проектанта. В кметството бе дошла млада симпатична дама. Без да чака представянето й, се ръкува с мен и каза:
— Аз съм архитект Вержиния — проектантката. Искали сте да ме видите.
— Приятно ми е да Ви видя, но ставаше дума за поръченията на избирателите от Девня.
— Проектът е готов!
Извади от чантата си един лист. Разгърна го на масата и започна да обяснява:
— Ето Ви ресторанта. Това е кухненският блок, това е салонът за около десет маси, а тук ще е складът. Нещо да кажете?
Гледах и мълчах. Нищо не можах да проумея. Подхвърлих шеговито.
— Освен проект за павилион, друго въображението ми не може да си представи.
— За толкова пари — такъв проект, троснато отговори тя.
— За какви пари става дума?
— Мутафов ми поръча стойността на обекта да не надхвърля двеста хиляди лева. Какво повече мога да направя?
Замислих се. Всички присъстващи ме гледаха внимателно. Потърсих лист хартия. Такъв нямаше. Докато донесат, взех салфетката, поставена под чашата с кока кола, извадих химикалка и започнах да чертая и да обяснявам.
— Ето това ще представлява бъдещият ресторант. Примерно 50–60 места. Тук ще бъде, в северозападната част, кухненският блок. Това нека бъде автоматична пощенска централа. До кухнята разположете две-три павилиона за магазинчета, като ги съедините със сегашната бакалия. Пред ресторанта нека има място за лятна градина. Пред тях сложете прилична сграда и я наречете „младежки дом“, а до него разположете читалня и библиотека. А ето тук да има стая за клуб на пенсионера. Така си представям бъдещия „Търговско-социален комплекс — Девня“. Нещо да кажете?
Всички присъстващи в стаята се бяха надвесили над „чертежа“, слушаха и гледаха ту него, ту мен.
— Та, това наистина е цял търговски комплекс, възкликна Кузманов.
— Не търговски, а търговско-социален комплекс, възкликнах аз.
— Вие архитект ли сте или строителен инженер? — попита Вержиния.
— Не. От Трънско съм, израснал сред майстори-строители и съм верен на дадената дума пред избирателите.
— Да приемем предложението на народния представител, предложи Тошко Мутафов.
— Селото ви е на четири километра от такъв промишлен гигант като Девня. Тук ще идват работниците да си отчитат резултатите от съревнованието и да пият по една ракия за разтуха. От това село е и Тошко. Той и кооперацията ще го направят туристическа атракция за туристите от други страни. Лете може певци и артисти да идват, програми да изнасят…, обосновавам се аз.
— Всичко хубаво, но пари от къде? Обектът в този си вид ще струва поне половин милион лева, продължи архитектката.
— Ето ви кмета, ето и шефа на Районната потребителна кооперация, аз ще им съдействам.
Погледнах лицето на кмета, то бе като вкаменено. От къде ще намери толкова пари? Бюджетът му е предварително определен. Той това и каза:
— За тази година пари нямаме.
— Добре. Сега Вержиния да подготви проекта, да се направи първата копка и от януари следващата година на робата. Кметът да възложи още сега обекта на строителната организация и лично с кметицата на селото ще отговарят за доброволен труд.
Следващото ми посещение в избирателния район бе в началото на октомври. Целта бе да се положи първата копка на социалния комплекс в Кипра. Преди да тръгна специално са обадих на Стефан Желев, зам.-председател на Централния кооперативен съюз по икономическите въпроси, с молба да включи обекта в поименния списък за строителство през следващата година и да осигури необходимите средства. Той се отнесе положително към предложението, като помоли да получи писмени документи и проекти от Районната кооперация в Девня. Обещах да ги донеса лично до средата на октомври.
Пристигнах в Кипра на трети октомври. Насред селото стоеше багер, готов да копае. Събрали се бяха около петдесет души. Подадоха ми кирка, а на Живко Кузманов — лопатата. Редом с Мутафов стояха две момичета в национални носии. Издигнах кирката и ударих два-три пъти в коравата земя. Обърнах се към хората и казах:
— Честито започване на обекта. Догодина на 23 май е празникът на вашето село, тогава ще режем лентата на готовия комплекс.
Багеристът запали машината, раздвижи огромните й челюсти и ги заби в земята. Хората заръкопляскаха. Чуваше се звън на чаши и гласове „Наздраве“. Така се положи началото на изпълнението на предизборните поръчения в Кипра.
Когато с Георги Караманев обикаляхме страната през декември във връзка с новогодишното изложение, на път от Варна за Търговище спряхме за малко в Девня. Не бяхме предупредили никой от местните ръководители за тази визита. Минути след пристигането ни при нас първи дойде Станчо, какво ли може да се скрие от неговото наблюдателно око, а след него и Тошко Мутафов. Централният площад на Девня бе покрит с временни павилиони, пълни със стоки. Имаше и няколко такива за „скара-бира“. Ухаеше на кебапчета, пържоли, печена риба, даже и на греяна гроздова ракия. Пълно бе с хора. Изпълняваше се решението на Комисията по жизненото равнище. Застанахме пред щанда с големи бъчви, пълни с „Осмарски пелин“. Станчо донесе няколко стола и малка масичка. След него младеж носеше пълни чинии с печена риба „Карагьоз“. Сервираха и пелин. Стана импровизирана гощавка. Докато закусвахме, Мутафов ме информира, че обектът в Кипра вече има пълна документация и уверение от Централния кооперативен съюз, че е включен в петгодишния план, че досегашният първи секретар на общинския комитет Стойко Лечев е преминал на работа в Окръжния народен съвет, а на неговото място са избрали Енчо Стоянов. Познавах този човек. Той бе секретар на партийния комитет в химическия комбинат. Професионално добре подготвен, с висше образование и завършил партийна школа. Но понякога говореше повече от необходимото.
В края на януари 1982 година помолих секретарката ми Мария да ме свърже по телефона с кмета на Девня. След като се поздравихме, казах на Ж. Кузманов, че ще бъда при тях в първите дни на февруари за два дни и го помолих за три неща: да направят в местния вестник съобщение за приемен ден на граждани от народния представител; да се подготвят за оперативка във връзка с обекта в Кипра и да докладват за изпълнението на предизборните поръчения. След няколко дни попитах Сергей Давидов, помощникът ми в Министерския съвет, има ли желание и възможност да дойде с мен. Той се съгласи. Тогава поръчах: гответе се с Ванчо за път. Когато пристигнахме в хотела в Девня, чакаха ни Тошко, бате Райко, инж. майор Денев, разбира се, и Станчо. Разговаряхме дълго, до полунощ. Разказаха ми интересни неща, в това число, че новият първи секретар на партията в окръга Димитър Попов почти ежедневно се интересувал не само как се изпълняват плановете, но и за живота на хората и хода на изпълнението на предизборните поръчения.
На сутринта в 9:00 влязохме в малкия салон (заседателната зала на изпълнителния комитет) на общинския съвет. Заедно с мен бяха Ж. Кузманов, зам.-председателят по социалната политика на общината, и юристът от Окръжния народен съвет. Един след друг много души изляха пред нас своята и на семействата им болка. Стремяхме се да удовлетворим техните искания. Някои, обаче, бяха извън нашите сили и правомощия, други отправихме към Окръжния народен съвет. Главното бе внимателното отношение към гражданите. Дори и да не задоволихме всички искания, хората благодариха за добрата дума, която чуха от нас. Тази среща се хареса от населението, дълго говореха за нея. Уточнихме се да я превърнем в традиция. По време на приема в стаята влезе непознато лице. Седна на масата и все нещо си записваше. Увлечен в разговорите с гражданите, не любопитствах кой е този човек. Накрая на приема се представи: „Журналист съм от в. «Народно дело». Намислил съм да пиша статия за тази уникална среща. Затова пристигнах тук“.
Тръгнахме за оперативката на обекта в Кипра. Очаквах да видя положени основите и хора да работят. Нищо подобно. Видях само разкопки, работници нямаше. Чакаха ни началникът на строителната организация и Станка — кметицата, без чаровната усмивка на уста. Останах изумен. Защо не сте работили, защо сега няма хора и защо не ме информирахте преди да дойда? Ядосах се много. Кузманов започна да обяснява:
— Като копаели, работниците се натъкнали на непознати разкопки. Дошли археолозите, предположили,
