Времето, в което живях, и хората, с които работих

профсъюзни деятели, народни представители.

Заводът бе ковачница на кадри и за металургичния комбинат „Кремиковци“, за много централни ведомства и министерства.

Може да се попита: защо при такива кадри се изпълняваше трудно планът на завода? Основателен въпрос. Но планът се изпълнява не само с напрегнат труд. Главното е да се създадат условия за труд и да се определи приемлив, реален план. Тъкмо това не се разбираше от някои горестоящи органи, които превърнаха завода в мелници за кадри. Всяка година, по мое време, нов директор, нов главен инженер, нов началник на мартеновия цех, превърнал се в костелив орех на завода. Смени се директорът инж. Гено Генов с Борис Богданов, него — с Михаил Дойчев. Смени се главният инженер Серафим Илчев с Иван Бояджиев, него — с Петър Димитров. За една година, мисля, че беше 1962, в мартеновия цех се смениха седем началници на цеха. Спомням си случая с министър Георги Павлов и един високопоставен партиен работник. Дойдоха в завода да освободят директора Борис Богданов и да „коронясат“ за такъв Михаил Дойчев. Министърът обоснова смяната и решиха да си тръгват. Партийният работник ме погледна и рече:

— Внимавай, ти много се задържа! Идва ред и на теб!

Не задържах „острия“ си език зад зъбите и рекох:

— Престанете да сменяте Ръководството, като циганин тоягите си. Заемете се да се създадат нормални условия за работа.

Георги Павлов хвана ръката ми и рече:

— Съгласен съм с теб, на завода това му е нужно.

Новият директор се засмя и каза:

— Хем ги критикува, хем им даде ценно предложение.

С Михаил Дойчев работих около 6 месеца. От него научих много уроци. Имаше богат стопански опит и притежаваше голяма култура. Зае се с главното — създаване нормални условия на работа, доверие и спокойствие в кадрите, строга технологична и трудова дисциплина. В това отношение Дойчев намери пълна подкрепа от наша страна и преобладаващата част от инженерно-техническия персонал.

Два случая са твърде характерни за съвместната ни дейност. Единият е за летвата при скока на височина и сметачната линийка. Вече споменах, че всички показатели на плана на завода се регламентираха „от горе“, от централните органи за планиране. Това предопределяше усилията на работещите „долу“ в производството. В края на януари 1962 г. планът на завода за годината още не беше окончателно уточнен от централните органи. Дойчев ми се обади и предложи да отидем заедно в Държавния комитет за планиране, за да изложим нашите съображения по плана на завода. Обади се на инж. Марий Иванов — тогава зам.-председател на комитета за планиране, да ни приеме. В определения ден и час прекрачихме прага на „червената сграда“ на бул. „Дондуков“ № 3, така наричаха комитета за планиране, защото винаги сградата се боядисваше в червено. На входа на комитета той ме спря и каза:

— Днес ще изпълняваме плана на завода за годината. Ти си честен и принципен човек. Аз ще говоря, ти ще ме поддържаш.

— Съгласен съм.

Влязохме при инж. М. Иванов. Там бяха още трима човека. Познах само единия от тях — инж. Ленгарски, специалист по металургия. Директорът на завода изложи спокойно и аргументирано нашите съображения. Реакцията на инж. Ленгарски и другите двама специалисти беше остра. С Дойчев, кажи речи, се хванаха „гуша за гуша“. Инж. М. Иванов ги гледаше и се подсмиваше. Аз мълчах и мислех какви аргументи да изложа. Ленгарски извади сметачната линийка и започна да смята:

— Една мартенова пещ има толкова площ, по толкова тона метал от единица площ, дава толкова метал на плавка. За 24 часа произвежда толкова тона продукция и т.н.

Не издържах и се намесих:

— Инж. Ленгарски, производството на метал не е права линия, не е математика, да кажеш две по две е равно на четири. При него влияят много фактора — например нестандартен скраб, недостатъчна квалификация на кадрите, аварии в електрозахранването и т.н. Вие сте инженер металург, елате да се направи снимка на работата за 24 часа на пещите и тогава ще се види тяхното ефективно работно време. Когато се даде на стомановарите нереален план, те въобще не се борят за неговото изпълнение. Всички ние тук можем да скочим на височина 100 см, но ако ни се постави летвата на 110 см, ще направим два-три опита и ще се откажем, защото прирастът от 10 см е висок. Но ако летвата се постави на 100 см, които сме скачали до вчера, или на 102 см, ще направим усилия и след някоя тренировка ще постигнем не само тях, но може да скочим и това, което искате вие — 110 см. По професия съм плановик. Моля Ви, откажете се да планирате по метода на динамиката. Той е порочен и за планирането, и за държавата.

— Достатъчно, достатъчно. — прекъсна ме инж. М. Иванов. Примерът е убедителен. Предлагам да дадем на завода глътка въздух и утвърдим нормален план за тази година.

— Това искаме — в един глас заявихме с Дойчев. Когато станах в началото на 70-те години секретар на Министерския съвет и Комитета за стопанска координация, инж. М. Иванов беше министър на машиностроенето. Често се виждахме. Той с усмивка ме питаше:

— Какво става с линийката и летвата?

— Трябва глътка въздух — отговарях усмихнат и аз.

Другият случай е за червените книжки. По онова време в завода имаше няколко съветски специалисти — инженери по определени професии. Добре работихме с тях. Те помагаха безкористно. Много пъти заедно с нас при авария седяха по цели нощи край пещите и становете до отстраняване на повредите. Поклон пред техния благороден труд. Сред тях бе инж. Любченко, в мартеновия цех, по професия стомановар. С него се срещах няколко пъти с молба да даде съвет как да се подобри работата, главно в областта на технологията. Помагаше, но с мерки от типа на организационно-техническите мероприятия, които в много случаи бяха под равнището на предложенията на нашите инженери и техници. Един ден, вместо да дойде при мен или при директора на завода, отишъл при Андрей Михайлов, първи секретар на Окръжния комитет на партията, и се оплакал, че в завода не се изпълняват препоръките му, затова с изпълнението на плана се изостава. Андрей Михайлов ми се обади по телефона и с нервен глас поръча да събера инженерно-техническия персонал от управлението на завода и от мартеновия цех, пред който иска да говори за изпълнението на плана. Озадачих се: първият секретар ще говори за изпълнението на плана на завода! Обадих се на директора и попитах: „какво да правим?“ Той веднага разпореди на главния инженер за организиране на срещата. Тя се проведе в салона на завода. Директорът предостави думата на първия секретар. Той ни „мъмри“, че трудно изпълняваме плана, а не внедряваме в производството препоръките на съветските специалисти. „На родината трябва метал, а ИТР и партийната организация в завода си правят «оглушки».“ Даже ни заплаши:

— Ако спешно не се вземат мерки за внедряване препоръките на инж. Любченко, ще предложа на Министерството на промишлеността да потърси строга отговорност на стопанското ръководство, а на двамата секретари — заводския и цеховия, аз ще взема червените (т.е. партийните) книжки.

— Защо само две книжки, вземете повече, в завода има достатъчно. И ги хвърлете в пещите, ще се получи повече метал — невъздържано се обадих аз.

— Ти с „езоповия език“ ще си счупиш главата, — рече Първият.

— Тихо, тихо, ще се оправим — каза Михаил Дойчев и закри срещата.

Подобни ситуации имаше твърде много. Един писател може да напише цял роман, не по-малко интересен от „Битка по пътя“ на съветската писателка Галина Николаевна. Да, наистина, годините, които прекарах при първите български металурзи, ме научиха на много неща. Едно от тях е, че животът е борба, непрекъсната борба за истината, за назоваване нещата със собствените им имена. Така постъпвах в следващите битки по житейския си път.

Дойде време за раздяла с металурзите. На 30 юни 1962 г. на пленум на Градския комитет на партията в Перник ме избраха за секретар на комитета. Неочакваното ми издигане на такъв отговорен пост, едва тридесет и една годишен, за мен бе чест и задължение. Чест, защото Перник имаше славна история и бе един от най-големите работнически центрове в страната. Тук са работели изтъкнати ръководни дейци като: Темелко Ненков, Александър Миленов, Фердинанд Тодоров, Григор Илиев, Свилен Веселинов, Стоян Гюров, Янаки Савов, Михаил Дойчев, Стойо Ангелов, Кирил Чолев и много други. Задължение, защото трябваше да отговоря на доверието на онези,