Понеже бях нов, не я познавах, от добродушие предпочетох да не я уволня, както предлагаше колегията, вместо това я поканих да напусне по взаимно съгласие…
Така влязох в болница и така започнах трудовата си кариера като мениджър на държавно учреждение. Разбира се, веднага изготвих споменатия по-рано план-минимум. Неговото изпълнение стабилизира положението на болницата. По-късно успях да освободя болницата от неколцината некомпетентни и комерсиални лекари, така че за по-малко от година време доверието в компетентността и професионализма на лекарите в болницата беше възвърнато. Вследствие на това и на стабилните финанси болницата стана авторитетна и предпочитана за лечение на пациенти от цялата страна. Това ми даде възможността да изготвя плана си максимум. В него предвиждах болницата да прерастне в национална, многопрофилна болница за активно лечение, рехабилитация и почивна станция. Способните, прочули се вече лекари, уникалното положение на болницата, далеч от населено място, разположена в уникално природно кътче, както и финансовата стабилност и порасналият авторитет на болницата, ми даваха основание и сили за изготвянето и бъдещото изпълнение на този план. От само себе си се разбира, че работата ме беше погълнала изцяло, мислех само за нея, станах нервен, раздразнителен, спях лошо и всичко беше за сметка на общуването ми с Деси. Не намирах време за нея, почти не говорехме, интимните ни отношения бяха на ниво „служебна ласка“, по моя вина, разбира се. Бях отдаден изцяло на болницата, на плана за нейното развитие на амбицията си за кариера и на реваншизма, който ме беше обхванал, за да се докажа на софианци, които ме бяха забравили и отхвърлили от столицата. Всичко друго нямаше вече значение. Истината бе, че столицата ми липсваше, липсваше ми средата, приятелите, театрите, киното, операта, кафенетата, дългите нескончаеми разговори на приятни интелектуални теми и онова интелектуално интимно докосване на интелигента със столицата…
В такава обстановка изготвих проекта си и заминах за областния център по здравеопазване, да го внеса за одобрение, а оттам да го препратя, вече одобрен на регионално ниво, в Министерството на здравеопазването.
В центъра отново имаше нов шеф, ново назначение, както навсякъде в страната след избори; всички ръководители на апетитни държавни учреждения бяха помитани от определена по цвят метла и бяха назначавани удобни за управниците хора. Шуробаджанащина! Бях наясно, че от новия шеф зависи одобрението на проекта на „живота ми“, ето защо влязох при ръководителя на областното здравеопазване и мой пряк ръководител и работодател, според новата нормативна уредба, въоражен, както се подобава, не само с папките по плана, но и с кутия шоколадови бонбони и триъгълна ръбата бутилка шотланска ракия. Новият шеф беше в кабинета си и ме прие незабавно, оказахме се стари познати, името му беше д-р Симова…
— Да не повярваш — каза тя — как се въртят времената, та за какво си дошъл, мой скъпи Лорде!
И сега помня думите й, интонацията, чувствеността, която вложи. Затворя ли очи този глас прозвучава в ушите ми и ме кара да потръпна от отвращение — отвращение от себе си.
Обсъждането на проекта ми и „моето бъдеще“ тя отложи за вечеря, вечеря в ресторанта на тризвездния градски хотел, там било по-удобно, все пак така се решавали големите проекти на бъдещето. Съгласих се, нали проектът на живота ми зависеше от нея. Изпрати ме със многозначително стискане на ръце. Няма да ви занимавам със смущението си и хилядите други чувства, които ме обзеха. Те не са ваша работа…
Вечерята започна с въпрос, който тя ми постави, въпроса на Хамлет: "Да бъдеш или не…" и поведе светски разговор, в който се постарах да взема живо участие, макар че много-много не ми се отдаваше. Този разговор се свеждаше до следното: „да вървим да си лягаме“. Разбрал каква е цената на нейното одобрение, подтикван от огромната си амбиция, мълчаливо се съгласих да платя тази цена. Дори не мислих, просто се напих до безпаметност…
Проектът беше одобрен, около него се вдигна много шум в Министерството на здравеопазването, одобриха го и европейските ни партньори и го финансираха. С доктор Симова бяхме в много добри отношения и понеже минах за нейно откритие, проектът ми й даде възможността за кариера в столицата, от което тя се и възползва. Мълвата за цената на моя успех стигна до Деси, в нищо не ме обвини, само ме погледна с красивите си тъжни очи, бяха насълзени. После си замина. Не ме разбра, а като не ме разбра, не можа и да ми прости. Днес не се разбирам и не си прощавам и аз. Не тръгнах след нея. Големият успех ми предстоеше. Той, разбира се, дойде, не закъсня и нищо от сладостите му не пропуснах, нищо от тях не си спестих. Много пари, командировки зад граница с д-р Симова заедно, скъпи коли, големи апартаменти, вили в планината и на морето, изгоден брак с докторката. Кариера! Но в кабинета си имам една картина, недовършена:
Планина, борове и от клоните на боровете капе светлина…
Деси!… Аз разбрах и търся големите й тъжни, насълзени очи, виждам ги, виждам ги в чашата с червено вино, виждам ги в картината, която ми остана от нея, там, зад боровете, от тях, от очите й идва светлината, която капе като сълзи по клоните.
Аз разбрах, но е късно.
Дали е късно?
МОЯТА ИСТОРИЯ
Седях в кръчмата и слушах историите на кръчмарския интериор. Бях попаднал случайно в тази кръчма, в този град, сред тези хора. Дори си мисля, че случайно съм се родил в тази държава и в този век. Седях си, слушах историите на тези, всякакви хора, смях се с тях и плаках с тях. Бях трогнат, покъртен, уплашен и развеселен едновременно. Вътрешно възкликвах: „Боже в какви времена живеем!“
Когато всички млъкнаха и ме загледаха, очаквайки моята история, неистово се притесних, но реших да пробвам с една история. Една история, която се надявах и надявам да събуди дремещата човещина, ако я има още жива. Ето тази история, която се е случила през далечната 1984 г., през месец май, някъде в степите на средна Азия, територия на бившия Съветски съюз. Представете си…
Степ, равна, безкрайна и жълтозелена, с каменистосиви петна на хълмовете си. Слънцето — огромна огнена костенурка, която бавно, съвсем бавно изпълзява изпод покрова на нощта и започва да се катери, нагоре, напред. Стадо джейрани пасат в северното подножие на невисока могила. Могилата на някой хан, владетел, споменът за когото времето е изтрило. Джейраните пасат там, защото могилата скрива тревата от лъчите на безпощадното слънце и все още тревата е зелена и сочна. Изведнъж всички животни спират да пасат и започват да гледат нагоре към върха на могилата. Джейраните са неподвижни, като омагьосани каменни статуи. Слабият полъх на вятъра довява до тях непознати миризми и шум. Тук в степта непознатото е страшно, то е заплаха. Животните гледат неразбиращо как тревата на върха на хълма се издига, земята се раздира и от процепа се показват големи рога, рога, които завършват не с остри върхове, а с големи изцъклени очи. Ужасени, степните антилопи се хвърлят в стремителен бяг далеч от страшното чудовище. После от върха се чува човешка реч, глас, който стегнато и отсечено рапортува: „Другарю генерал лейтенант, стереотръбата ви е издигната, началото на учението е дадено, време до зрителен контакт със самолетите — 2 минути.“ Върхът на могилата е наблюдателен пункт, а отмятането на камуфлажната мрежа и поставянето на стереодалекогледа са човешките, по-скоро военни действия, които прогониха животните. Група офицери излизат от вкопания блиндаж и уставно следвайки старшия по звание и длъжност, се насочват към стереотръбата на генералския далекоглед. Всички държат в ръцете си бинокли, химикали, бележници, ежат се като петли, готови са да дебнат и най-малката грешка на участниците в започващото учение, за да могат на разбора след учението да блеснат пред старшите с академичните си военни познания. Лекият утринен ветрец носи далечен шум, който доближава постепенно и нараства в грохот на ниско летящи тежки самолети. Като по команда офицерите вдигат биноклите до очите си, генералът се навежда към стереотръбата, настройва я и започва да следи самолетите. Те са тежки военно-транспортни илове, придружавани от звено изтребители за охрана. Иловете прелитат над наблюдателния пункт, захождат и после от тях започват да се отделят малки черни точки, които стремително политат надолу. В биноклите тези точки придобиват човешки форми, над които разцъфтяват бледожълтите цветчета на огромни маргаритки — парашути.
Десантна част е започнала учение. Съвместно учение на СА и БНА…
Вниманието на генерала е привлечено от един парашутист, може би последният, който скочи. Парашутът му е с неправилна крушовидна форма и стремително пропада надолу. „Но какво прави той? Отваряй запасен!“ — крещи генералът. Сякаш чул заповедта, пропадащия надолу парашутист отваря запасния парашут и го изхвърля силно встрани и нагоре. Въздушното течение грабва току-що отворения парашут, издига го нагоре, но не успява да го изпълни, дори напротив, усуква го около главния, така че двата парашута взаимно се погасят и увисват. Парашутистът полита със страшна скорост все по-надолу, все към земята. Преминава и изпреварва всички в устрема си. „Край, загина момчето“ — виква генералът и се отдръпва от стереотръбата, нежелаещ да гледа смъртта.
— Гледайте, гледайте! — крещи млад капитан и забравил от вълнение за субординацията, тика големия си морски бинокъл в ръцете на генерала. Генералът машинално поема бинокъла, фокусира и вижда. Друг парашутист, който е останал по-високо нагоре, се е освободил от парашута си и пикира стремително надолу към своя другар. Настига го, блъска се в него и го обхваща с ръце и крака. В ръката му проблясва нож, прерязва коланите на усуканите парашути, излита над главите им и се разтваря парашут. Секунда-две по-късно двамата прегърнати парашутисти се изгубват от погледите и се скриват във високите треви на коилото.
— Линейка, ама живо! — крещи щастливо генералът, търчейки стремглаво надолу по хълма, без да се съобразява с побелелите си коси. Скача бързо в джипа си, показва посоката на шофьора и продължава да крещи възбудено: „Карай бързо, там един от българите … двама с един парашут … ще оцелеят! Карай бързо, карай!“ Шофьорът надува докрай джипа и се носи начело на кавалкадата от щабни автомобили, които бързат в посоката на генерала. Пристигат и генералът скача, без да чака пълното спиране на автомобила, той бяга към двете момчета. Едното лежи възнак и непогасеният парашут го придърпва, издувайки се от лекия напор на вятъра. Другото момче е седнало, прегърнало е коленете си и плаче. Генералът го вдига, избърсва сълзите му, тиква му в ръцете автомат и му виква: „Бягай, настигай колоната, воювай и за двамата!“ После прикляка над лежащия войник. Момчето е в безсъзнание. На два-три пръста под лявото коляно, пробила плътта и плата на униформения панталон, стърчи острата ръбата кост. От раната на фонтани струи кръв. Възрастният човек потръпва, но вади финския нож на пострадалия, реже въжетата на парашута, за да освободи войничето. След това с парче от тях пристяга лявото бедро, кръвта се успокоява и сега съвсем леко струи. Дотичват лекари, избутват встрани генерала, слагат пострадалия войник в носилка и поемат към линейката. Другият парашутист, все още замаян от докосналата го с крилото си смърт, стиска автомата и плаче. „Ще се оправи ли Графа? Той ми спаси живота.“ Внезапно генералът виква на лекарите: „Чакайте!“ — доближава до носилката, сваля иглата от вратовръзката си и я закачва на войнишката куртка. Маха с ръка на лекарите, „тръгвайте“, и гледа с мълчаливо признание лежащото в носилката момче. Признание за стореното и съжаление за невръчения медал. После отива до другото момче, подбутва го към веригата. Оттам се носи сухия трясък на калашниците, атакуващите десантчици са захапали предния край на противниковата отбрана. Генералът гледа към веригата на атакуващите бойци, гледа след бягащото, за да ги настигне момче, гледа ги и навярно вижда себе си — млад лейтенант в една истинска война, вижда и другарите си, и живите, и мъртвите, и тихо започва да си тананика една стара немска войнишка песен: „Имах аз един приятел, по-добър не ще намериш ти!“ Отива и сяда в джипа. Нарежда да го откарат в наблюдателния пункт…
Учението продължава, трещят автомати, свирят минохвъргачки, грозно трещят оръдия. Учение! Съвсем като на война…
Две седмици по-късно, пак там, някъде в СССР, във Н-ската военна болница дойде генералът, беше дошъл да види парашутиста със счупения крак. Донесе му
