пресата и рече: „Сигурно си нямал пари за цигари и кибрит, заръчал си, ето ти цигарите, ето ти кафето, ето ти огън, ако той не ти стига, може да ползваш и този, дето гори из под задника ти, ама трябва да се яде“, след което мълчаливо трите се изнизаха заднишком с ниски поклони… Бях потресен, мълчах, чувствах се принадлежен към хидроцефалите, а вътре нещо в мене клокочеше, ръмжеше и в същото време се смееше доволно, ето какво е злоупотреба с ВЛАСТ и ето защитната реакция на поданика, на българския Гражданин, на Селянина, който „на маскара става, но на маскарата урок по маскърлък дава…“
Не, не си мислете, че подадох оставка — чак толкова смел не съм. Пък и всъщност нищо лошо не се беше случило. А и от кметска заплата човек отказва ли се?…
Този епизод от кметуването ми, който завинаги запомних, беше причина да се откажа от кариерата, това беше и изтрезвяването ми. Има го Българския Гражданин, жив е, и вий с големите глави, хидроцефалите, да сте живи, идват избори, след тях идват нови и винаги ще има избори, както и вас ще ви има винаги, защото не можеш да упражняваш власт и да останеш чист! Властта цапа! Особено ако си склонен към изпущане и наакване. Но винаги ще я има и защитната реакция на Народа.
КАТАСТРОФАТА
„Какво ли правя в тази мръсна кръчма? Какво правя сред тия хора — ухилени пияни муцуни, себедоволни като… Наздраве, наздраве!… И аз съм като тях. Ето, мълчаливо им се усмихвам, казвам им «наздраве», сигурно съм един от тях. Как можах да стигна дотук? Какво?! Какво ми говорят тия всичките едновременно? Какво искат от мене?! Чакай, чакай! Всички си били разказали историите, само аз съм мълчал като д… Какъв речник! Значи така! Всички искат да им поръчам питие и да съм им разкажел историята на живота си… Защо ли пък не! Нека да чуят историята ми. Всъщност наистина с какво ли се различавам от тях? Просто един от тях ще си разказва историята — Аз…“
— Сервитьор, ако обичате, моля, поднесете на господата и дамите питиета! Но защо ставате вие? Ах, псевдонимът ви бил такъв. Нямах предвид вас. И така, ако сме готови, мога да започна своя разказ. Преди около две години завърших образованието си, специалност държавен мениджмънт, в Юридическия факултет на СУ. Кандидатствах на няколко пъти за работа, но поради една или друга причина кандидатурата ми пропадаше. Докато преди малко повече от година кандидатствах за директор на О-ската болница. Тя макар и много голяма, не беше областна, далече е от населени места, и както впоследствие разбрах, била в положение на необявен фалит. Навярно заради този факт нямаше други кандидати за длъжността… Да, господине, аз съм директорът на болницата, да същият, на когото казват Лорда. Защо ми казват така, не зная, може би защото съм млад и може би защото като студент се издържах като фотомодел или може би заради маниерите и стилното ми облекло, но заслугата за това се дължи на възпитанието, което съм получил от родителите си, а тази заслуга е изцяло тяхна…
Получих назначението и от здравното министерство ме свързаха с временно изпълняващия длъжността директор. Колегата, с когото разговарях по телефона, явно много се зарадва, навярно бързаше да се освободи от бремето на управлението на болницата, защото предложи да изпрати служебната кола, за да ме вземе и докара чак от столицата. Разбира се, че отклоних предложението, но се уговорихме да тръгна със следващия влак и колата да ме чака на ЖП гарата в областния център… Питате защо съм толкова обстоятелствен? Това е, за да мога да ви въведа в историята.
Всъщност моята история започна на гарата. Тук ме посрещна шофьорът на служебния автомобил. Пътувах заедно с приятелката си от студентските години, за която възнамерявах да се оженя. Качихме се в колата, бяла лада, минахме през Областната дирекция по здравеопазване, където се представих на ръководството. Там впрочем нямаше директор-титуляр, очакваха се конкурси, които заради предстоящите избори бяха отложени и директора беше с временно назначение. След представянето тръгнахме за болницата. Няма да ви описвам вълнението и нетърпението си. По пътя обясних на шофьора, че не съм привърженик на високите скорости и той веднага съобрази скоростта на автомобила с моето предпочитание. Тъкмо навлизахме в прохода Боаза, когато ни изпревари автобус „Чавдар“, от тия, които ги произвеждат в Ботевград. Тази моя история започна в късната зима или по скоро рано на пролет, пътят беше мокър, хлъзгав, ето защо не се учудих, когато няколко минути по-късно видях на един много опасен завой преобърнатия автобус. Разбира се, веднага наредих на шофьора да отбие встрани и да спре, за да помогнем. Бързо излязох от колата и се затичах към автобуса. Жертви нямаше, но имаше няколко леко пострадали, охлузени, натъртени, ето защо веднага помолих шофьора на служебната кола да се свърже посредством радиостанцията с подведомствената ми болница и да повика линейка. В този момент една жена, над средна възраст, започна да стене, като държеше охлузената си глава с видима подутина, и припадна. Уплаших се и викнах на шофьора, който разговаряше с групичка от пасажерите на автобуса, да се свърже с болницата отново и да каже да побързат. Шофьорът обаче извади чанта за спешна медицинска помощ от багажника на колата и ми обясни, че в автобуса пътували и няколко медицински лица, които идвали на смяна в болницата, дори ми ги представи, но от всички запомних д-р Николаев — гл. лекар на болницата и д-р Томов — рентгенолог. Видимо притеснен за здравето и живота на припадналата, помолих да отложим официалностите за по-късно и да обърнат внимание на болната, което според мен е по-важно. Д-р Николаев извади слушалка, апарат за кръвно и още нещо от медицинската чанта, насочи се към болната, която лежеше на тревата, и поиска от шофьора някакво одеало, за да сложат болната. Докторът не беше стигнал до нея, когато някаква попрехвърлила средна възраст, модно облечена хубавица в минижуп, бързо бръкна в медицинската чанта, взе нещо оттам и затича към лежащата жена. Докато разберем какво става, й направи инжекция, след което дойде при мене, като ме нарече „шефа си“, и се представи като лекар — ортопед д-р Симова. Тя се опита да завърже разговор, като обясни, че не могла да изтърпи тутлявенето на колегите си и взела бързо необходимите мерки. Начинът, по който докторката говореше и в същото време явно опитваше лек словесен флирт с „шефа“, с който току-що се е запознала, ме подразни, особенно неприятен ми бе маниерът й да завива на пръста си къдрица от косата си, докато говори. Побързах да прекратя разговора и наредих на шофьора да сложи пострадалата в колата и да я откара в болницата. Помогнах му да я натовари и се дръпнах встрани с приятелката си. Служебната кола отпътува, като шофьорът каза, че ей сега ще се върне за мене. Отдръпнахме се с Деси, приятелката ми, и започнахме да коментираме ситуацията. Нежна и свръхчувствителна, тя бе притеснена за болната, но се надяваше, че навременната помощ, оказана от симпатичната, според нея, лекарка и благообразния главен лекар ще дадат резултат. Помъчих се да я успокоя и прехвърлих темата на разговора върху причудливите форми на планината, красотата на Балкана, запенилата се от бързане Камчия, искриците светлина, капещи между клоните на огромните борове, и всички красиви неща, които вълнуваха нежната природа, на току-що дипломиралата се художничка. Докато ние с Деси си говорим, медицинските работници от автобуса се бяха събрали на групичка и ни коментираха неприкрито, така че неволно чух част от разговора, касаещ фигурата и облеклото ми: в кои модни списания са виждали снимките ми: нежната фигура на приятелката ми и изказваха предположения за взаимоотношенията ни. Тогава за първи път чух псевдонима, който получих впоследствие като ръководител на болницата Лорда. Някой, мисля че беше попрезрялата хубавица, подхвърли, че съм изглеждал като наследник на стар английски аристократичен род. Струва ми се, че дори тя подхвърли на компанията, че с удоволствие би „свалила и изчукала такова парче“. Неволно чутото от разговора ме подразни и бях готов да реагирам остро, но пристигна колата. Шофьорът ми обясни, че срещнал линейката и прехвърлили там болната. Обясни също, че се свързал с КАТ и с Пътнически превози, които щели да изпратят друг автобус. Предложи да тръгнем. Докторката хубавица се самопокани да пътува с нас. За да изтърпя нежеланата компания, поканих главния лекар д-р Николаев… В болницата ме посрещна временно изпълняващият длъжността директор и мой заместник д-р Ивайло Бръчков. Заместникът ми, симпатичен, топчест, енергичен човек, побърза да ни настани двамата с Деси в директорския апартамент на болницата. Този мой първи ден в моята болница мина много бързо, без да запомня нищо, освен добродушието на заместника ми Бръчков, който ми допадна инстинктивно. На другия ден рано бях в кабинета си, повиках Бръчков и започнах да се запознавам с кадрите и състоянието на болницата. Четейки преписките, бях неприятно изненадан от протеста на Инспектората по просвета срещу д-р Симова. Изразяваха недоволство, че е издавала медицински бележки за освобождаване на ученици от училище в промишлени, според просветните чиновници, количества. При обиколката на болницата впечатление ми направиха много неща, но отношение към историята ми има оплакването-донос от рехабилитаторите срещу д-р Симова, която била ползвала апаратурата за нагревки, за да придобие слънчев загар. След обяда използвах времето за запознаване с финансовото състояние на болницата. Бях шокиран от финансовия колапс, който констатирах. Трябваше да се набележат спешно спасителни мерки, болницата беше на път да умре. От месеци неплащани сметки за ток и вода, огромен дълг за телефони, неуредени отношения с „Аптечно управление“. Непостъпили субсидии от републиканския и общинските бюджети. Трябваше да изготвям две програми: програма-минимум за ежедневното съществуване на болницата и спешното решаване на отлаганите плащания и програма-максимум за развитието на болницата в перспектива. Изготвянето на плановете отложих за следващия ден, защото, както ме информира симпатичният дебеланко доктор Бръчков, в края на работния ден имало насрочена по повод моето пристигане дружеска колегиална почерпка. Банкетът, каквото всъщност беше мероприятието, ме отегчи, но на него успях да видя в неприкрита светлина много от подчинените си. Както се казва: in vino veritas. Съвсем естествено е, че бях център на внимание, и се наложи да задоволявам любопитството на моите подопечни, като отговарям на въпроси свързани, със скромната ми персона. Апропо, въпросите бяха глупави и непрофесионални, най-вече свързани с дейноста ми като фотомодел. Колко пари съм бил печелел като такъв и защо съм се съгласил да дойда в забравения от Бога край. Медиците не можеха да си обяснят как човек като мен, на когото жълтата преса предвиждала бляскава кариера, зарязва столицата и възможностите, които тя дава за кариера и започва работа в глухата провинция, забравена от Бога и правителството. Не останах дълго на дружеското мероприятие, не можах да се почувствам член на този дружески кръг…
На другия ден бях неприятно изненадан от секретарката си, която се опита да пробута за одобрение разхода за банкета, тоест дружеската почерпка се превръща в служебен банкет. Естествено че, реагирах остро, не обичам да ме лъжат, и след като й заявих, че това деяние ме кара да се замисля над нейната бъдеща кариера под мое ръководство, тя се разплака и си призна, че винаги така постъпвали. Това „винаги така“ ме смути и ме накара още веднъж да прегледам документите, които бях подписал. Бях изненадан, като видях, че в купа хартии, подписани от мен има акт за смърт. Наредих да повикат д-р Бръчков и впоследствие той ми обясни, че това е мое задължение по закон — аз като длъжностно лице по гражданското състояние в болницата трябвало да подписвам актовете за раждане и смърт. Тогава пожелах да видя заключението на патологоанатома. Такова нямаше. Озадачен, запитах секретарката защо няма заключение. От нея разбрах, че патологоанатома отказал да подпише заключението, написано от лекуващия лекар. Той подготвил друго, основаващо се на аутопсията, което пък лекуващият лекар отказал да подпише. Наредих въпросните двама незабавно да дойдат при мене с докладите си. По време на обясненията им избухна грандиозен скандал, тогава ги помолих и двамата да излязат навън, за да се успокоят и след пет минути да влязат при мен и свързано да ми обяснят за какво точно иде реч. След пет минути научих, че става въпрос за смъртта на онази жена, която пострада завчера при катастрофата, на която станах свидетел. И двамата бяха единодушни, че смъртта на жената беше вследствие направената й от д-р Симова инжекция, но лекуващият лекар се опитваше да прикрие некомпетентността на докторката, воден от криворазбрана колегиалност и интимните си отношения с въпросната лекарка. Това, последното, го заяви възрастният патолог, но беше контриран с обвинението, че е вбесен, защото не успял да си получи, каквото си търсел от доктор Симова. Тук нервите ми не издържаха и изгоних от кабинета си и двамата, след което свиках съвещание с всички служители, заинтересовани от случая, включително завеждащите отделения, главният лекар, завеждащите административни служби и прочие ръководни служители в болницата. На съвещанието стана ясно, че недостатъчната компетентност на виновната лекарка, нейната небрежност, прибързаноста й, алчността й, подкупността й и още много неща отдавна са направили невъзможно оставането й на работа в болницата.
