Той започна търпеливо и подробно да обяснява на Варейкис сюжета на тази отвратителна пошлост, която впрочем наистина много се хареса на Фриц, пък и не само на него. Варейкис слушаше мълчаливо, като от време на време кимаше на най-неочакваните места — сякаш се сепваше.
Лицето му както и преди не изразяваше нищо друго, освен скръб и печал. Личеше, че отдавна е изгубил нишката и вече бъкел не разбира. В кулминационния момент, когато Варейкис очевидно схвана, че ще се наложи да изслуша всичко докрай, Андрей внезапно млъкна, открито се прозя и рече добродушно:
— И така нататък, все в същия дух. Съветвам ви на всяка цена да го гледате… Между другото, с какво впечатление останахте от младия Качър?
Варейкис трепна.
— Качър ли? Ами засега впечатлението ми е, че с него всичко е наред.
— И аз така мисля — каза Андрей. Той вдигна телефонната слушалка. — Имате ли още нещо, Варейкис?
Варейкис стана.
— Не. Това е всичко. Разрешете да напусна?
Андрей благосклонно му кимна и се наведе към слушалката:
— Амалия, има ли още някой?
— Елизауер, господин съветник.
— Кой е пък този Елизауер? — попита Андрей, като наблюдаваше как Варейкис внимателно, сякаш на части, се измъква от кабинета.
— Заместник-началникът на транспортния отдел. Във връзка с темата „Аквамарин“.
— Нека почака. Донесете ми пощата.
След малко Амалия се появи на прага, а през това време Андрей си разтриваше мускулите на ръцете и разкършваше кръста си, навсякъде усещаше приятна тъпа болка след този час усърдна работа с лопата в ръце и както винаги разсеяно си помисли колко хубава гимнастика е това за човек, който води заседнал живот.
Амалия затвори плътно вратата след себе си и, като чукаше по паркета с високите си токове, се приближи до него и сложи папката с кореспонденцията на бюрото. Той я потупа по навик с едната си ръка по тесните твърди бедра, обгърната от прохладна коприна, а с другата отвори папката.
— Я да видим какво има тук? — рече той бодро.
Амалия направо се топеше в прегръдката му, дори дъхът й секна. Смешно момиче и е вярна като куче. И си знае работата. Той я изгледа отдолу нагоре. Както винаги, когато я даряваше с милувки, лицето й беше станало бледо и изплашено, а щом очите им се срещнаха, тя нерешително сложи тясната си пареща длан на врата му под ухото. Пръстите й трепереха.
— Е, малката — нежно рече той. — Има ли сред тези боклуци нещо важно? Или ние с тебе сега ще заключим вратата и ще сменим позата?
Те си имаха такова кодово обозначение за развлеченията в креслото или на килима. За Амалия той никога не би могъл да разкаже каква е в леглото. Нито веднъж не бе спал с нея в легло.
— Тук е проектът за бюджета… — с прималял глас изрече тя. — След това различни молби… И накрая са личните писма, тях не съм ги отваряла.
— И правилно си постъпила — каза Андрей. — Току виж, че попаднеш на любовно писъмце от някоя красавица…
Андрей я пусна и тя леко въздъхна.
— Почакай — рече той. — Не си отивай, ей сега ще свърша.
Той взе първото попаднало му писмо, скъса плика, хвърли един поглед по диагонал и се намръщи. Операторът Евсеенко донасяше, че прекият му шеф Кехада „си позволява изказвания по отношение на ръководството и лично по адрес на господин съветника“. Андрей познаваше добре този Евсеенко. Много странен човек беше той и ужасно не му вървеше — с каквото и да се захванеше, все го довеждаше до злополучен край. Навремето учуди Андрей, като хвалеше живота по време на войната през четиридесет и втора година край Ленинград. „Ех, че хубаво беше тогава — разправяше той дори замечтано. — Живееш си и за нищо не мислиш, а ако ти трябва нещо — наредиш на войниците и те ти го намират…“ Беше стигнал до капитан и през цялата война бе убил един-единствен човек — собствения си заместник по политическата част. Тогава излизали от обкръжение, Евсеенко видял, че немците са пленили помощник-командира и му пребъркват джобовете. Тогава гръмнал иззад храстите, убил заместника си по политическата част и избягал. Много се гордееше със своята постъпка: иначе те щели да го изтезават. Какво да го правя сега тоя глупак? Вече шести донос ми праща. И виж го ти, не пише на Румер, не пише на Варейкис, а на мене. Ама че хитро го е измислил. Страшен психолог. Ако пише на Варейкис или на Румер, Кехада ще загази. А аз няма да пипна с пръст Кехада, всичко знам за него, но няма да го пипна, защото го ценя и му прощавам, това е ясно на всички. Та какво излиза: и гражданския си дълг изпълнява, и човека не го погубват… Голям изрод е все пак, прости господи!..
Андрей смачка писмото, хвърли го в кошчето и взе следващото. Почеркът на плика му се стори познат — много характерен почерк беше, та да не му обърне човек внимание. Адрес на подателя нямаше. Писмото беше написано на машина — не беше оригиналът, а копие и отдолу нещо дописано на ръка. Андрей го прочете, нищо не проумя, зачете го втори път, вцепени се и погледна часовника си. После грабна слушалката на белия телефон и набра някакъв номер.
— Съветникът Румер, спешно! — изграчи той с чужд глас.
— Съветникът Румер е зает.
— Обажда се съветникът Воронин! Казах — спешно!
— Извинете, господин съветник! Съветникът Румер е при президента.
Андрей тръшна слушалката, избута слисаната Амалия и се втурна към вратата. Вече беше хванал пластмасовата дръжка, когато разбра, че е късно, и без друго нямаше да стигне навреме. Ако всичко това беше истина, разбира се. Ако някой не го разиграваше по този идиотски начин…
Той бавно се приближи до прозореца, хвана се за обшитата с кадифе предпазна пръчка и се загледа към площада. Наоколо както винаги беше пусто. Мяркаха се светлосини униформи, а в сянката под дърветата стърчаха зяпачи и една старица се влачеше едва-едва, бутайки пред себе си детска количка. Мина автомобил. Андрей чакаше, вкопчил се в пръчката.
Амалия се приближи зад гърба му и леко го докосна по рамото.
— Какво е станало? — попита тя шепнешком.
— Дръпни се — каза той, без да се обръща. — Седни в креслото.
Амалия изчезна. Андрей отново погледна колко е часът. Според неговия часовник вече изтичаше една минута повече. Разбира се, помисли си той. Не може да бъде. Идиотски номер. Или шантаж… И в този момент откъм дърветата се появи и бавно тръгна през площада някакъв човек. Изглеждаше съвсем мъничък от такава височина и на такова разстояние и Андрей не можеше да го познае. Спомни си, че оня беше възслаб и строен, а този изглеждаше тромав и издут, и едва в последния миг се сети защо има такъв вид. Той стисна очи и се отдръпна от прозореца.
На площада проехтя гръм — силен и кратък. Рамките на прозореца се разтресоха и задрънчаха, а някъде по-долу със силен звън се посипаха стъкла. Амалия извика сподавено, а на площада проехтяха диви писъци…
Като отстрани с ръка затичалата се към него ли, към прозореца ли Амалия, Андрей се насили да отвори очи и да погледне. Там, където допреди миг стоеше човек, сега към небето се издигаше жълтеникав стълб дим, зад който не се виждаше нищо. От всички страни към това място тичаха светлосините мундири, а по-нататък, под дърветата, тълпата бързо нарастваше. Всичко беше свършило.
С изтръпнали нозе Андрей се върна на бюрото си, седна и отново зачете писмото.
„До силните на деня в този скотски свят!
Ненавиждам лъжата, но вашата истина е още по-лоша от лъжата. Вие превърнахте Града в благоустроена кочина, а гражданите му — в сити свине. Аз не искам да бъда сита свиня, но не искам да бъда и свинар, а трети път във вашия мислещ само за плюскане свят няма. Вие дотолкова сте уверени в своята правота, че сте станали самодоволни и некадърни, макар че някога мнозина от вас бяха свестни хора. Сред
