удоволствие да гледа строя на яки запотени мъжаги, пък, както се знае, той имаше двадесет и пет двойници, та по двадесет и шест пъти на ден Данчо и другарите му доброволци тържествено маршируваха пред Садам. Вие имате ли представа какво е маршировка в Багдад, там е пек, ад, и да набиваш крак средно през половин час пред някакъв мустакат чичко, който те гледа важно, строго и любовно. Ужас! На всичкото отгоре никакъв алкохол, водата, тя само за миене става. Слюнката ти се спекла в устата, в очите ти песъчинки от пустинята, кубинките ти парят разранените табани, уригваш си изтънко на вечния и неотменен мазен овчи пилаф, а стомахът ти подлярски прави: ра-а-а-ки-и-и-й ка-а!… Я по-добре да идват янките и да донесат демокрацията, като не забравят и алкохолеца…
И те дойдоха. Със себе си донесоха шок и ужас, бомби и снаряди, ракети и самолети, танкове и бетеери, оръдия, картечници и автомати. Данчо и другите доброволци се разбягаха, от само себе си се знае, че се разбягаха пет минути, след като се разбяга революционната гвардия, която беше заела картечни позиции в тила на доброволците. Един вид морална подкрепа. То си беше за разбягване, отпред американците напират, отзад революционната гвардия подпира…
Без да пукне и един куршум, Данчо също избяга, бяга около петдесет километра и се скри в територията на една малка петролна рафинерия със собствени петрокладенци. По пътя, бягайки, сполучи да задигне радиокасетофон, кола, телевизор, шевна машина. Настани се в рафинерията и си се скатаваше няколко дни, докато не улови „Хоризонт“ с радиокасетофона. От българските новини разбра, че България е съюзник на американците. Значи и той е съюзник и трябва да се възползва от това. И добре че разполагаше със шевна машина!…
Уши той българския национален флаг в десетки бройки и го накачи по всички краища на петролната рафинерия. Даде една туба бензин на един изучен БААС-ист, който бягаше от американците и оня му написа на английски: „Добре дошли братя по оръжие! Съюзническа България ви поздравява! Първа Българска Петролна Колония е готова на конкурентни цени да подпомогне братята янки по оръжие.“ Избродира всичко това Данчо на един транспарант с ярки жълти букви и го закачи на главния портал. Освен това преправи иракската си военна униформа. Дотолкова я преправи, че заприлича на български офицер — полковник от ВКР. И с трепет зачака янките…
От тоя си трепет Данчо не разбра кога са минали американците. Дали от знамената и транспаранта, но нито един снаряд не падна в рафинерията, даже ни един келяв „СТЕЛТ“ не се заблуди да си хвърли умната бомба по неговата петролна работилничка, както Данчо обичаше наум да нарича овладяната територия на Първа Българска Петролна Колония. „Работилничка“ й викаше той, защото беше малка. Малка, малка, ама напълно автоматизирана, роботизирана и сам човек може да се оправи с нея. При това на всички копчета и ръчки имаше обяснения с тлъсти букви, които завършваха със „Сделано в СССР“. За преминаването на американците и за падането на Садам и революционната му гвардия Данчо разбра по свободната и спокойна продажба на черния пазар на всякакви стоки, включително и забравения от дълго време алкохол. Оттук нататък за Данча настъпи лайф из лайф. На черния пазар той въведе твърда разменна цена, и то цена народна: 20 литра, туба бензин, керосин или нафта за 10 грама алкохол. И пак под две кила твърдо гориво на ден Данчо не падаше. А как обичаше да черпи, я с ракия, я с пиво, я с бензин, дизел или керосин. Така Данчо се чувстваше важен, чувстваше се господин. На ден нашенецът изразходваше годишното производство на „ПЛАМА“ — Плевен. Лека-полека арабският народ, а и Данчо, свикнаха с размяната, с размяната свикнаха и стараещите се да са незабележими американски окупационни части. Докато един ден БААС-истките партизани не взривиха колоната цистерни с гориво на окупационната американска част, която се беше разположила в близост до района на Първа Българска Петролна Колония. И американците останаха без гориво. Тогава те влязоха в рафинерията на Данчо с цели две цистерни. Едната му оставиха на него, а във втората си напълниха сами гориво. Когато си заминаха и изтрезнелият от уплах Данчо, долови аромата, що се носеше от оставената цистерна, той едва не припадна от нега. От цистерната се носеше ефирния, нежен аромат на „Бърбан“ от Кентъки…
От цистерната Данчо само се подаваше, за да подпише фактурите, които интендантите на чичо Сам му поднасяха. Как не се удави в тая цистерна, ама як българин, даяк на пиене! Колко гориво източи чичо Сам, нашенецът не разбра, а и защо ли му е да знае, те, американците, и сами се обслужваха, а Данчо им намигаше, „как ви прекарах!“, но пък те, колчем минеха покрай цистерната, отдаваха чест на Данчо и на българския трикольор, който Данчо беше препасал. Вечно пияният български офицер, полковник, кефеше янките, та чак един от тях си направи снимка с Данчо за спомен. Тази снимка се изпрати в Канзас и оттам по неведомите пътища Божи влезе в интернет. В интернет я откриха българските разведки, които, за да убият времето, по стар навик, събираха сведения за чичо Сам. След като си преведоха екзотичния текст, съпровождащ фотографията, куките изпаднаха в религиозен ужас и заприпкаха при бате В. Бате В. отпърво не повярва, ама после отиде при вътрешния. От своя страна вътрешният изприпка при външния, той пък прибяга до военния, а после и тримата заедно, като взеха със себе си социалната и евроинтегралката за кураж и опора, отидоха при Негово Величество премиера. На човека му щръкнаха опадалите коси. После рече: „Требва да мислим позитивно. Вервайте ми! и по стар навик добави: Ще изтаврези и ще се прибере до 800 дни.“ Разпусна ги да мислят позитивно и после се почеса по олисялото теме. Врътна някакъв телефон, говори с някакъв свети отец, който от своя страна го помоли да изчака, за да се консултира с шефа си. След консултацията с шефа светият отец се обади на Негово Величество премиера, а той се обади на военния. Военният от своя страна се обади на външния. Външният се обади на вътрешния, той пък от своя страна се обади на бате В. Бате В. според съвета на шефа на светия отец, се срещна край гроба на дедо с голямото Бате, най-вещият специалист по подобни цистернови дипломатически скандали, говориха там около час. После бате В. се обади на спецотряда със специално назначение и след малък успешен десант Данчо го докараха в България барабар с цистерната. По никакъв начин не можаха да го извадят оттам, докато не я изпи до последната капка…
После да се не чудите защо янките бързат да ни приемат в НАТО преди да сме станали европейци, но пък защо САЩ не се ангажират с изплащане на иракския дълг към България? Заради пияницата Данчо. В НАТО ще го използват, я като огнепръскачка, я като резервоар за течно гориво на балистична ракета. Пък за дълга подозирам Данчо да е подписал и да го е продал на янките срещу пиене. Те да не са луди да плащат два пъти, още повече че имат документ от Първа Българска Петролна Компания, черно на бяло го имат…
Колкото до Данчо, той пак разказва истории из шуменските кръчми и пак го черпят, няма да го оставят да умре от жажда я!
ГОЛАТА ИСТИНА
(Житие, кариера и мечтание грешною Палину)
Ох! Ох, мон диьо! Трудно е да си хубава и недостъпна жена, много е трудно! Аз почти успявам. Но още по-трудно е да слезеш от кон на магаре. Аз не слязох, по-скоро устремно десантирах надолу. Неудобно е от шеф на градското кино и кандидат-шеф на медия — градския радиовъзел, да мутирам в селска учителска директорка, някъде там, в забравеното от Бога и далече от очите на Царя село Южно ветрово. Какво по-голямо падение за достойнството ми! Какво по-голямо незачитане на способностите ми! А те, способностите ми, са уникални: 70/60/90, идеал за подражание, като на манекенка! Аз някога манекенка не можах, за съжаление, да стана, но дъщеря си ще я направя! По мое време нямаше училища за манекени и се принудих да потърся друго перспективно училище. Едва успях, трудно макар, но завърших ВПИ и станах учителка по Български език и литература. Филоложка! За правописа и правоговора си съм сигурна, едва ли във ВПИ биха могли да ми повлияят или да ме научат на нещо, аз всичко си знам, но все пак сега съм дипломиран учител по БЕЛ. След дипломирането си успях да се включа и в петнадесетдневни курсове за журналисти и впоследствие станах репортер в градския радиовъзел. Занизаха се дни, започнах да правя кариера. После стана Десети ноември, стана Демокрация, появиха се Политиците и Парламента, Избори и други подобни неща, които народът тепърва ще трябва да усвоява, но тези неща на мен са ми присъщи. Разбира се, че кариерата, която следвах стъпка по стъпка с все по-къса пола, с все по-увеличено деколте и с други такива крачки, за да успея и стана гранд журналист, тя, кариерата ми пропадна. Не би! Ето ме с десет години по-стара, в безпътица, без кариера и с поувиснали, макар и манекенски, мерки. Въпреки всичко това, аз все още вървя, това в очите на мъжете го чета. Е, щом вървя — да тръгвам!
По това време сред мъжете вървеше Жан — на власт, млад и красив, висок и строен, че и с френско „р“. Кандидатствах и влязох в партията му, в някаква ППО, с най-висшата протекция на общинския партиен секретар. Но не си мислете, че съм била някаква редовна партийка. На нито едно събрание не съм присъствала, да не говорим, че не съм си плащала и членския внос. Партията обаче ме изработи и ме включи в листата за общински съветници на по-челно място дори от партийния ми секретар. Добре, но това с партията и листата е половината от пътя, който трябва да извървя, до голямата кариера още доста има за извървяване. Впоследствие ме представиха пред кмета на града. Партийният му секретар ни запозна и ме препоръча. Определено мога да заявя, че кметът ме хареса. Той ми оцени интелекта. Такива „дълги“ интелектуални признаци съм имала, че той веднага преценил, че ставам за шеф на градския радиовъзел. Малшанс! Градският радиовъзел имаше титуляр. Някакъв пейзан, Лахана, Бърдоква. Обмислихме ние с господин кмета план. Трябва да го свалим, като го обявим за корумпиран взяткаджия и да понатиснем нашия министър-председател не само да уволни Лахана-та, но и да ме назначи, мен за шеф на радиовъзела. Кметът ме предупреди, че трябва да сформирам комитет от недоволни журналисти, защото не мога да действам еднолично и с тоя комитет да подготвим искането за оставката, което искане кметът ще предаде на Жан. Намерих аз една-две по-така будали, колежки радиорепортерки, хъката-мъката, лижи-мажи, заглавиках ги, подписаха те документ за свалянето на Бърдоква-та и вече се чувствах шеф на радиовъзела, че и медиен шум вдигнах. Сложих документа в ръцете на кмета и тръгнахме ние с него към Жан. Тръгнахме по тъмно, пристигнахме по светло и заварихме Стефан. Светло, неуютно, неразчистено от барикади. Оня ренегат, Жан, се уплашил от народа и взел, че сдал властта. Ами сега!? Кой ще ме направи шеф на радиовъзела?! Аз съм БСП, а Софиянски и пръста си няма да помръдне за мене след януарското подскачане. Пък и неудобно, медиен шум съм вдигнала и се наложи да коригираме искането за оставка и предложението за нов шеф. Набутахме една от колежките, така де, да не е била чак толкова доверчива. Така хем вълкът сит, хем агнето цяло, а аз встрани от кашата, която забърках. Нека друг да я сърба. Но и аз не съм добре. Ставам обикновен репортер. Невъзможно е на средата на пътя, в началото на кариерата си да се спра. Не и не! Наложи се да позволя на кмета да се докосне до средата, междата на „дългите“ ми интелектуални проблясъци. И ето че станах шеф на градското кино. Върховно, това е върхът на кариерата ми!! Но има и перспектива! Оттук нататък следва София и Държавният комитет за телекинеза и радиолокация. Ето, там ми е мястото, с този „дълъг“ интелект и с тези манекенски мерки. Аз съм топ-гърл. Мина време, дойде есента и това мое кариеристично опиянение свърши. С есента дойдоха кметски избори и осланиха устрема ми. Тия седесари ме убиха! Мразя ги! Провалиха ми живота, бъдещето ми. На изборите кметът падна, а с него се камбичнах и аз. Кметът се прибра при семейството си и бизнеса си, а аз накъде? Моят урунгел ме заряза, „писнало му от мене“, и замина да мие чинии в чужбина. Какво ли не опитах, даже се типосах евролява, за да се задържа на повърхността. В резултат останах с дъщеричката си гола и боса, по една фантазия. Само тя ми остана, едничка, дъщеричката, и от малка прилича на мене, пък едни такива интелектуално-манекенски мерки развива, милото копие на мама. Реших — трябва да се живее. Не става въпрос за физическо оцеляване. За това има грижата урунгелът, той всеки месец праща зелено — гущерчета. Как ги изкарва си е негов проблем, да праща, ако иска дъщеря му да има какво да яде. Това ми дава възможност да се представям за сламена вдовица на бизнесмен в чужбина и да се грижа за дъщеря си. Аз имам грижата да получи най-доброто възпитание и образование, което мога да й дам, АЗ с парите на баща й: школа за манекенки, светски маниери и някакъв диплом, по възможност за банкер. Приеха я лесно в школата, все пак прилича на мама. Ох на мама бъдещата банкерка! Чудесно, но за да бъде банкер, й трябва досие и диплом. Чунким българските банкери имат дипломи за такива. Но все пак като прецених, че някога в досието ще пише „майка безработна“ или „на свободна практика“, реших да започна работа, а нея да запиша в банкерско училище. Нахлузих късата пола, толкова къса, че изпод нея се подава фантазията ми, надянах си дългите, до над коляното ботуши, така че да подчертават дължината и линията на интелекта и влязох смело в кабинета на шефа на образованието. На него, горкия, му завря радиатора, щом ме видя такава… А щом седнах непоканена и преметнах крак връз крак, светнаха му очичките
