цялата тая експедиция съм я замислил именно за да открия началото на света.
— Това го разбрах — търпеливо рече Гайгер. — Аз те питам приблизително къде е. Можеш ли да ми кажеш горе-долу какво е разстоянието дотам? Хиляда километра? Сто хиляди? Един милион?… Сега определяме целта на експедицията, разбираш ли? Ако тази цел се намира на един милион километра оттук, то това изобщо не е цел. Но ако…
— Ясно, ясно — рече Андрей. — Сега вече разбрах какво искаш да кажеш. Нещата стоят така… Цялата трудност идва оттам, че не знаем нито кривината на света, нито разстоянието до Слънцето. Ако имахме достатъчно наблюдения по цялата дължина на Града — нали разбираш? — не в чертите на днешния Град, а от единия до другия край, тогава бихме могли да определим тези величини. Голяма дъга е нужна, разбираш ли? Най-малко неколкостотин километра. А при нас целият материал е събран от петдесеткилометрова дъга. Затова и точността е нищожна.
— Кажи тогава минималното и максималното разстояние — настояваше Гайгер.
— Максималното е безкрайността — каза Андрей. — Ако се окаже, че светът е плосък. А минималното е някъде около хиляда километра.
— Големи сте търтеи — рече Гайгер с отвращение. — Толкова пари пръснах за вас, а полза — никаква…
— Недей така — каза Андрей. — От две години те карам да направим тази експедиция. Щом искаш да знаеш в какъв свят живееш — дай пари, дай транспорт, хора… Иначе нищо няма да излезе. Дъгата, която трябва да обходим, всичко на всичко е някъде към петстотин километра. Ще измерим гравитацията, изменението на яркостта, изменението на височината…
— Добре — прекъсна го Гайгер. — Сега няма да говорим за тези работи. Това са подробности. Трябва само ясно да схванете, че една от целите на експедицията е да се доберете до началото на света. Схванахте ли?
— Схванахме — каза Андрей. — Но не ми е ясно за какво ти е това?
— Искам да знам какво има там — рече Гайгер. — А там има нещо. Нещо такова, от което много работи могат да зависят.
— Например?
— Например Антиградът.
Андрей прихна.
— Антиградът… Ти и досега ли вярваш в него?
Гайгер стана, кръстоса ръцете си на гърба и взе да се разхожда из трапезарията.
— Това не е важно — каза той. — Трябва да знам със сигурност: съществува ли, или не съществува.
— Лично на мен — каза Андрей — много отдавна ми стана ясно, че Антиградът просто беше измислица на старото ръководство…
— Като Червеното здание, а? — тихичко рече Изя, ухилен.
Андрей се навъси.
— Червеното здание няма нищо общо с това. Навремето и Гайгер твърдеше, че старото ръководство смята да установи военна диктатура и затова му е нужна заплаха отвън — ето ви го на и Антиградът.
Гайгер се спря пред него.
— А ти всъщност защо толкова протестираш срещу похода до самия край? На теб например не ти ли е интересно да узнаеш какво има там? Ама че съветници ми е дал господ!
— Абе нищо няма там! — каза Андрей, но всъщност беше леко объркан. — Само зъбите ти тракат от студ, наоколо е вечна нощ, ледена пустиня… С една дума, обратната страна на Луната, разбираш ли?
— А пък аз имам други сведения — възрази Гайгер. — Антиградът съществува. И никаква ледена пустиня няма там, а и да има, тя може да се прекоси. Там има град, също като нашия, но какво става в него — ние не знаем, и какво искат те там — също не знаем. А разказват например, че там всичко било обратно. Когато при нас е добре, там е зле… — Той спря да говори и отново взе да се разхожда из трапезарията.
— Боже мой — каза Андрей. — Ама че дивотия!..
Той погледна към Изя и се запъна. Изя седеше, преметнал ръка през облегалката на креслото, вратовръзката му се бе изместила чак под ухото, а той самият лъщеше като мазно петно на припек и победоносно гледаше Андрей.
— Ясно — каза Андрей. — Мога ли да знам източника на твоите сведения? — попита той Изя.
— Все същият, скъпи мой — отвърна Изя. — Историята е велика наука. А в нашия град тя умее да прави много фокуси. Знаеш ли, освен всичко друго, какво му е хубавото на нашия град? Кой знае защо тук архивите не се унищожават! Войни няма, нашествия няма, написаното на хартия не се заличава с балтия…
— Стига с тия твои архиви… — каза Андрей с досада.
— Спри! Ето Фриц ми е свидетел! Кой намери въглищата? Триста хиляди тона въглища в подземното хранилище! Да не би твоите геолози да са ги намерили? Не, моля, Кацман ги намери. При това, забележи, без да излиза от кабинета си…
— Накратко казано — Гайгер отново се настани в креслото си, — науката си е наука, архивите са си архиви, а аз искам да знам следното. Първо. Какво има в тила ни? Може ли там да се живее? Можем ли да извлечем нещо полезно оттам? Второ. Кой живее там? По цялата дължина на маршрута: оттук — той потропа с нокът по масата — до края на света или до началото му, или дотам, докъдето стигнете… Що за хора са това? Хора ли са? Как са попаднали по тия места? От какво живеят?… И трето. Интересува ме всичко, което успеете да изясните за Антиграда. Това е политическата цел, която искам да си поставите. И това е истинската цел на експедицията, Андрей. Държа добре да разбереш това. Ти ще застанеш начело на експедицията, ще проучиш всичко, което ти заръчах, и ще ми докладваш резултатите тук, в тази стая.
— Какво, какво? — попита Андрей.
— Ще ми докладваш. Тук. Лично.
— Мен ли смяташ да изпратиш там?
— Естествено! А ти какво си мислеше?
— Ама моля ти се… — слиса се Андрей. — Откъде накъде?… Изобщо не съм имал такова намерение… Че аз съм затънал до гуша в работа, на чий гръб ще стоваря всичко?… Пък и никъде не искам да ходя!
— Как така — не искаш! Че за какво ми надува главата досега? Ако не пратя тебе, кого ще пратя?
— Господи — възкликна Андрей. — Прати когото щеш! Сложи за началник Кехада… той е най- опитният ни разузнавач… Или Бътс например…
Втренченият поглед на Гайгер го накара да млъкне.
— Нека по-добре да не отваряме дума нито за Кехада, нито за Бътс — тихо каза Гайгер.
Андрей млъкна и настана неловко мълчание. Гайгер си наля от изстиналото кафе.
— В този град — все така тихо рече той — аз имам доверие буквално на двама-трима души. От тях само ти можеш да застанеш начело на експедицията. Защото съм сигурен, че ако те помоля да стигнеш до края, ти ще стигнеш до края. Няма да зарежеш всичко насред пътя и да се върнеш и никому няма да позволиш да плюе на всичко насред пътя и да хукне назад. А когато ми представиш отчета, ще мога да повярвам на този отчет. Бих могъл да повярвам например и на отчета на Изя, но Изя не струва и пукната пара като администратор, да не говорим пък, че е абсолютно негоден като политик. Разбираш ли ме? Така че решавай. Или ти ще застанеш начело на експедицията, или експедиция изобщо няма да има.
Отново се възцари тишина. Изя смутено рече:
— Бре-бре-бре-бре… Може би трябва да изляза, господа администратори?
— Стой си на мястото — заповяда Гайгер, без да се обръща към него. — Нагъвай пасти.
Андрей трескаво си мислеше какво го очаква. Трябва да захвърля всичко. Селма. Домашния уют. Добре уредения спокоен живот… За какъв дявол ми е притрябвало? Амалия. Да се мъкна нанякъде. Жега. Кал. Плюскането — скапано… Май взех да остарявам? Ако бяха ми предложили такова нещо преди две години щях да хвърча от радост. А сега не искам. Ама никак не искам… Всеки ден да поглъщам Изя в баснословни дози. Военните. Сбирщината от войници. И отгоре на всичко да бъхтя пеш, всичките тези хиляда километра — пеш, при това с раница на гърба и тя няма да е празна, мамицата й… И оръжие трябва
