впечатление ни направиха югозападната част, големите мостове на магистралата, съединяваща десетки малки островчета, и уютните ресторантчета за бърза закуска.
Мемфис, на брега на Мисисипи — най-дългата река в света, бе най-важната цел на нашето посещение. Тук се срещнахме с ръководството на веригата „Холидей ИН“. Водихме разговори за туристическите обекти. Това бе особено полезно за ген. Врачев. Пък и за нас, придружаващите го. Тридневните разговори приключиха с подписване на паметна записка за сътрудничество в областта на туризма.
Ето ни във Вашингтон — столицата на САЩ. Стори ми се град-градина: четириетажни постройки, широки, прави и дълги улици, много зеленина. В центъра е сградата на Белия дом, по-нататък — Сенатът и отсреща — Пентагонът. Влязохме в сградата на Сената. Имаше заседание. От балкона видяхме как един говори, други — четат вестник или някакъв материал, трети се разхождат, влизат и излизат, а студенти- юристи — насядали по стъпалата пред трибуната. Една от вечерите бяхме на гости на нашия посланик. В наша чест даде вечеря в резиденцията си.
От Вашингтон се придвижихме на североизток към Ниагарския водопад. Пътувахме по централната магистрала. На няколко пъти спирахме, разглеждахме крайпътните мотели и заведения. Видяхме едно от най-големите чудеса на природата — Ниагарският водопад. Първо го разгледахме от американския бряг. После прекосихме моста и граничните застави и се разхождахме дълго откъм канадската страна. Фантастична панорама! Трудно е спокойно да се глада, камо ли да се опише. Ако човек няма възможност да го посети, то си заслужава да се прочете Алековия разказ „До Чикаго и назад“, за да почувства дивната гледка, на която с часове се любувах и аз. Вечерта феерията от червен, зелен и син цветове на прожекторите те пренася в света на приказките. Седяхме в градината на ресторанта на около стотина метра от водопада. Грохотът на водата ни принуждаваше да говорим високо. Сервитьорката, възрастна жена, ни обслужваше и все надаваше ухо в разговора ни. Изведнъж тя попита на развален руски език не сме ли руснаци. Генади отговори: „българи сме, езиците ни са славянски, затова си приличат“. Развълнувана, със сълзи на очи, тя го прегърна и целуна. Разказа: родителите й, руснаци — белогвардейци, се заселили в Канада, от малка живее тук, винаги мечтаела да посети Русия, но досега нямала възможност. Единствената й връзка с родината са рядко срещаните руски туристи. Накрая дори с мъка платихме вечерята. Искаше да ни нахрани за спомен. И отново се разплака. Страшно нещо е носталгията.
Хотелската ми стая бе от южната страна, откъм водопада. От прозореца се виждаха светлините. Чуваше се приспивното боботене на водата.
Пътят ни бе през Торонто. Казваха му „българската столица“ в Америка. Разходихме се за два часа, но българска реч не чухме. В Монреал бяхме пет дни. Единият от тях отделихме за Отава — столицата на Канада. Четири дни посветихме на изложението. То бе на голяма площ, с много павилиони и трябваше да ги разгледаме внимателно. Нашият павилион бе скромен. Най-добре бе представен туризмът в България. Имаше и малка танцова група с оркестър.
На път за България минахме през Лондон и Париж. Бях посещавал и двете столици. В такива градове, може много пъти да си ходил, винаги има какво да се види. Вечеряхме в ресторант „Тарзан“ на малкото площадче на художниците на Монмартър.
Посещението ни в западния континент бе изключително полезно в много отношения. Най-важното е, че обогати нашите представи за мащабите на градовете; комуникациите и обслужването; начина на живот на хората; деловитост и конструктивност при разговорите с партньорите и при изпълнение на възложената работа. Макар и двадесетдневно, пребиваването в друга държава, особено такава като Америка, разширява погледа към света, обогатява знанията и представите, води до натрупване на житейски опит.
Като се завърнах, в Комитета за стопанска координация се бяха натрупали много текущи задачи. Наложи се седмица-две да работя с „повишени обороти“, още повече предстояха летните отпуски. Ръководителите на министерства и ведомства бързаха да приключат с „откритите“ въпроси. Така бе и през септември, след отпуските. Нещо повече, някои министри свикнаха всичко да внасят в комитета за решаване, вместо да се срещнат с колегите си и се разберат взаимно. Това особено се отнасяше за Министерството на машиностроенето, леката промишленост, вътрешната търговия и услугите, енергетиката. Този стил затрудняваше работата не само на апарата, но и на комитета, и на стопанските обединения. Вместо на стопанските организации да се оказва съдействие и въздействие с икономическите средства, с които разполагаха и ведомствата, търсеше се най-лекият път — прехвърляне на работата в Комитета за стопанска координация. Веднъж, два, три пъти напомних на Ж. Живков, че така не бива да продължаваме. Той се усмихваше и казваше: „Внеси въпроса на заседание, ще го отклоним“. Тук специално искам да отбележа, че Живко Живков бе един от най-културните и етични ръководители, с които непосредствено съм работил. Но тази му черта не ми допадаше.
Дойде „горещото лято“ на 1971 г.
Няколко дни след тези промени д-р Манолов бе преназначен за началник на кабинета на председателя на Държавния съвет. Три дни влизах на доклад при новия председател на правителството. Той ме познаваше от началото на 1964 г., тъй като тогава бе зам.-председател на Министерския съвет. Приемаше ме любезно. Възложи ми да подготвя дневен ред за заседание на правителството и на Бюрото. След някой ден ми се обади по „ВЧ“ с думите: „Ела при мен“. Запътих се, както е редно, с бележник в ръка. Поздравихме се.
— Имахме намерение теб да назначим за главен секретар. Ти ни застави да търсим друг човек. Предложението вече върви на подпис в Политбюро.
— Защо аз съм Ви заставил? Никой нищо не ми е предлагал, изненадано отвърнах.
— Защото си използвал служебното си положение. Имаш един апартамент и в момента строиш два за дъщерите си. Всяка година, няколко пъти вече си сменял шофьорите на служебната кола.
— Всичко това е пълна клюка, едва не изкрещях. — Как може да допуснете това?
— Клюка или не, не зная. Обяснете се с др. Тодор Живков, той ми каза това.
— Няма да отида при него, ако не ме извика. Вие ми го казвате и веднага искам да Ви докажа, че е лъжа. Моля Ви, повикайте д-р Манолов, той още е тук в кабинета си, и Цанка — касиерката на съвета…
— Не съм следовател.
— Но сте министър-председател, как ще работя тук, ако казаното е вярно.
Председателят се засуети и вдигна „ВЧ“.
— Докторе, ела при мен.
Мълчахме две-три минути. Влезе д-р Манолов. Председателят повтори казаното на мен. Аз слушах и мълчах.
— Това не е вярно. Осем години работя с него, всичко си споделяме. Не можахме да му осигурим квартира. Живее под наем в едностаен апартамент с четиричленно семейство. Включил се е в жилищна кооперация за един апартамент и кабинет. Сега го вози втори шофьор, защото първият направи катастрофа и ген. Кашев го смени, без дори да ни пита. Това е истината.
— Не знам коя е истината, но се получи неприятно. Свободни сте.
— Не, нека дойде и касиерката да каже, че месечно ми удържа по 14,26 лева за наем на квартира от 56 кв. метра.
— Разбрах всичко.
— Моля Ви съобщете истината на съответното лице.
— Това не мога да направя. Мога да се застъпя да останеш заместник на главния секретар.
— Не желая застъпничество, искам истината.
Излязохме от кабинета. Докторът ме гледаше съчувствено. Запалих цигара и рекох:
— Долни хора има по света!
