Без да каже нито дума, Елизауер се поклони, като се пречупи на две половини, и изчезна. Амалия вече беше скочила с бележник и молив в ръце, готова да записва.
— Господин съветник?
— Влезте за минута — каза Андрей.
Той се върна на бюрото си и белият телефон отново иззвъня.
— Воронин? — рече гъгнив, попрекалил с пушенето глас. — Румер те безпокои. Как си?
— Добре съм — каза Андрей и помаха на Амалия с ръка: не си отивай, ей сега ще свърша.
— А жена ти как е?
— Всичко е наред. Изпраща ти специални поздрави… Между другото нареди днес двама от отдела за обслужване да отидат в къщи, има нещо да се свърши…
— Двама ли? Добре. А къде да отидат?
— Нека й се обадят по телефона. Тя ще им каже. Още сега да й се обадят.
— Добре — каза Румер. — Готово. Може да не стане веднага, но ще им наредя… Аз тука, нали разбираш, затънах до гуша в тая работа. Официалната версия знаеш ли?
— Че откъде да я знам? — сърдито рече Андрей.
— С две думи. Нещастен случай с експлозив. При пренасяне на взривни вещества. По време на транспортирането им. Подробностите се изясняват.
— Разбрах.
— Вървял си значи някакъв работник-бомбаджия и носел взривен материал… Или, да кажем, го карал някъде там… Пиян.
— Ясно-ясно, разбрах — каза Андрей. — Правилно. Цар си.
— Ъхъ — измуча Румер. — Е, и взел, че се спънал там или… С една дума, подробностите се изясняват. Виновните ще бъдат наказани. Информацийката сега се размножава и ще ти я донесат. Само че ти, виж какво. Нали получи писмо? Някой друг там при тебе чете ли го?
— Никой.
— А секретарката ти?
— Казвам ти: никой. Личните си писма аз винаги сам ги отварям.
— Правилно — каза Румер одобрително. — Точно така трябва да бъде. Въвел си ред в тая работа. А пък то някои, нали разбираш, такава каша са забъркали с тези писма… Който сварил, той ги чел… Значи при тебе никой не го е чел. Много добре. Вдън земя го скрий — по режима за две нули. След малко при теб ще дойде един от моите гавази, дай му го.
— Защо пък?
Румер се затрудни.
— Ами как да ти кажа… — измънка той. — Може и да потрябва… Ти май го познаваше, нали?
— Кого?
— Ами този… — Румер се изхили. — Този работник… с взривния материал…
— Познавах го.
— Е, сега няма да говорим по телефона за това, а моят гавазин като дойде, ще ти зададе един-два въпроса, така че ти му отговори.
— Нямам време да се занимавам с гавазина ти — сърдито рече Андрей. — Фриц ме вика, трябва да отида при него.
— Абе само пет минутки — примоли се Румер. — Нищо няма да ти коства, ей богу… На два въпроса ли вече чак не можеш да отговориш…
— Добре де, добре — нетърпеливо рече Андрей. — Друго има ли?
— Вече съм го изпратил, след малко ще бъде при тебе. Цвирик му е фамилията. Старши адютор…
— Тъй-тъй, разбрахме се.
— Само два въпроса. Никак няма да те забави.
— Друго има ли? — отново попита Андрей.
— Това е. Сега трябва да се обадя на другите съветници.
— Ти гледай да не забравиш да изпратиш хора на Селма.
— Няма да забравя. Записах си. Хайде, със здраве.
Андрей затвори телефона и каза на Амалия:
— Имай предвид: ти нищо не си видяла и не си чула.
Амалия го погледна уплашено и мълчаливо посочи с пръст към прозореца.
— Точно така — каза Андрей. — Не знаеш никакви имена и изобщо нямаш представа какво е станало…
Вратата се открехна и през пролуката се провря смътно позната, бледна физиономия с възпалени очички.
— Почакайте отвън! — рязко каза Андрей. — Аз ще ви извикам.
Физиономията изчезна.
— Разбра ли? — попита Андрей. — Навън нещо гръмна и ти повече нищо не знаеш. Официалната версия е такава: вървял някакъв пиян работник и носел взривен материал от склада, сега се изяснява кой е виновен. — Той млъкна и се замисли. — Къде съм виждал тази мутра? И фамилията ми е позната… Цвирик… Цвирик…
— А той защо направи това? — тихо попита Амалия. Очите й отново подозрително се навлажниха.
Андрей се навъси.
— Хайде сега да не говорим за това. После. Иди извикай тука онзи блюдолизец.
ГЛАВА ВТОРА
Когато седнаха на трапезата, Гайгер каза на Изя:
— Хапни си, моето еврейче. Хапни си, драги мой.
— Аз не съм твоето еврейче — възрази Изя, като трупаше салата в чинията си. — Сто пъти вече съм ти казвал, че съм свой, собствен евреин. Ей го на, твоя евреин — той посочи с вилицата си Андрей.
— А доматен сок няма ли? — недоволно попита Андрей, оглеждайки масата.
— Доматен сок ли искаш? — попита Гайгер. — Паркър! Доматен сок за господни съветника!
На прага на трапезарията се появи снажен, румен юначага — личният адютант на президента. Шпорите му звънтяха леко. Паркър се приближи до масата и с мек поклон постави пред Андрей запотена кристална гарафа с доматен сок.
— Благодаря, Паркър — каза Андрей. — Оставете, аз сам ще си налея.
Гайгер кимна и Паркър изчезна.
— Ей това се казва дресировка! — изфъфли Изя с пълна уста.
— Много приятно момче — рече Андрей.
— А пък у Манджуро на обяд сервират водка — каза Изя.
— Доносник! — укори го Гайгер.
— Че откъде-накъде? — учуди се Изя.
— Ако Манджуро се налива с водка в работно време, аз съм длъжен да го накажа.
— Всички не можеш да ги изпозастреляш — каза Изя.
— Смъртното наказание е отменено — уточни Гайгер. — Впрочем не съм съвсем сигурен. Трябва да питам Чачуа…
— А какво стана с предшественика на Чачуа? — невинно попита Изя.
— Беше чиста случайност — каза Гайгер. — Престрелка…
— Между другото той беше голям професионалист — отбеляза Андрей. — Чачуа си знае работата, но шефът!.. Той беше феноменален човек.
— М-да, сума поразии направихме тогава… — замислено произнесе Гайгер. — Мислехме, че всичко,
