черпел, племенника, дето учел в Англия — уиски, племенника, който учил в Русия — водка, той самия пък пийва греяна ракия. И нали ги възпитавал строго, с алкохола не прекаляват и тримата, по сто грама пият, и то бавно пият, а щом свършат, веднага вкъщи. А седнат ли на масата, дума не обелват, знаят младите, че са виновни пред стария, мълчат виновно, но и той мълчи, и той като виновен, че те нагоре не се издигнали заради него, нищо, че са учени и способни, щото вуйчото бил фашист, те прошка от него чакат, той от тях ли чака? Пък да речеш, че племенниците ламтят за комбината, дето дъртият го реституира през ’95-та година. Те всичко си имат хората, нали са учени, грамотни и фирмите им фирми, и парите им пари. Обаче пред вуйчо си вода не газят. Не заради наследството, а ей тъй, от обич и уважение.
Тука разказвачът млъква и си надига чашата, че му е пресъхнало гърлото от много приказки. Другите посетители, и те мълчаливо пият и се заглеждат в тримата. В кръчмата цари тишина, която нарушава един пияница, известен с прякора Сервитьора.
— Да го лопнат по тиквата с един кърпел и наследството става тяхно.
Заради ненавременното си и тъпо обаждане обаче, той получава удар по главата от друг нашенец, Данчо, по прякор Камъка. След това пък трети посетител, бивш вече директор на селскостопанска кредитна институция предлага:
— Ама че тъпа история, ’ади нещо по-хубаво да си разкажем, я да съберем масите една до друга, че да седнем на обща маса и да си разказваме.
А тримата горди мъже, седнали на масата в ъгъла, продължават мълчаливия си разговор, все така вперили поглед в чашите си, без да обръщат внимание на шума и суетенето до тях. Тази вечер е като всяка друга, когато са в кръчмата: те са сами, дават и получават прошка.
МЕТАМОРФОЗИ
Ако искате и аз да ви разкажа някоя моя история, трябва да ми платите, подписа ми струва милион, тъй да знаете. Добре де, добре, ама поне една водка почерпете, тя инак не може, потомствен търговец на добитък съм бил хе-е-ей…
Бая зор видях по десети ноември, докато разбера, какво става, то висшето селско образование и партийния, пък и ченгесарския опит по границите не стига в такива ситуации. Бая се бях объркал, бре нашите дават власта, бре, пък другите наши хептен през тръните — те пък в опозиция излязоха. Бе, как тъй в опозиция, мене питаха ли. Тъй агънъм, срещу власт хич ходи ли се? Ни’ знам к’во да мисля, ни’ знам к’во да правя. А пък съм цял ЗАМ на шефа. Хеле, тука-там, тука-там, не ме оставиха нашите. Какво ме гледате, така си беше до тогава! Направиха ме зам.-кмет на общината. Ама, трудно, трудно! Трябваше и през избори за кмет на община да мина, пък после секретар, че зар-зор избраха ме на сесия. Ама докато ме изберат, голям зор видях, трябваше да си сменям амплоато. То пък вий, от туй какво ли разбирате! И тъй станах от партиен зам общински зам. Кой да се надява в тия мътни времена, четири години мандат, ама и кой да знай, пък като се заговори по едно време за общинска приватизация, като си направих сметката по Петъртанчовски, както си зная, хикс предприятия за приватизация, значи хикс на квадрат банкети. Тъй е, к’во знаете вий, ама всяка жаба да си знае гьола, а аз — агенцията. Ех, като го подкарах, от банкет на банкет, няма изтрезняване. Не разбрах дори кога съм счупил служебното балканче. То един журналист беше писал по вестниците, ама взех ли му здравето! Не разбрах кога свърши мандата, след един банкет отивам на работа, пък там в кабинета ми седнал друг. Пропил съм момента. Тъй бе, не ги проспах, пропих ги тия четири години! Виж, тогава рушвети, бакшиши не съм взимал. Най-много след банкет със суджук, с мезелик да напълня джобовете, овца за пъстърма, бутилка вино или водка, все дреболии. Дреболии, ама от тях по-важни няма. Останах на улицата бе, АЗ, дето съм я управлявал тази държава, АЗ, дето съм се борил за демокрация със шефа, АЗ, дето се вика, Човекът, дето съм я създал таз’ държава преди хиляда и триста и кусур години, АЗ, останах на улицата. Че и не съм знаял вместо банкети по някое шише, мезе да заделям за черни дни, пък и кой да ме светне тогава. Нови времена, нови знания, не че не знам всичко, ама ха де! Три години, АЗ, партиен Зам, кметски Зам, останах на улицата, в магазинчето за котешки принадлежности и фризури, дето го отвориха жената и дъщерята. А бе оттам изкарват ли се пари за банкет — най-много шише водка, пък и като се прибера вкъщи, шишето вече празно, а там като ме емнат, дъщерята, жената, бре викове, бре крясъци, виж не са ме били, съвсем съм сигурен, страх ме беше да се прибера вкъщи, цели нощи в кръчмите и по пейките съм изкарвал, ама да разберат, че съм мъж. Труден живот! Тъй повече не можеше да се кара, отслабнах източих се, замязах на върлина. Мислих много, месеци разсъждавах и все из кръчмата се криех, да не ме видят и да ми попречат, и открих! Мене, мойта партия, селската, ме направи преди десети зам.-шеф, след Десети ме направи зам.-кмет, и аз на четиригодишна пияна глава като забравих да си плащам членския внос, като я напопържах, че ми иска членски внос, колкото за водка без мезе, и виж какво стана! Сега нямам и за малка водка! Реших — сменям си амплоато, пак ставам партиец, ще си плащам членския внос, и там вътре в „партийката“ все ще се намери за мене масичка и келнерче. Почнах аз, отивам веднъж — ядец, втори път — ядец, трети път — ядец, много ядец. Бе, викам си, чакай да изтрезнея. Изтрезнях и хоп, готово-о. Приеха ме обратно. За приемането обратно, приеха ме, но не ми дават масичка и сервитьорче, службичка де. Нямало ваканция. Бе на мен ли ще ги разправят тия, ще ми отказват, ама след време смачках ли ги, веднага щом взех власта и се разправих с всички. Бе тия хора не знаят ли, че аз поп и под кръста целувам. Те ми вадели кирливите ризи, балканчето, кучето, журналиста, счетоводител ли, чиновници ли, там някакви боклуци, ама не знаят с кого си имат работа. Те ме връщат, аз отивам, те ме гонят през едната врата, аз през другата — бух вътре и на дивана. Че тя е моята партия бе, че и от три месеца ортак на управляващите, отново бе, както едно време, а-а-а, времето сега е мое-е! И като почнах, де що чуя за ваканция, ходя в партията, подавам молба и искам партийна препоръка. Може да съм селски вишист, ама и за шеф-диригент на Ш-ската филхармония молба подадох и бой, бой по другите кандидати, с клюки бе, мен от бой не ме е страх, никак даже, ама друго си е с клюки, по-спокойно някак. Нали у наш’та партия официално е разрешено, записано в устава даже, пък тя и конституцията не може да му противоречи, че всеки може да оплюе всеки. Хеле, по едно време само двама кандидати сме, и то баш за агенцията, тя в квотата на моята партия. Викам си „дръж са сига, кат олюв пълзи, кат мисиряк тъпчи, зер да не излагаш търговското си на добитък име“, изпълзях бе, по рамото на новия шеф, по гърба на пишлеметата наивници покрай него. Дрислювци! Света тръгнали да оправят, водка не знаят да пият, да не говорим за уиски с онуй, как му беше името, батами, ха тъй, парти-й-йни лидери, лайнари. Ама тогаз ръка целувах, че и туй дето в ръка се държи и напред сочи. Влязох, с много зор, ама влязох в агенцията, ама аз да съм прост чиновник?! Не-е-е. Как тъй бе, мен търговска на добитък майка ме е раждала. Бе ура, бе тута, станах, АЗ, шеф на на агенцията, пък и едно мекере сервитьорче като ме открехна, „аз“, каже, „шефе, като подпиша сметката, само тогаз тя струва пари“. Тъй кажи, бе, мой човек, чи щом е тъй, мой подпис да не струва по-долу от милион? Не! Даже отгоре! И като почнах, милион по милион, ти знайш ли един милион, колко уиски с онуй, как му беше името на мезето, колко струва? Ни знайш, ти пииш само водка, щот нямаш пари, и зарад туй си прозд, чу ли, прозд, мож дан съ пише тъй, но щом АЗ го казвам, тъй е, АЗ съм учил! Хубаво, ама не съм сигурен в себе си, бе тая моя партия в тия времена да не вземе пак да слезе от власт, тогава к’во прайвам?! Не че не мога да се напия, да я напопържам тогаз и да ида в оная, дето е на власт, щото тая, дет’ не е на власт, не е баш моята. Мойта се е на власт. Я — викам си — да взема да я оглавя тая моя партия. АЗ като съм на челото и слизане от власта няма, и парите ми пари, и уискито ми с онуй мезе, уиски! Кеф ти риба, кеф ти паламуд! И като ги почнах, бой, бой! Скъсах ги от бой, от клюки, нали разбираш, той, шефът, дърт, ама ония млади, яки, на бой може и да деянят, ама на клюки — не. Ама сега, по-лесно! Нали съм шеф на агенция, раздавам държавни пари „наляво“, раздавам държавни пари „надясно“, прибирам си моите, давам малко на дъщерята и жената, за да няма бой вкъщи, с останалите черпя, бе сервитьори, бе прислужнички, бе чукачи в ковачницата, бе даскали, бе писатели, бе щатни читателки, кратуняци разни, покрай тия сервитьори и клиенти на келнер се обърнах, ама да ми е живо и здраво търговското на добитък име! Изтормозих се! Толкова много пиене ми изпиха, толкова много пари раздадох, че изгубих спокойствието и съня си. Вечер, като се прибера вкъщи не мога да заспя. А заспя ли, сънувам! Сънувам, много сънувам! Новия шеф сънувам — той парцал и да се спазари с него човек може. Ама младите, виж тях като ги сънувам, вир вода ставам, сякаш съм се отървал. И други работи сънувам, едни бели мишлета, едни паячета ме пъплят, чудна работа, чудесии, много по света, ама най ми е кеф да сънувам стария шеф. Стои той зад бюрото, аз изпънат по устав пред него, гледа ме цъка с уста, ама и си клати средния пръст — демек, намаза се, бе, намаза се на тоз! Разбих си нервите, ама станах партиен шеф! Ехе, издигнах се, аз, де да ме види моя търговски на добитък татко! Пет конференции правих, четири пъти се провалях, ама нали старият шеф мъй учил, на петата дигнах цялата кръчма, платих й членския внос, вкарах я да гласува за мене. На тоз запуших устата, на оня намазах гърлото, пък с новия шеф на пазърлък го ударих. Разбрахме се с него, наш човек излезе накрая, проверен, с ферман, и станах партиен шеф. Пък след туй, едни банкети, едно пиене, едни кючеци, чак поздрави по местното радио и телевизия! Ама ха сега да ми накривят шапката: и парите у мене, и власта у мене. Това ми е то амплоато, преди зам. — сега ШЕФ — утре с хералдичен герб върху горното ляво джобче. Преди — клюки, сега — пари и мутри, утре — европолитик-меценат. Много важно! Избори имало, хе-е-е! На какво се надяват?! Като почна пак, бой, бой, бой, че като взема и пратя ония якичките! Те с клюки не се занимават… Пак ще съм АЗ, пак ще съм Първи, пак ще съм начело! Никой не може да ме спре!
Забележка на героя към автора: „Уроци, а, ще видят те, като стана депутат кой на кого уроци ще дава!“
ДЕПУТАТСКА ВОЛЯ — ГЛАС БОЖИЙ
Спокойно, не се впечатлявайте! Аз съм си същият. Един от вас! Нали съм съкварталец. От този квартал тръгнах нагоре, както се казва, от кварталната кръчма излязох и влязох в голямата политика. И така ми тръгнаха нещата, че общински съветник станах, че после депутат в парламента, а пък сега и втори мандат карам.
Аз, както знаете, съм инженер-химик, специалист по алкохолната ферментация. Що книги съм изчел, какъв труд по алкохолна ферментация съм полагал, дори ухото ми се запуши и се наложи да отида при лекар-УНГ. Докторът попогледна в ухото ми и рече на сестрата: „Пинсет!“, и взе, че бръкна с хладното желязо в ухото ми. Оттам извади едно топче и от това топче, докато го оглеждаше с нескрит професионален интерес, се разлетяха дрозофили. „Много си се ослушвал на бурето — рече докторът — я, ухото ти пълно с винени мушички, чак рой си завъдил.“ Как няма да завъдя, ами аз съм специалист, пък човек от съдбата си няма да избяга, я! На тоз приятел бурето забременяло, на друг — виното заболяло, пък те листи за общински съветници редили. Приятелите, не виното! И взеха, че ме направиха общински съветник. А като общински съветник какво натарактисване падна, хем съм безпартиен, хем от нашта партия ме избраха. Но общинска приватизацийка — как да оставя разни неспособници да я правят! Тука пък, с тая приватизация, как натарактисвах! Ех, много каши натарактисах! После се включих в предварителните избори. И нали шефа на предварителните избори ми е кум, ето ме на второ място в листата. За първото място имам особено мнение. Много проветриво е първото, а второто — по-закътано. Зад нечий гръб на завет! А тогава на същинските избори, една еуфория, едно скачане, и взех че, влязох в парламента. Е, тогава падна едно натарактисване, вече в републикански мащаб. Национална каша натарактисах, но хич не ми пука, защото положението макар и нататарчено, взехме че го изфилчихме. И взех, че влязох в Постоянната Парламентарна Комисия по Селско Стопанство. Как пък не!? Ми то професията на инженер-химика-ферментатор има много общо със селското стопанство! Той, добитъкът, яде ли — яде, вода пие ли — пие, има ли съответните входни и изходни отверстия — има ги, храната и водата ферментират ли в стомаха му — ферментират, след като ги изходи, пак ферментират ли — пак ферментират. Ето защо двойно съм убеден, че имам много общо със селското стопанство и конкретно с добитъка. Това депутатстване добре ми се отрази. Освен че се натарактисвах, ами и заплата получавах. В старовремски пари изчислено по два златни наполеона на заседание. Обади квестора името ми — обадя се аз: „Тук!“ и наполеончетата — в джоба ми — туп! И звън-звън, весело ми звънят. А гласуването, туй най ми харесва. Събера аз двадесетина карти на отсъстващи колеги депутати и си гласувам
