Красен Шидеров
Живи разкази
чути и записани в кръчма
Оскотяваме като народ! Оскотяваме като хора! Държавата ни отдавна е скотска! От ден на ден губим себе си. Губим душата си. Все повече и повече затъваме в калта на робското си битие и се давим. Върху главите ни са се качили всякакви хора, загубили човешкото в себе си, и ни натискат в калта. Ядат ни хляба, пият ни водата, дишат ни въздуха и ни плюят в лицето. Писна ми от тях и ги пращам по дяволите! Не очаквам някой да ми стисне ръката за тази моя първа книга. По-скоро вярвам, че ще ми пратят мутри. Какво пък, това ще значи, че са я прочели, че има смисъл от нея и че все още има Надежда, а след нея вървят сестрите й.
ВРЕМЕ ЗА ПРОШКА
Тримата сядаха винаги в ъгъла на масата за трима. Старият беше на почтена, преклонна възраст, а двамата по-млади — на онази неопределена възраст, когато мъжът започва да младее на около шестдесет години. Тримата винаги пиеха заедно по едно и също време, едно и също и винаги заедно ставаха. Правеха го мълчаливо, без да вдигат поглед от чашите си, без да обръщат внимание на останалите хора в кръчмата. Макар че не реагираха по никакъв начин, тях често ги обсъждаха и навярно до ушите им долитаха предизвикателно високите пиянски брътвежи. Те бяха почти винаги на тема тримата в ъгъла. Като се появят, спират всички други разговори, всички млъкват, дори вечно пияните Данчо и бившият заместник кмет на общината, и слушат кой какво има да каже за тримата в ъгъла. Започват примерно следните разговори:
— Ега ти хората, баре да почерпят, мълчат като сюндюци и си пият пиенето, откакто се помня все е така.
— Остави се, даже и Даню Камъка не можа да изкрънка пиене, да не говорим, че въобще не го изслушаха, макар че историите му са страхотни.
— Зарежи ги, богаташи! Преди Девети септември — на власт и с пари, след Девети пак парите и властта — в тях, сега след Десети ноември отново властта и парите са техни, мамка им думбазка!
— Тоя дъртият не си знае парите, сега пък и завода като си върна, фрашкан е с пари.
— Ами другите двама, единият — директор на завода, другият — шеф на милицията.
— А бе, какво говориш, преди Девети септември заводът — техен, след Девети септември — пак техен и след Десети ноември — отново техен. Не можем от тях да се уредим.
— Човек не може да се вреди от тях, да забогатее. Навремето единствено от тотото можеше да спечелиш пари или пък като откраднеш, сега пак същата работа. Аз толкова много се надявах на тази пуста приватизация, за да спечеля, да измъкна нещичко, обаче тез’ галфони политици отде я измислиха реституцията, няма измъкване от беднотията, пак на тотото и на кражбата се надявам, за да забогатея. От наследство също става да се забогатее, ама той, моят дъртак, нивата му два декара на Гол камък, а ливадата му декар и половина на Сух пясък, и ще ми говорят да съм предприемчив, работлив и упорит. Така било се забогатявало! На мене ще ми разправят! Дайте ми вие богатствата на ония тримата, пък гледай какво е да си богат! Ха, наздраве!
— Пий, наздраве! Нали са роднини, богатствата от тях няма да излязат. Пък не могат да се търпят един друг, а в същото време душа дават един за друг.
— Мълчете бе комуняги, той, дъртакът, нали със стария се имат…
— Какво го защитаваш бе, скапан седесар такъв!
— …Старият нали е работил навремето за дъртака, то и вашите повечето са работили за него… Какво знаете вий, на 120 души работа и хляб е давал и от нашите старци един не можеш да намериш лошо да каже за дъртака, въпреки че ги експлоатирал. Бастуните им с бастуни! Каруци са правили, сглобявали са автобуси и леки коли „Форд“ по договор с Америка.
— Ами ние за кого работехме през социализма? За племенника му! Уж социализъм, власт на народа, пък ние с дочените куртки, омазнени, в монтажните халета монтираме шкоди и чавдари, а другарят директор с английски вълнен костюм и вратовръзка се вози на черната волга.
— Ще се вози я, нали вуйчото преди Девети септември го е издържал да учи. В Англия взел висше образование, висша култура. Я погледнете как протяга пръстчето, докато държи чашата си. И все уиски жули.
— А брат му, шефът на милицията, той в Москва е завършил академията Дзержински, върнал се в България с парашут, партизанин станал.
— И тримата са дърти лисици! Дъртакът е лисица! Усещал е през войната, че тука ще дойдат други агалари и се подготвил овреме, я за янките, я за братушките.
Печката — циганска любов, монтирана в средата на кръчмата, се нажежаваше до малинено червено, разговорите, и те се разгорещяваха, страстите се разпалваха и преминаваха в крясъци, песни, викове, псувни и закани неизвестно по чий адрес. Тримата на масата в ъгъла все така невъзмутимо продължаваха да си отпиват бавно и сдържано от питиетата, като че ли изпълняваха древен езически ритуал, и вдигаха очи нагоре, произнасяйки дума, само когато трябваше да отпратят нахален пияница, който се навираше, я да изпроси почерпка, я да се чукне с тях за наздраве или пък да се опита да ги предизвика на скандал, нещо, което не се отдаваше на никого. Неуспелите нахалници преплуваха облаците цигарен дим, приставаха край масата си и отново започваха разговори за тримата в ъгъла. Разговори, които бяха предизвикателно високи, за да бъдат чути от когото трябва. Щом започнеха този тип разговори, всички замълчаваха и започваха да взимат участие в тях, като почти не се прекъсваха, също като на научна конференция. И ако нададеше човек ухо, можеше да ги чуе и да разбере, кои са тримата в ъгъла и дори да си състави мнение за тях.
— Чакай, чакай, аз не ги познавам кои са тия тримата, за които говорите всички? — питаше някой случаен посетител на кръчмата и почти винаги получаваше следния отговор:
— Този, дъртият, е фабрикантът X. от преди Девети септември четир’се и четвърта година… Да бе, да… Същият дето имал договор с Форд и сглобявал от готови американски части леки коли и автобуси по негов лиценз. От преди Девети септември богаташ, тузар! Освен това и каруци и файтони правил за износ, а и за местна продажба тука в България. Даже отказал коопериране с „Опел“, защото германците влезли в Полша и започнали Втората световна война. …Как откъде ги знаем тия работи? На половината кореняци бащите и дядовците са работили за него, 120 работници е имал и добре им е плащал, не като сегашните патрони. К’во плащат? Дават социални помощи, то и ний заради туй работим — колкото да не заспим. Ами че то, по-добре да се регистрира човек в бюрото по труда и без да работи, от социални помощи може да се живее. Има за хляб и ракия.
Някой ще му подвикне:
— Не се отклонявай от темата и спри да политиканстваш. Туй си е кръчма, да не ти е парламент, пък и ти нямаш пари като депутат и заради туй жулиш скоросмъртница менте.
— Добре де, ама не съм ли прав!
Тук набързо изрязваха квитанциите на отклонилия се от темата пияница, отнемаха му думата, а ако настояваше да говори, някой от по-ячките наоколо го тупваше по врата и му затваряше устата по този начин, след което разказа биваше продължен от някой друг.
— Човекът бил много богат, казват, че златото си с кантари го мерил, ама на, дошли руснаците, слезли партизаните, златото прибрали, фабриката национализирали, него го изпратили да пресушава айдемирските блата. От ’49-та до ’75-та година правил от блатата ниви. Обаче имал корава душа, устискал и дочакал да го освободят. Върнал се половин човек, племенниците се втурнали тогава — доктори, лекари, чак в Съветския съюз, в Крим на лечение… И го изправили на крака. Той иначе освен племенниците си никого си няма. И те освен него другиго си нямат, е жени, деца имат, ама иначе са си кръгли сираци от малки. Тези двамата до дъртака са племениците. Той, дъртият, им е вуйчо, от малки ги отгледал, сестра му, ще рече майка им, се поминала рано, от мъка по баща им, убит по политически причини през трийсе и незнам коя си година. Та те още невръстни остават кръгли сираци на ръцете на дъртака. Отгледал ги той и добре ги изучил, и двамата са учили висше образование в странство. Единият учил икономика в Англия, другият — военни науки в Съветския съюз. Интересното е, че и двамата станали комуняги. Като станали партизанските години ’42-ра, ’43-та, ’44-та и двамата станали партизани. На Девети септември, като слезли от Балкана, при вуйчо си отишли, довели го в кръчмата и се почерпили тогава от радост за народната власт. За първи път тогава, тримата тъй се почерпили, ама не мълчали като немци, както сега, ами разказвали на вуйчо си как ще правят земния рай, социализма. И почнали да го правят. Единият, военният, станал архангел, шеф на милицията, той там до пенсия изкарал, абе до Десети ноември ’89-та, другият станал стопански ръководител. Четиридесет и девета година, като станала национализацията, дъртият с ловната пушка изгонил от фабриката си тричленката, която дошла да го национализира. Вечерта той поканил на кръчма племенниците си и им разказал за хилядите мъки, с които натрупал имането. Тогава за втори и последен път говорили, докато се черпят. Почерпили се те, а на другия ден сутринта двамата племенници арестували родния си вуйчо и го изпратили на съд, а ключовете на предприятието и на блиндираната каса предали на национализаторите. Разказват, че богатствата на Джамбазята от златото в касата на фабриката произлизат, нали Стоенчо касиер на тричленката бил. Но пък кой бил там да види, че да знае, и после забогатял един беден човек. Тъй изчезнало богатството, дето го трупал дъртакът. Тъй отишъл той да пресушава айдемирските блата. Ама добре били племеннниците, иначе там щял да се затрие вуйчото, не посмели надзирателите да го мъчат или убият, щото си има човекът племенник, шеф на милиция. А другият племенник, нали икономика завършил, назначили го за директор на вуйчовото, в национализираното му предприятие. И нали на свое наследствено място бил, като на свое се трудил и голям комбинат стана за автобуси и камиони, ама вече не за „Форд“, а за „Шкода“ и „Чавдар“. Седемдесет и пета година, като си дошъл вуйчото от концлагера, влязъл в комбината, разгледал го, отишъл при директора и му рекъл: „Не си ми харчил парите напусто в странство, хубаво си се изучил, добре си го направил“. Обърнал се кръгом, излязъл и до ’95-та година, до реституцията, кракът му не стъпил в комбината. С подкрепата на бившите си работници преживявал, нито работа, нито пенсия имал, нито пари, нали и къщата му национализирали, то поне мазето му оставили, в него да живее, и то благодарение на племенниците, иначе съвсем на улицата щял да остане човекът. Ама от тях пари, храна, дреха да вземе, да приеме от тях помощ… Не! Колко го молили племенниците, но той е горд, много горд човек, инак те всичко били готови да му осигурят и прилични дрехи, и жилище, и храна, и пари… Ама той… Не! Като се закучил, „не бил приемал подаяния“. Иначе, чат-пат, изкарвал някой лев с поправка на каруци, но с толкоз живее ли се, ако не били нашите бащи и дядовци — бившите му работници де, щял да псовиса. А щом имал пари, викал племенниците си, вечер в кръчмата и ги
