на фризьор, защото довечера ще посреща гости, няма безобразно да пиянствуват, а ще дават истински прием и гостите ще бъдат не кои да е, а все солидни, важни, нужни хора, най-нужните в града. Може би усещането се дължеше на това, че неочаквано осъзна своята зрелост, собствената си значимост и отговорност. Той беше станал възрастен човек, солиден, самостоятелен, семеен. Беше зрял мъж, твърдо стъпил на краката си. Липсваха само деца — всичко останало бе както при истинските възрастни хора…
— Здраве желая, господин съветник! — рече вежлив глас.
Оказа се, че вече са излезли от изоставения квартал. Отляво се виеше надалеч гранитният парапет, под краката им се появиха бетонни плочи на фигурки, вдясно и напред се издигаше сивобелезникавата грамада на Стъкления дом, а на пътя им стоеше, изпънат и долепил два пръста до козирката на формената си фуражка, млад, спретнат негър полицай в светлосинята униформа на външната охрана.
Андрей разсеяно му кимна и се обърна към Селма:
— Извинявай, ти нещо ми каза, но се бях замислил…
— Напомням ти: да не забравиш да се обадиш на Румер. Нали сега вече човекът ще ми трябва не само за килима. Вино трябва да донесе, водка… Полковникът обича уиски, а Долфус — бира… Май ще взема направо цяла каса…
— Да! Нека да сменят плафона в тоалетната! — каза Андрей. — А ти направи месото по бургундски. Да ти изпратя ли Амалия?…
Разделиха се до напречната пътечка, водеща към Стъкления дом. Селма продължи нататък, а след като я проследи с поглед (с удоволствие), докато се отдалечи, Андрей свърна и тръгна към западното стълбище.
Обширният, застлан с бетонни плочи площад около сградата беше пуст, само тук-таме се мяркаха светлосините мундири на охраната. Под гъстата сянка на дърветата, обкръжаващи площада, както винаги стърчаха зяпачи от новопристигналите — те жадно поглъщаха с очи вместилището на властта, а пенсионери с бастуни им даваха разяснения.
Пред входа вече стоеше таратайката на Долфус, предният й капак както обикновено бе вдигнат и откъм двигателя се подаваше пристегнатата в блестящи хромови гамаши и ботуши долна половина на шофьора. Съвсем наблизо смърдеше мръсен, пристигнал направо от блатата фермерски камион — зад страничните му капаци неугледно стърчаха моравочервените крайници на някакво одрано говедо. Над прясното говеждо се виеха мухи. Фермерът — собственик на камиона, се караше на висок глас с постовия пред вратата. Те явно се препиряха доста отдавна, защото вече се бе появил дежурният началник на охраната с трима полицаи, а двама други спокойно се приближаваха, изкачвайки се по широките стълби откъм площада.
Фермерът се стори познат на Андрей. Беше дълъг като върлина, кльощав селянин с провиснали мустаци и от него лъхаше на пот, на бензин и на бъчва. Андрей показа пропуска си и влезе във вестибюла, но успя да долови, че селянинът настоява лично да се срещне с президента Гайгер, а охраната му втълпяваше, че това е служебен вход и той, селянинът, като външен човек трябва да заобиколи сградата и да си опита щастието на гишето в приемната. Гласовете на спорещите постепенно се извисяваха.
Андрей се качи с асансьора на петия етаж и влезе във вратата, на която се мъдреше златисто-черен надпис: „Лична канцелария на президента по въпросите на науката и техниката“. Щом влезе, седналите до входа куриери станаха и с еднакво движение скриха зад гърбовете си димящите цигари. Никой друг не се мяркаше по широкия бял коридор, обаче зад вратите, също както някога в редакцията, звъняха телефони, делови гласове диктуваха и тракаха пишещи машини. Работата в канцеларията вървеше с пълна пара. Андрей отвори вратата с табелка „Съветник А. Воронин“ и влезе в своята приемна.
Тук също станаха на крака да го посрещнат: дебелият, вечно потящ се началник на геодезичния сектор Кехада; апатичният, с неизменно печален вид и воднисти очи завеждащ отдел „Кадри“ Варейкис; една пъргава застаряваща лелка от финансовото управление и някакво непознато момче със спортна фигура — вероятно новак, който очакваше да го представят. А от малкото бюро с портативната машинка до прозореца чевръсто стана и му се усмихна личната му секретарка Амалия.
— Здравейте, здравейте, господа! — гръмогласно рече Андрей с най-благодушната усмивка, на която беше способен. — Моля да ме извините! Проклетите автобуси са претъпкани догоре, та се наложи да дойда с кракомобил чак от строежа…
Той започна да се ръкува — стисна потната ръка на Кехада, мекия отпуснат плавник на Варейкис, снопчето сухи кости на финансовата лелка (За какъв дявол е довтасала при мен? Какво може да й е дотрябвало тук?) и чугунената лопата на начумерения новак.
— Мисля да дадем предимство на дамата… — предложи той. — Мадам, моля заповядайте (към финансовата лелка)… Има ли нещо спешно (по-тихо към Амалия)? Благодаря (той взе подадената му телефонограма и отвори широко вратата на кабинета си)… Моля, мадам, моля…
Пътьом разгърна телефонограмата, отиде зад бюрото си и загледан в листа, посочи с ръка креслото на лелката, после седна и сложи телефонограмата пред себе си.
— Слушам ви.
Лелката задърдори. Леко усмихнат само с крайчеца на устните си, Андрей я слушаше внимателно, като потропваше с молива по телефонограмата. Всичко му стана ясно още от първите й думи.
— Извинете — прекъсна я той след минута и половина. — Разбрах ви. Всъщност при нас не е прието да назначаваме хора по протекции. Но вашият случай безспорно е изключение. Щом вашата дъщеря наистина толкова се интересува от космография, че самостоятелно се е занимавала с нея още в училище… Моля ви, обадете се по телефона на моя завеждащ отдел „Кадри“. Аз ще поговоря с него. — Той стана. — Безспорно такива амбиции у младежите трябва да се приветствуват и насърчават… — Изпрати я до вратата. — Това е напълно в духа на новото време… Няма защо да ми благодарите, мадам, аз просто изпълнявам дълга си. Всичко най-хубаво…
Андрей се върна на бюрото си и прочете телефонограмата. „Президентът кани г-н съветника Воронин в своя кабинет в 14,00 часа.“ По какъв въпрос? Защо? Какво трябва да нося със себе си? Странна работа… По всяка вероятност на Фриц просто му е доскучало и иска да си поприказваме. Точно в четиринадесет часа — тогава започва обедната почивка. Значи ще обядваме при президента… Той вдигна слушалката на вътрешния телефон.
— Амалия, изпратете ми Кехада.
Вратата се отвори и Кехада влезе, като водеше за ръката младежа със спортната фигура.
— Искам да ви представя, господин съветник — започна той още от прага, — този младеж… Дъглас Качър… Новак е, пристигнал тук само преди месец и му е скучно да седи на едно място…
— Е — засмя се Андрей, — на всички ни е скучно да седим на едно място. Приятно ми е да се запозная с вас, Качър. Къде сте роден? От кое време идвате?
— Далас, щата Тексас — с неочаквано дълбок бас проговори младокът, като стеснително се усмихна. — От шестдесет и трета година.
— Завършили ли сте нещо?
— Обикновен колеж. После работех при геолозите. Търсехме нефт.
— Чудесно — каза Андрей. — Тъкмо това ни трябва. — Той повъртя молива. — Може би не знаете, Качър, но тук, при нас, е прието да питаме: защо? Избягахте ли? Или търсехте приключения? Или проявихте интерес към Експеримента?…
Дъглас Качър се навъси, пъхна палеца на лявата си ръка в юмрука на дясната и се загледа през прозореца.
— Може да се каже, че избягах — промърмори той.
— Там, в неговия град, застреляли президента — поясни Кехада, бършейки с кърпа лицето си. — Точно там…
— Аха, това било значи! — рече Андрей разбиращо. — И стана така, че ви заподозряха?
Хлапакът поклати отрицателно глава, а Кехада каза:
— Не, работата е друга, То е дълга история. Те там възлагали големи надежди на този президент, той им бил кумир… с една дума — психология.
— Проклета страна — каза хлапакът. — Няма спасение за нея.
— Да, да! — кимна съчувствено Андрей. — Но нали знаете, че ние вече не признаваме Експеримента?
