев, зав. отдел на Централния комитет на партията. Като запазих длъжността си секретар на Министерския съвет, на мен бе възложено да стана секретар и на комисията. Така започнах да работя на „два стана“. Този ангажимент допълни с ново съдържание работното ми време. В продължение на три години комисията извърши огромна работа. С нейни решения се доставиха техника и технологии за малки и средни мощности в леката и хранително-вкусовата промишленост. Тази мярка помогна да се преодолее дефицитността на някои стоки за народно потребление, да се разшири сферата на услугите за населението. Изградиха се нови магазини и ателиета за услуги. Като секретар на тази комисия на Единадесети партиен конгрес, състоял се през април 1976 г., бях преизбран за член на Централната контролно-ревизионна комисия на партията.
С Тано Цолов се познавахме отдавна, още когато работех в металургичния завод, в началото на шестдесетте години. В Министерския съвет често се виждахме. Той беше зам.-председател на правителството по проблемите на СИВ и капиталното строителство. Когато функционираше Комитетът за стопанска координация, бе вицепремиер и председател на Държавния комитет за планиране. От лято на 1971 г. като първи зам.-председател на Министерския съвет той отговаряше за работата на отрасловите министерства и ведомства. По същество ми бе пряк началник. Когато се подготвяха постановления и разпореждания на правителството за отраслите на икономиката, първо ги докладвахме на него. Така естеството на работата ни събра в продължение на пет и половина години.
Тано Цолов бе суров човек. Не случайно го наричаха „железния човек“. Няма възложена му задача било от Централния комитет на партията, било от правителството, която да не е изпълнил в срок. Не се спираше пред нищо. Целта трябваше да се постигне. И се постигаше. Колкото суров, той бе и толкова добродушен. Към мен, а и към много министри и някои съветници се обръщаше с думата „Бай“. С изключение на официалните заседания, ме наричаше „Бай Станиш“. Веднъж го попитах:
— Защо ми казвате „Бай“, Вие сте по-възрастен от мен близо три петилетки?
— В знак на уважение. Радвай се, докато така се обръщам към теб.
— Благодаря, „Бай Тано“.
Той ме изгледа многозначително и мълчешком. Нямам случай да ми е повишил тон и да не се е вслушал в направено предложение. От „половин дума“ се разбирахме.
В края на септември 1975 г. по решение на правителството трябваше да докладва на национално съвещание по проблемите на плана за годината. Както всяка задача, така и тази прие отговорно. „Затвори“ се в кабинета си и с помощниците си пишеха доклада. Те бяха умни и работливи колеги, но изглежда този път не попаднаха на целта. Датата на съвещанието наближаваше. Една вечер, всяка вечер стояхме по
