докато тъщата я има на белия свят, но щом настоявате и обещавате да си траете, ще доразкажа…
Плацикам си аз чинии там в Страсбург, значи, плацикам ги от някое време, но нещо отвътре ме яде. Ами то как не, с петдесет франка седмично освен хляб и вода друго не можеш взе, даже цигарите ми не бяха цигари, а отврат. Нито приятели, нито приятелки, нищо, всичко много чисто, нищо за забърсване. Карах така доста време, докато кака, нали кръвчица, съжалила ме, викна ме един ден и ми се накара: „Я се виж на какво си заприличал, стопил си се, ами излез вечер, иди на кино, на кръчма, при проститутка, ако щеш“ — все удоволствия, от които бях се лишил, за да имам в „сутиен банк сейф лимитидс“ на тъщата солидна валутна сметка. Смутен обясних на кака, че карам седмицата само с 50 франка, а цялата останала заплата превеждам в България. „Глупчо глупав, ами то тук можеш да си прекараш и без пари, за тази цел си има бюра за запознанства“ — и кака ме помъкна към кабинета на зетя. Седна пред компютъра, запали неотменната си цигара „Ротманс“ и рече: „Сега ще ти уредя запознанство с мацка, каквато си избереш, та да не умираш без компания.“ Както по-късно разбрах, имало там във Франция, информационна мрежа — „Минител“, та посредством „Минител“ тя се свърза с едно от бюрата за запознанства в Страсбург. Те затова си купих компютър, като си дойдох в България, и сега чакам информационна мрежа — „Интернет“, и бюра за запознанства в техния български вариант. Въпросът й каква мацка искам, ме смути, но понеже още не вярвах във възможностите на електронните технологии, изредих малко на шега: „да е 165 см висока, блондинка, с малък бюст, със сърцевидно дупе, да е не по-тежка от 48 кг и да е перверзна.“ Когато след минута, принтерът на компютъра затрака и оттам се появи изображение на жена, аз се сащисах. Навярно съм заприличал на теле в трамвай, щото кака ми рече да не се втелявам и поиска да се представя на мацката. Представих се като човек от Южна Европа, не като Българин, защото във Франция е много популярна книгата на Любомир Левчев „Убий Българина“, тежах по това време 65 кг, висок 175 см, бивш спортист, шампион по ръкопашен бой. Принтерът отново изтрака и там се появиха няколко реда, с които отсрещната страна ме одобряваше и изразяваше готовност да се срещнем в удобно за мен време и място. Набързо разлистих туристическия справочник, има там такова нещо, в него са подредени по азбучен ред ресторантите, хотелите и другите подобни обществени заведения. Естествено, че няма да си избера за среща ресторанта на хотела, където работя, та набързо, разлиствайки справочника, попаднах на едно заведение в околностите на Страсбург, чието име ми подсказа, че е тъкмо за моите ограничени финансови възможности. На другия ден, в уреченото време бях седнал на маса за двама в „Льо дерние су“ и очаквах момичето от компютърната снимка. Лъскавината на костюмите, демонстративното размахване на дебели портфейли, златни кредитни карти и прочие неща ме смутиха. След това разбрах, че този ресторант бил любимото място на тузарите — новобогаташи, които, като няма с какво да блеснат, изхвърлят се с величината на сметките, които плащат. Впрочем дамата закъсня от приличие с около 15 минути, та се наложи да отклоня любезно натрапчивия оберкелнер, който напираше за поръчката ми. Излишно е да споменавам, че кака ме беше натъкмила като „денди“, ползвайки гардероба на зетя. Веднага познах мадамата, когато влезе, нали видях снимката й на компютъра, станах, за да я посрещна и да ме види, и когато тя дойде, и каза „хайде да вървим“, както си бях смутен и неосъзнаващ, че с 50-те си франка не съм затук, предложих да пийнем по нещо за запознанството. Жената ме изгледа учудено, но прие и седна срещу мен. Щракнах с пръсти „гарсон“, попитах я какво ще пие, тя рече „Шампанско“ и аз разпоредих — „Шампанско“. Тутакси сервитьорът донесе бутилка, наля ни и се стопи ненатрапчиво из заведението. Не забелязвах нищо друго освен красивата дама, която облизваше чувствените си червени устни, вторачена в мен, та смотолевих „санте! е пур ву!“ и надигнах чашата, за да скрия смущението си. Също като по любовните филми, усетих крака й, който под масата галеше определени места, по-долу от корема ми. Продължавах да държа чашата с вино пред устата си, без да зная какво да правя и без въобще да опитам питието. „Але ву“ — подкани ме тя да излизаме, потърсих с поглед сервитьора и му направих знак да донесе сметката. Като видях сметката, възбудата ми отмина, но за да не се излагам пред нея, я помолих, да ме изчака при колата си отвън, докато я уредя. Сметката, след като тя излезе, отново ме хипнотизира, бях пил „Дом периньон“, реколта 1957 г., дори не бях го опитал всъщност, но трябваше да платя за една бутилка 125 франка, а аз разполагах с 50. Опитах се да обясня на „Шеф дю сал“, че съм чужденец и че съм си забравил портфейла, как пък не, че ще си оставя паспорта и по-късно, след като изпратя дамата, ще дойда да уредя сметката. „Шеф дю сал“ нищо не каза, само погледна някъде встрани, от нищото изникнаха двама, като четирикрили гардероби с надстройка, безмълвно ми бръкнаха в джоба, взеха ми паспорта, портфейла, който уж бях забравил, единият ме хвана за яката, другият — за дъното на панталона и ме понесоха като куфар. Навън ме изхвърлиха в чакъла, под тентата, по очи пред входа, в краката на Надин, така се казваше хубавата страсбургчанка. Тя веднага влезе след горилите, бави се вътре някое време, като се върна, пъхна портфейла и паспорта ми във вътрешния ми джоб, а аз си лежах безмълвен на чакъла. После някак си успя да ме натовари в колата си и потегли, като не спираше по пътя да си бърбори нещо, да се смее и да си повтаря: „О лала, о лала, ки ма доне сет иде фол? A лала!“ Бях разбит на атомчета, бях смазан, чувствах се като дерайлирал влак, вече не исках да правя пари, не исках да правя любов, не исках Франция, исках си България, мислех си колко хубав човек е тъщата, да ми е жива и здрава.
НА ГУРБЕТ
Вижте ме! Хубаво ме вижте! Аз съм Данчо Камъка. Кой в града не ме познава! С кого не съм се черпил! В коя кръчма не съм се напивал! Ако река да повърна всичкото пиене, дето съм изпил, ще потече река, по-буйна и по-пълноводна от Поройна и ще помете всичко по пътя си. Тъй да знаете, при мене пет-шест няма, аз съм мъжкар! Сега, ако извикате едно пиене и за мене, ще ви разкажа как ходих на гурбет в Австрия, във Виена…
То като се юрна един свят на гурбет в чужбина и като печелят едни пари, колко печелят не знам, ама разказват много. Пък аз бях я подкарал, едно юнашко разпиване, осем дена непрекъснато пиене. И там един като ми заразправял какви пари спечелил в Австрия, като ми показа западната си кола, която си купил, загубих си пияния акъл, колкото ми беше останал. От осем дена пиене само идеята за гурбет ми остана, всичко друго пропих, и пенсията на майка, и коня продадох, и изпих парите, че и обеците на дъщерята пропих…
Прибрах се вкъщи с тази идея, пък мама и дъщерята, като ми ревнаха гладни, както ме цепи главата от махмурлук, нямам стотинки за една бира да си купя! А мама ми вика, вика и плаче: „Данчо-о-о-о, хората хора станаха-а-а-а, само ти Данчо-о-о-о, от тебе нищо не стана-а-а-а! Хората по чужбина, Данчо, ходя-я-ят, пари, Данчо-о-о, изкарваа-а-ат.“ Не се търпи бе! Кой голям мъж, мъжкар като мене ще изтърпи майка да му плаче на рамото? Аз иначе на женски сълзи не вярвам! Тя нали мойта, бившата, един път в колата пред хора по главата ме удари, ама аз смъкнах ли я от колата, накарах ли я пет километра пред колата да бяга и да плаче. Туй е истина, да знайш! Пък кът’ я настигнах с москвича, гроб я накарах да си копай. Ама вярвам ли й на сълзите, че много ме обичала, зарад туй ме била ударила на шега, майтап един вид значи. Янлъш работа! Аз съм мъжкар, да знайш! И мъ слушай кат’ ти говоря! Да н’тъ хакна с бутилката в китарата, да ти светна лампионите и да ти отворя телефоните! Не можах да изтърпя сълзите на майка и на дъщеря. И съ реших — отивам на гурбет! Хубаво, ама то трудна работа. То не е като да идеш до „Родопа“ и телешки набор да откраднеш! Червен паспорт трябва, визи трябват и работа там да си осигуриш. Пък аз селски амсалак, къде от таквиз работи да разбирам. Ама вестниците пишат, хващам „Зарята“, там фирми за работа в чужбина, колкот’ ти душата иска. И нали ми трепери от недопиване пръста, баш дет’ не тряб’аши, там го забих. Ама то откъсно разбрах. Обаждам се аз на фирмата, пък те ми викат: „Ела — кай, — ще се разберем.“ Отидох. Четири снимки искат, за паспорт и виза. Две хиляди и петстотин германски марки искат за уреждане на работа и път дотам. Бе аз толкоз пари, ако имам, два месеца и половина няма да изтрезнея, и поне за една седмица хляб на мама ще купя. За толкоз ще ми стигнат със сигурност. Аз мож’ да съм проста глава, ама знам да смятам. Прибрах се у дома. Викам на мама: „Дърто-о-о, де ма пращаш ти, ма, бос през тръните! Ти знаш ли колко пари тряб’ат, ма? От де ши ги зема, да ида!? Иначе работа кат’ за мене имало. Голяма нужда от квалифицирани дърводелци като мене имало във Виена. Ама от де пари?“ Дъртата се сащиса кат’ чу колко пари трябват. От де ши ги земим? Много се ядосах на тоз сакънтилък и отидох в кръчмата да се напия. Там обаче кръчмарят акъл ми даде: „Ти нали имаш 25 декара ниви? Три иляди лева ще ти дам.“ Пък аз му викам: „Три иляди, кило ракия, каса бира и печена кокошка. Аз съм мъжкар, тъй да знайш!“ Бе ура, бе тута, брои ми той парите след два дена. Ракията, бирата и кокошката се изяде и се изпи, веднага в кръчмата, че и още за сто лева масраф направих. Ама да разбере туй село, че съм мъж. Четири снимки и две иляди и петстотин лева занесах на фирмата. Пък те ма заснеха на телевизор как работя на дърводелски машини. От ъгъл ма заснеха, да ми се виждат ръцете и машината и касетка ми дадаха със записа, да си я имам. „Вър’и — кай — у вас и чакай, ний ша ти са обадим, като стане заварката с Виена.“ Докат’ чакам заварката, два месеца мина, двеста и петдесет лева на кръчмата изпих и още толкоз вересия направих. ’Секи ден касетата на видиото в кръчмата пускаха. Чак менгяните зеха да ме бъзикат. Кат’ ми изпушиха бушоните и като отидох у фирмата, една гюрюлтия дигнах. Пък те ми викат: „Спокойно! Почти е готова работата. Паспорт и виза имаш. Потвърждение чакаме от Австрия. До две недели заминаваш.“ Заминах аз, не след две недели, ами след четири месеца. Дадаха ми паспорта, на него — печат с виза ударен. Че визата е туристическа, а не работна, чак после във Виена разбрах. И ми казаха: „Качвай се в автобуса, там във Виена ще те посрещнат.“ Качих се и тръгнах. Ама никой не ме посрещна, ментарска работа. Изядоха ми париците. Нито трудова виза, нито работа, нито някой ме посрещна. На произвола на съдбата във Виена ме захвърлиха. Чи там не приказват на български, всичко шпреха на швабски. Немтурници немци! Рекох си да се връщам назад, ама нали съм мъжкар, ша ми се смей цяло село. Викам си, умиргани има, връщани без пари няма. Пет дена денувах, гладувах, нощувах, дзинзиках, докато не срещнах едно момче, нашенче, от българско, то ми отвори очите и от гладна смърт ме спаси, че и с шнапс ме почерпи. Бе то, ракията им там, на немтурниците, слаба ракия. От туй момче на акъл се научих и както то прай, тъй и аз почнах, та хеле, малко се поосеферих. Ходим с него от кръчма на кръчма, работа да си търсим, сегиз-тогиз намираме: клозет да изчистим, дребен ремонт да направим, всякаква работа, каквато падне, само шилинг да падне. Е, падаха парици, ама, за да има къде да спя, като него западна кола си купих, верно, от автоморга я взех, ама като я сложих на паркинга — покрив над главата, ни ма вали, ни ми е студено. Работата потръгна — покрив над главата, някоя и друга пара в джоба, всяка вечер — парче брод и шише киршен шнапс си купувам, въобще, здаравей лебен, ах, здаравей! Добре си бях. Може секи ден да не съм работил, ама секи ден ядене и пиене имам. Пък като ме хване мързелът, без работа пак изкарвах, кат’ се завъртя покрай кирхен (църквите), ръка кат’ протегна и пускат хорицата по някоя пара. Но често не го правех, че полицията бързо-бързо таквиз ги прибира и ги връща в държавата им. Сегиз-тогиз и в емигрантските служби ходех, понякоя помощ получавах. А бе, добре прекарвах! Устроили се немтурниците, че и ние, емигрантите покрай тях. Ама най-голям келепир има, политически емигрант да се изкараш, ежемесечно голяма помощ дават, с жилище та уреждат, пък като изкараш някоя и друга година и гражданство ти дават. Пък там, станеш ли гражданин, можеш въобще да не се напрягаш, да не работиш, само от социалните помощи живейш. „Разпределение и преразпределение на националното богатство“, както казваше един умен брат’чед, ми то тез шваби у комунизма си живеят, без да работиш, ядеш и пииш, един бачка — друг на лапачка. Те на туй му викам лебен! Мечтаех си аз малко повече акъл да имам в главата, че политически емигрант да стана и в удобство да живея. Щото туй мойто не е баш удобно, покрив над главата има, ама клузет няма, пък там не можиш да съ изпикайш на улицата, веднага ще те арестуват, подляги и топачи са австрийците, щом тъ видят, че нещо си в нарушение, веднага на полицията звънкат. Тъй си карах аз значи, де работя, де не, в колата живея, ама като няма клозет и баня поне веднъж на месеца да се измия, поумирисвам се. Пак нашенчето ме светна, ама и туй нещо ми изяде главата и черен печат в паспорта докара, я. Взимахме си ний месечна абонаментна карта за кино и всяка сутрин влизаме в киното, клозет, баня, едно-друго. Там кинаджийските тоалетни, голяма работа, не е като нашенските. И тъй си караме сутрин — в тоалетната на киното, през деня — в тоалетните на кръчмите и заведенията, дето поработваме. Ама една сутрин влязох в тоалетната, правих каквото правих, поумих се, поизбръснах се, че бях замязал на бараба и аха да си тръгна, пипам — няма ми портофела. Ами сега, ама работа, я. Дойде ми на ум, че вадих портофела на билетното гише. Само там съм го забравил, и бързо — пред гишето. Питам касиерките дали не са го видели, щото там австрийците — културна стока, ако го видят, ще го предадат на касиерките, като си го потърси някой, да си го намери. Ама нихт. Нито портофел, нито някой да го е видял. По едно време една касиерка вика, българи студенти имало преди малко, билети да купуват, само те са го видели и са си го
