Вторият ден започнах с посещение в завода за производство на захар. После посетихме строителната организация, пристанището на Девня и т.н. Обиколихме почти всички предприятия.
Останаха Районната потребителна кооперация и комунално-битовото стопанство. Помолих за среща с техните ръководства, а след това, ако днес остане време, да видим магазинната мрежа.
В Районната потребителна кооперация ни посрещна млад, атлетично сложен човек с черни къдрави коси и широка усмивка на име Тодор Мутафов. До него бяха неговите заместници и един мургав набит здравеняк — Станчо. Запознах се с всички. Седнахме в заседателната зала край кръгла маса, покрита със зелено сукно. Пиехме вкусен айран. Мутафов подробно информира за работата и трудностите, сред които се открояваше оскъдната материална база, складова и магазинна мрежа. Увлечени в разговора, не забелязахме как стрелките на часовника отмериха два часа. Прекъсна ни кметът с думите:
— В общината има едно китно село Кипра. В него е роден Мутафов. Желаете ли да отидем да го видим?
— Далече ли е? — попитах аз.
— Не. На четири километра от тук — обадиха се в един глас двама-трима души.
— Да тръгваме тогава.
Насред селото, на площада ни чакаха 5–6 жени и възрастен мъж. Най-младата от тях ми поднесе букет цветя. Живко я представи.
— Това е Станка — кметицата.
— Това са нашите активисти, засмяна допълни Станка.
Ръкувах се с всички. Разменихме няколко най-общи приказки. На двадесетина метра от нас бе най- голямата и единствената в селото сграда — читалището. Тук беше и кметството. Седнахме в стаята на кметицата, около голяма маса с няколко стола. На нея имаше четири-пет листовки с моя снимка и 10–12 реда текст — биографични данни. Прочетох ги набързо.
— Селото ни е малко, едва 500 жители, но от тях 282 са гласоподаватели, обясни ни Станка. Започнахме подготовка за изборите, макар че не сме виждали народния представител. Уверявам Ви, проблеми няма да имате, и започна да се смее.
— Значи още не дошъл в селото, трябва да се радвам на пълна изборна победа, продължих шеговито аз и също се усмихнах.
Стана весело. Продължиха разказа с хубави вести: цялото трудоспособно население е на работа, предимно в Девненските заводи и кооператива; всички деца са в детската ясла и градина, почти всички пенсионери помагат в ТКЗС. Безработни няма. През миналата година селото е излъчено за национален първенец по хигиенизиране. И наистина, като се разходихме из селото, видяхме чисти асфалтирани улици, много дървета, китни дворове и белосани двуетажни къщи. Договорихме се след десетина дни да се проведе общоселско събрание. Хванах под ръка Мутафов и го попитах:
— Видях в Девня имате красива хотелска сграда. Дали има свободна стая за преспиване?
— Разбира се, кого имате предвид?
— Себе си. Не ми се остава в хотел „Черно море“.
— Но там имате добри условия, тук е обикновен хотел.
— Такъв ми трябва, да е близко до хората. После ще се договорим какво да правим.
Съобщих на Живко моето решение за оставането ми в Девня.
— Всички народни представители от София отсядат в хотел „Черно море“. Затова и Вас там настанихме. Ако останете тук, мен и др. Лечев ще ни мъмри окръжното ръководство.
— Защо да ви мъмрят. Това е мое желание. Хем ще им направим икономии, хем да ви мъмрят, това не вярвам, обърнах разговора на майтап. Ето ми домакин и придружител, като посочих Мутафов.
Разделихме се. Живко си замина за Варна при семейството, аз и Мутафов се запътихме за хотела в Девня. Настаних се. Отпочинах около половин час. Във фоайето ме чакаха Мутафов и усмихнатия Станчо. Предложиха ми да се разходим. Съгласих се, но в квартал, където има квартален клуб. Споменаха квартал „Ненко Недев“. След броени минути спряхме пред клуба на пенсионерите. На една маса четирима играеха карти, а трима ги гледаха. Отначало не ни забелязаха. Застанахме до правостоящите и загледахме и ние. Един от белотаджиите повдигна глава и едва не се провикна.
— О, Тошко, добре дошъл (това бе приятелско обръщение към Мутафов). Заповядайте. Кое е това момче с теб?
Мутафов се засуети как да ме представи. В това време един от правостоящите, доста възрастен човек, посочи с бастуна към стената, където бе окачена листовка с моята снимка, и рече:
— Не видиш ли? Прилича ми на оня човек. Сигурно е народния.
Всички станаха прави. Ръкувахме се. Започна непринуден разговор. Разбира се на предизборна тема. Досетливият Станчо с едно хлапе донесоха бира. Чукнахме се за здраве и изборен успех. Компанията стана още по-непринудена и приятна. Приказвахме дълго. Разделихме се като приятели с пожелание за доскорошна среща.
Отидохме в клуба на Отечествения фронт в читалището. Там имаше десетина души. Едни седяха край масата и нещо обсъждаха. Явно заседаваха. Други пишеха предизборен лозунг. И при тях срещата премина импровизирано, интересно и приятно. Оплакаха се, че имат много неасфалтирани улици, понякога и питейна вода липсва, магазините са малко, уличното осветление е занемарено и т.н. Помолихме ги да формулират по-важните предложения във вид на поръчения на избирателите, да ги обсъдят на квартално събрание и да ги представят в Общинския народен съвет. Излязохме от клуба. Беше късна вечер. Уличното осветление едва мъждукаше, а много улици бяха тъмни. Хората имаха право.
Прибрахме се в хотела. Макар че бях изморен, поканих Тошко и Станчо да дойдат при мен. Станчо донесе голяма кана с айран. Водеше и възрастен човек. Представи го с думите:
— Запознайте се с бате Райко, зам.-председател на кооперативния съюз, шеф е и на земеделската дружба в града.
Бате Райко се оказа разговорлив и много приятен събеседник, имаше благ характер.
От тази вечер до края на мандата, винаги когато отивах в избирателния район, а това бе често, отсядах в същия скромен апартамент на хотела. Неотлъчно с мен бяха Тошко и Станчо.
Тодор Мутафов — Тошко, бе млад трудолюбив и ученолюбив човек. Завършил две висши образования: математика и икономика. Има склонност към футбола и е републикански съдия. Отначало станал учител, после кмет на село Кипра. Кооператорите го заобичали за трудолюбието му и го избрали за председател на Районната потребителна кооперация. Човек с авторитет, на когото нищо земно не му е чуждо. Не помня за петгодишния ми мандат да има поставена задача на него и на Станчо, която да не е изпълнена. Хора с големи сърца. Станчо бе пословично честен и изпълнителен. Каквато и задача да му се постави казва „готово“. Като че ли друга дума не знаеше.
На другия ден в осем часа във фоайето на хотела се срещнах с Лечев и Кузманов. След любезните реплики се отправихме за източния квартал — Повеляново. В центъра на квартала бе читалището. Там ни посрещнаха местните активисти. Пионерчетата ни поднесоха цветя. В салона разговаряхме подробно за предизборната подготовка и за проблеми на квартала. И тук същите проблеми: недостатъчна търговска мрежа, слабо водоснабдяване, неасфалтирани улици и др. Най-остро поставиха въпроса за замърсяването на въздуха от фабричните комини.
След обед отпътувах за София. През целия полет в съзнанието ми преминаха сърдечните разговори, срещите с хората и техните болки.
Бързата индустриализация, концентрирането на огромни за мащабите на страната производствени мощности на територията на района и значителен брой работна сила са изпреварили десетократно развитието на инфраструктурата и са възникнали големи екологични проблеми. Девненският промишлен гигант бе като колос, облечен в малка дреха, шевовете на която се пукаха във всички посоки. Очевидно, това не е нормално, то е парадокс. Увлечени в бързите и високи темпове на строителство, местните ръководители не са заставили централните органи на управление да положат необходимите грижи за развитие на социалната среда. Очертаваше се огромно поле за работа през целия мандат.
Служебните ми задължения бяха значителни. Априлската кратка почивка и отиването ми до избирателния район увеличиха напрежението. Работехме до късно вечер. Почти всички колеги от отдела бяха знаещи и можещи млади хора. Даваха всичко от себе си за срочно и компетентно изпълнение на поставените ни задачи. Някои от тях, като заместниците ми Стоил Кодинов и Делчо Порязов, поеха и част от
