работните си места, докато той не си тръгне, Т. Цолов ми позвъни по петолъчката и каза да отида при него. Стоеше прав и явно бе ядосан.
— Докладът, докладът за съвещанието не е готов, а то е след няколко дни, представяш ли си? и заудря с голямата си лапа по масата.
— Няма проблем, докладът ще бъде готов. Как? Моля Ви, дайте ми вярно условие на задачата. От математиката знаем, че задачата има верен отговор, тогава, когато вярно е зададено условието. Няма ли вярно условие, няма верен отговор. Викнете стенограф и диктувайте какво искате да кажете. Ще слушам и ще си водя бележки, после ще пиша. Вие ще четете и поправяте. Ще редактираме доклада заедно.
Така и стана. Получих стенограмата. Прочетох я. Мислех как да построя доклада и как да вградя всяка изказана от него идея. Стенограмата и бележките ме улесниха значително. Подготвих и предадох написаното. Бай Тано имаше още бележки. Няколко пъти ми позвъни по телефона. Продължаваше да мисли.
В съвместната ни работа имаше и други подобни случаи.
В средата на януари 1977 г. в късния следобед бе една от последните ни срещи. Като влязох в кабинета, го видях в необичайна поза: застанал до прозореца с ръце на кръста и гледа към ларгото. Като ме видя, се усмихна. Здрависахме се. Седнахме до голямата маса. На нея нямаше обичайните папки и листове, а бутилка „Балантайн“, две чаши и купа с лед. Наля уиски в чашите и рече:
— Остави бележника. Днес не те викам по задачи. Искам да проведем личен разговор. Наздраве!
— Благодаря. Слушам.
— Идвам от „голямата къща“. Бях на доклад при Тодор Живков и той ме попита за теб: как си, как работиш. Похвалих те. Ти заслужаваш това. Сега приятелски искам да ти кажа: много си доверчив към хората. Много им вярваш и ги защищаваш, а някои злоупотребяват с това. Трябва да бъдеш по-суров и взискателен. Това дисциплинира човека, прави го по-енергичен. Наред с много добродетели българинът, още от турско време, има много лоши черти. Една от тях е предателството. Правиш на човека добра услуга, подпомагаш го, а в един момент той те предава. Пази се от предателите! Такива личности сред нас, за съжаление, все още има. На гърба си съм го изпитвал не веднъж. Затова внимавай. Сигурно в скоро време ще отидеш на работа на висок партиен пост. Винаги бъди взискателен и принципен. Няма приятелство, има принципност.
— Никой нищо не е говорил с мен и не зная къде ще отида на работа. Тук ми е добре. С Вас се разбираме добре и уважаваме. А това е главното.
По-нататък Т. Цолов започна да се „разхожда“ из своя богат житейски път, да ми разказва как е минавал от партийна на стопанска работа, после обратно, и пак, и пак. Навсякъде спазвал правилото: взискателност и принципност. Увещаваше ме, че в мен има още „много хляб“ и че трябва да се натрупва управленски опит.
Накрая благодарих за „уроците“, които ми предаде. Разбира се и за питието. За съжаление инсулт покоси този силен човек в зряла възраст. Можеше още много да даде на българския народ.
Какво да се прави.
Пред смъртта всички сме равни.
Пред нови отговорности и нови задачи
30 януари 1977 година. Работех в кабинета си върху поредната служебна задача. Телефонът „петолъчка“ позвъня. Вдигнах слушалката.
— Бонев здравей. Как си?
— Здрасти. Добре съм. Работя.
— Може ли да дойдеш за малко при мен?
— Разбира се, тръгвам.
Това бе разговорът с Гриша Филипов, член на Политбюро и секретар на Централния комитет на партията по икономическите въпроси. Влязох при секретаря му Пламен Георгиев. Още се ръкувахме, той ми каза: „Чака те!“
Заварих секретаря в обичайната му поза: седнал до бюрото със забити пръсти на двете си ръце в почти посребрената коса. Стана и с широка усмивка тръгна към мен. Предложи ми да седна с думите:
— Заповядай. Добре дошъл. Ще пиеш ли кафе?
— Благодаря, няма да откажа.
Започна се най-общ разговор. Продължи десетина минути. Очаквах да постави главния въпрос, за който бях повикан.
— Какво ще кажеш, да дойдеш на работа тук. Много време си в апарата на правителството. Сега няма Комитет за стопанска координация. Закри се Партийно-правителствената комисия по жизненото равнище. Не ти ли омръзна да се занимаваш с нормативни актове и правителствени решения?
— Не, обичам си работата, интересна ми е. Всеки ден има какво да се научи. А тук какво ще работя?
— Да оглавиш
— За длъжност нямам претенции. Имам някои условия.
— Какви са те?
— Пред хора да не ми се караш и правиш забележки. Може да съгреша или да сме на различно мнение. На четири очи може всичко да си кажем. Знаеш, че преподавам в Икономическия институт. Бих искал да продължа. Между нас да има доверие, да споделяме и деликатни въпроси. Няма да ми е приятно от улицата да разбера примерно решаването на кадрови въпрос в отдела или във ведомствата, с които ще работим.
— Мисля, че и преди, когато работехме заедно, не съм давал повод да се съмняваш в моята толерантност. Разбираме се. Днес и утре да приключиш в Министерския съвет и на първи февруари да се уточним по задачите на отдела.
— Но още няма решение. Съгласни ли са Тодор Живков и председателя на правителството, при когото сега работя?
— От няколко дни има решение на Политбюро.
Така застанах на нова писта в професионалния си стаж, с лице пред нови отговорности и нови задачи.
Отделът „Планово-икономически“ бе един от най-главните функционални отдели. В него се работеше по националните проблеми на социално-икономическото развитие на страната. В неговия обсег на действие бяха такива министерства и ведомства като: Държавния комитет за планиране, с председател Кирил Зарев; Министерството на финансите, с министър Белчо Белчев; Българската народна банка, с председател проф. Веселин Никифоров; Министерството на снабдяването и държавните резерви, с министър отначало Сава Дълбоков, а после инж. Йордан Младенов; Комитета по труда и работната заплата, с председател отначало проф. Ангел Чаушев, а после проф. Давид Давидов; Централното статистическо управление, с председател проф. Стефан Станев; Министерството на външната търговия, с министър Христо Христов; Министерството на вътрешната търговия и услугите, с министър Георги Караманев; Централния кооперативен съюз, с председател отначало Иван Пръмов, а после Панчо Иванов; Комисията по цените при Министерския съвет, с председател проф. Иван Виденов; Държавния комитет по туризма, с председател Георги Евтимов и други централни финансово-кредитни и търговски органи и организации. Функциите и задачите на всички тези органи на правителството ми бяха добре известни, техните ръководители бяха компетентни, знаещи и можещи, всеотдайни радетели за добруването на българския народ. С тях за кратко време установих добри взаимоотношения, тъй като отдавна се познавахме от съвместната ни работа в апарата на правителството. Между нас имаше взаимно доверие и уважение. Никога не бе прескочена границата на принципност и толерантност. Взаимно се подпомагахме в търсене на най-добри решения за преодоляване на възникналите проблеми за перспективното развитие на страната.
На 1 февруари отидох в кабинета на Гриша Филипов. На чаша кафе той започна с най-непосредствените задачи пред отдела. После нареди на секретаря да извика заместник-завеждащите на отдела: Петър Цеков,
