че това са някакви фурни от римско време и запечатали обекта. Още чакат разрешение от Министерството на културата.
— Това разрешение може още месеци наред да се проточи. Ние губим ценно време. Обещахме на 23 май да открием обекта. Хората ще кажат, че нищо не правим. Оставете разкопките в този вид Изместете обекта с няколко метра встрани и работата да продължи.
Кметът ни информира за проектирането на другите обекти: банята, търговския магазин в Повеляново, двата жилищни блока, пътя край магистралата и други. Одобрихме и направения график за строителство.
На 18 май у нас пристигна правителствена делегация от Унгарската народна република за сесия на смесената българо-унгарска комисия по научно-техническо сътрудничество. Водеше се от колегата Йожев Мариай, зам.-председател на Министерския съвет и председател на смесената комисия. Предварително се бяхме договорили сесията да се проведе във Варна, дом № 7 на правителствения дом „Република“. Един ден заведох Мариай да види Девненския комплекс, отделих време да посетим Кипра. Обектът бе пред пуск. Мравуняк от хора работеха на строежа. Високият гост каза нещо тихо. Помолих преводача да преведе за какво става дума.
— Много строителни работници има в България!
— В момента строителните работници на обекта са 18, другите са доброволци от селото. След три дни ще се открива комплексът и всичко трябва да е наред, поясни кметицата на Кипра.
— Толкова доброволци? У нас това е лукс, каза гостенинът.
23 май е денът на село Кипра. По високоговорителите ечеше народна музика. Стичаше се множество от хора. Селото е около 500 жители, а тук вече се събраха не по-малко от 2–2,500 души. Мнозина носеха цветя. Хората се усмихваха и здрависваха.
Комплексът бе изграден във възрожденски стил, с тухлена зидария, турски керемиди и бял камък в основите. Блестеше със своята красота.
Между гостите бе и ген. Д. Борачев, единственият жив партизанин от кървава схватка с фашистите в това село. Той се приближи, хвана ме за ръката и просълзен каза:
— Доживях да видя този красив дом, който сте направили в това революционно село. Благодаря, и ме прегърна бащински.
В 11 часа се изкачихме с Димитър Попов и местното ръководство на трибуната. Гръм от ръкопляскания. Тържеството откри кметицата Станка и даде думата на Ж. Кузманов за слово. Страхил Христов председател на изпълнителния комитет на Окръжния народен съвет, прочете Указ на Държавния съвет за награждаването на строители и организатори с ордени и медали. Сред наградените бяха: с „Червено знаме на труда“ — Тодор Мутафов; архитект Вержиния Попова и бригадира на строителните работници. Стачно Стефанов и още четирима души получиха орден на труда сребърен.
Обърнах се към множеството с думите:
— Да е честит този красив дом на кипренци, девненци и техните гости от Варна, страната и чужбина. Обещанието, поето в предизборните дни, е изпълнено с много труд, но с чест. За девет месеца се зачева и оформя човешкия живот. Така стана и с този красавец: замислен, проектиран и построен с вашата решаваща помощ за девет месеца. Да е честит на всички ни. И прерязах лентата за откриване на обекта, частица от която съхранявам и до днес.
След обяд селяните, официалните гости и строителите бяхме на обща софра в новия ресторант, пред който музиката свиреше народни мелодии. Глъч и подвиквания „наздраве“, „да ни е честит“ отвреме навреме огласяха трапезата. Поиска думата слабичка старица с малки, но искрящи очи, която винаги, когато отивах на строежа, се въртеше край нас, като ни даваше информация какво се прави, кое докъде е стигнало, изправена до стената заговори на висок и ясен глас, като ръкомахаше с дясната си ръка.
— Аз вече минах осемдесетте години. Доживях и у наше село да видя този красив дом, който ни събра всички тук. Денонощно работехме, но стана като в приказките Ако ги нямаше тия момчета пред мен — Станиш Бонев и Димитър Попов, пак щехме празнико на село да правим на мегдано. А сега имаме ресторант и то първокласен.
Приближи се до мен. Станах. Тя ме прегърна и разцелува. Предметна на рамото ми изплетена лично от нея покривка, везано килимче и ми подаде буркан с пчелен мед. И с благословия завърши: „Нека живота да ти е дълъг, а работите да ти вървят по мед“. После даде дарове на Димитър Попов. Всички ръкопляскаха и одобрително се провикнаха — „Браво, бабо Върбе“. Обърна се към съселяните си и каза: — „всички да сте живи и здрави, да се радвате на обекта“. Взе чаша с ракия, с пожелание за здраве я изпи докрай.
Веселието продължи до полунощ.
Комплексът започна своя живот. Кооперативният съюз го стопанисваше добре. Тук ставаха семейни тържества, сватби, изпращане на войници. Идваха хора и от съседните села, особено работници от различни цехове и участъци на Девненския химически комплекс. От следващата година той бе обявен за туристически обект и се посещаваше от чужденци, особено руснаци и немци.
В ресторанта вечер свиреше оркестър. Идваха на гастроли изтъкнати певци и певици. Една вечер, когато бях отседнал за малко в ресторанта, чух приятния глас на известната Росица Кирилова. Тошко, кметицата и ТКЗС-то организираха безплатен обяд за всички желаещи пенсионери от селото. Пенчо Кубадински, председател на Националния съвет на Отечествения фронт, специално посетил и разгледал обекта. Одобрил го с думите: „Чудесен модел за комплекс на всяко средно по големина село в България. Това трябва да се разпространи“.
Всяко лято до 1989 г., когато ходех на почивка във Варна, посещавах кипренци. Веднага се събираха пенсионери и младежи край мен. Приказвахме като приятели. Ходех на гости и в някоя селска къща. Обезателно се отбивах при баба Върба да й връча подаръче за спомен.
За последен път бях в селото през септември 1997 г. Бях на гости при приятели във Варна. Тодор Мутафов настоятелно покани Димитър Попов и мен да отидем да видим селото и родителите му. Осем години не бях стъпвал на площада в Кипра. Слязохме от колата и застанахме с лице към комплекса. Човек не видяхме. Отгоре по пътя вървяха двама старци. Изчакахме ги нарочно да се изравнят с нас и дали ще ни познаят. Загледаха ни. Спряха се. Познаха ни. Ръкувахме се. Единият от тях, без да го питаме, занарежда:
— Е, продадоха го хубавия комплекс. Купи го на безценица един мафиот. Не е от наше село. Веднага дигна цените. Ние вече не ходим в ресторанто и клуба. И младежите се дръпнаха Разтуриха ни хубавото ТКЗС. Заводите даже не работят. Уволниха почти всички от селото и сега сме полугладни. Гледайте, дали че видите некого, а по-рано така ли беше?
— Е, дядо, вече не може да ви помогнем, обади се Попов.
— Работиш ли? го попита другият селянин.
— Не, пенсионер съм, отговори Попов.
— А народния?
— И той е пенсионер.
— Вече не ни искат и наши, и чужди, обадих се аз.
— Епа, така е! замислено каза първият селянин.
Обърнах се към Попов и тихо му казах:
— Колко мъка е легнала в сърцата на хората.
— И по лицата им е изписано, продължи той.
Разделихме се с двамата селяни. Те дълго гледаха след нас.
Предизборните поръчения в Девня до едно се осъществиха до края на мандата ми. Нещо повече. Построиха се още няколко обекта с голямо социално и стопанско значение за населението като: жилищен блок от 16 апартамента в центъра на Девня, супермаркет в Повеляново и др. Осигуриха се валутни средства за внос на очистителни съоръжения за производството на цимент и на химическите заводи. С тяхното въвеждане в експлоатация въздухът и водата в значителна степен се доближиха до своя естествен вид. Средствата за тези съоръжения и за изместване на действащия път Шумен-Варна от центъра до магистралата се осигуриха с годишните уточнения на петгодишния план.
Като председател на правителствената комисия по жизненото равнище адмирирах изграждането на помощни стопанства към предприятията и учрежденията. Ръководството на химкомбината се зае и за година-две разви едно от най-модерните помощни стопанства в окръга. Пред входа на завода разкриха
