вас има и мои бивши приятели, към тях се обръщам преди всичко. Думите не ви трогват и за да им придам по-голяма сила, ще ги подкрепя със смъртта си. Може би ще изпитате срам, може би страх, а може би просто ще се почувствувате неуютно във вашата кочина. Уви, това е всичко, на което вече мога да се надявам. Господ да убие скучния ви свят! Това не са мои думи, но с удоволствие се подписвам под тях. Дани Ли.“
Всичко това беше напечатано на машина и Андрей държеше пред себе си третото, а може би и четвъртото копие. А отдолу беше добавено на ръка:
„Скъпи Воронин, сбогом! Ще се взривя днес в 13,00 часа на площада пред Стъкления дом. Ако писмото не закъснее, можеш да погледнеш от прозореца как ще стане това, но не се опитвай да ми попречиш, защото ще има само излишни жертви. Твоят бивш приятел и завеждащ отдел «Писма на читатели» в бившия ти вестник — Дани.“
Андрей вдигна очи и видя Амалия.
— Помниш ли Дани? — каза той. — Дани Ли, завеждащият писмата…
Амалия кимна мълчаливо, после лицето в изведнъж се изкриви от ужас.
— Не може да бъде! — дрезгаво продума тя. — Не е вярно…
— Взриви се… — Андрей едва помръдваше устните си. — С динамит се е увил сигурно. Под сакото.
— Защо? — каза Амалия. Тя прехапа уста, от очите й бликнаха сълзи, сълзите течаха по дребничкото й бяло лице и се събираха под брадичката й.
— Не знам — безпомощно рече Андрей. — Нищо не разбирам… — Той вторачи безсмислен поглед в писмото. — Та нали скоро се видяхме… Наистина, поскарахме се, поспорихме, ама… — Той отново вдигна очи към Амалия. — Да не би да е идвал в приемните ми часове? Да не би да е чакал, пък аз да не съм го приел?
Закрила лицето си с ръце, Амалия клатеше отрицателно глава.
Изведнъж Андрей усети, че го обзема яд. Дори не яд, а бясна злоба, каквато изпита днес в съблекалнята на банята. Да ги вземат мътните дано! Какво още искат, дявол да го вземе! Какво не им стига още на тия отрепки?… Идиот! И какво доказа с това? Свиня не искал да бъде, свинар не искал да бъде… Скучно му било! Върви тогава на майната си със своята скука!..
— Престани да ревеш! — изкрещя той на Амалия. — Избърши си сополите и върви оттатък.
С един замах той изтика всички, книжа настрани, стана и отново отиде до прозореца.
Площадът гъмжеше от народ. В центъра на тълпата зееше празно сиво пространство, обградено от светлосини униформи, и там сновяха хора с бели престилки. Сирената на линейката виеше истерично, опитвайки се да си проправи път…
… Е добре де, и какво доказа с това? Че не искаш да живееш с нас? А защо трябваше да го доказваш и на кого? Че ни ненавиждаш? Всичко е на вятъра. Ние правим това, което трябва. Не сме виновни, че те са свине. Те са били свине и преди нас, и след нас пак ще си останат свине. Ние можем само да ги нахраним, да ги облечем и да ги избавим от животинските им страдания, а духовни страдания те никога не са имали и не могат да имат. Да не би малко да сме направили за тях? Я виж какъв стана Градът. Навсякъде цари ред и чистота, и помен няма от едновремешния бардак, плюскане — колкото щеш, парцали — колкото си щеш, скоро и зрелища ще има колкото душа ти иска, само малко време е нужно — а на тях какво повече им трябва?… Ами ти, ти какво си направил през живота си? Ето на, след малко санитарите ще изстържат червата ти от асфалта и това ще е всичко, което си постигнал… А ние има да работим и да работим, да управляваме цялата тази колосална машина, защото всичко, което досега сме постигнали, е само началото, всичко трябва да се опази, а опазеното многократно да се увеличи… Защото на Земята може и да няма над хората ни бог, ни дявол, но тук има… Демократ си ти смърдящ, народник-мазник си ти, копеле с копеле такова…
Но Дани постоянно беше пред очите му такъв, какъвто го видя при последната им среща преди месец-два — някак съсухрен, измъчен, сякаш болен, и в печалните му изгаснали очи се таеше някакъв сподавен ужас. И Андрей отново го чу да казва както тогава, в края на хаотичния и глупав спор, след като вече бе станал и хвърлил на сребърния поднос няколко смачкани банкноти: „Господи, какво си взел да се перчиш пред мен? Готов бил да пожертвува живота си… И за какво? За да натъпчеш търбусите на хората до насита! Та нима това може да бъде цел? В затънтената накрай света Дания отдавна вече умеят да правят това. Добре, нека да нямам право, както ти се изразяваш, да се пеня от името на всички. Нека да не са всички, но поне ние двамата с теб отлично знаем, че не това трябва на хората, че истински нов свят така не можеш да изградиш!..“ — „Ами как бе, мамка ти загубена, ще го изградиш, а? Как?!“ — изрева тогава Андрей, но Дани само махна с ръка и повече не обели нито дума.
Иззвъня белият телефон. Андрей с неудоволствие се върна до бюрото си и вдигна слушалката.
— Андрей? Гайгер се обажда.
— Здравей, Фриц.
— Ти познаваше ли го?
— Да.
— И какво мислиш за станалото?
— Истерик — процеди Андрей през зъби. — Мекотело.
Гайгер помълча.
— Ти получи ли писмо от него?
— Да.
— Странен човек — каза Гайгер. — Е, добре. Чакам те точно в два.
Андрей остави слушалката и телефонът отново иззвъня. Този път се обаждаше Селма. Беше много разтревожена. Слухът за взрива беше стигнал от уста на уста до Белия двор, разбира се, изопачен до неузнаваемост, и сега там цареше тиха паника.
— Да, всичко е здраво — успокои я Андрей. — И аз съм жив и здрав, и Гайгер е жив и здрав, и Стъкленият дом е цял и невредим… Ти обади ли се на Румер?
— За какъв дявол да се обаждам на Румер? — възмути се Селма. — Тичах като луда от фризьора до в къщи — онова Долфусище нахълта там разтреперена, чак мазилката й падаше, и пищеше, че имало покушение срещу Гайгер и била разрушена половината сграда…
— Е, добре — нетърпеливо каза Андрей. — Сега нямам време.
— Можеш ли да ми обясниш поне какво е станало?
— Един маниак… — Андрей се сепна и млъкна. — Тиквеник някакъв мъкнал взрив през площада и, изглежда, го изтървал.
— Сигурно ли е, че не е покушение? — настойчиво попита Селма.
— Не знам бе, човек! Румер се занимава с това, аз нищо не знам!
Селма сумтеше на слушалката.
— Само лъжи ми надрънка нали, господин съветник — каза тя и прекъсна разговора.
Андрей заобиколи бюрото и се върна до прозореца. Тълпата вече почти се бе разпръснала. Санитарите ги нямаше. Линейката от „Бърза помощ“ — също. Няколко полицаи миеха с маркуч пространството около малката вдлъбнатина в бетона. И старицата едва-едва се мъкнеше в обратна посока, бутайки пред себе си детската количка. И толкоз.
Той отиде до вратата и надникна в приемната. Амалия беше на своя пост — строга, със свити устни, абсолютно непристъпна — пръстите й с обичайната главозамайваща скорост сновяха по клавишите, по лицето й нямаше и следа от сълзи, сополи и други емоции. Андрей я гледаше нежно. Жена на място, помисли си той. Ще имаш да вземаш, рече той мислено на Варейкис с огромно злорадство. По-скоро тебе ще те изхвърля оттук като тапа… Неочаквано някой застана между него и Амалия. Андрей вдигна очи. На нечовешка височина над него раболепно се мяркаше сплесканата отстрани физиономия на Елизауер от транспортния отдел.
— А — рече Андрей. — Елизауер… Извинете, но днес няма да ви приема. Заповядайте утре сутринта.
