доходи като шофьор на такси, та сръчно, според моите представи, смених гумата, прибрах инструмента, ухилих се с най-чаровната си усмивка — плеснах с ръце в знак на готовност и рекох „окей“. Стъклото се смъкна на два пръста и една малка ръчичка подаде едра банкнота, без дума. Първосигнално поех банкнотата, разгледах двете нули по нея и с треперещи от цинцарлък ръце, повдигнах чистачката и я пуснах така, че да прищипе банкнотата към стъклото. Извъртях се кръгом и поех ленивото си тръсче. Бях бесен, скъперникът в мен изригваше и псуваше на поразия „кабалерос-а примус“ на Втора гимназия в Шумен. Но все пак аз смених гумата, защото колата и шофьорката ми харесаха, не заради парите, въпреки че този жест беше стръв за патки, ами ако не клъвне?! Рязък сигнал от клаксон ме накара да се закова на място, обърнах се кръгом и застинах — победата на моя Дон Жуан над скъперника в мене беше пълна и окончателна, поне засега. Червеното кабрио — със смъкнат гюрук, дясната предна врата — отворена, и жестът на красивото момиче, което ми сочеше седалката до нея красноречиво. „Асие ву иси сил ву пле, авон ну боа кафе ансабл.“ Боже мой, тези думи бяха музика в ушите ми. Седнах в колата, после пихме кафе заедно, тя много се смя на пантомимата ми, може да се е смяла и на френския ми, но прие поканата за кафе на следващия ден. И се заредиха няколко дни, в които с нетърпение чаках часа на срещите ни. Навярно я развличах, „социалисто булгаристо“ с някой и друг франк в джоба, който рецитира Боало на френски, говори на нескопосан френски за трагизма в „Рицаря, смъртта и дявола“ на Дюрер, за качествата на арабските коне и прочие неща, които подчертават аристократизма му, занимават там, в Европа, умовете на поовехтелите и забравени аристократи, на богатите и дегенератите…
Това, че тя ми харесваше, е излишно да го споменавам, но съгласете се, че не мога да отида и да кажа: „Вуле ву куше авек моа се соар.“ Многото филми, които бях гледал, показваха, че до леглото се стига след вечеря, та реших да я поканя на вечеря, още повече, че ми се полагаше официална такава за сметка на домакините от „Едуардо Фрей“. Договорих се с преводачката да си използвам лимита за вечерята самостоятелно, не с групата от колеги, нищо не можеше впоследствие да ми попречи да се натреса на официалната им вечеря. Взех служебната кредитна карта „Америкън Експрес“, обещах допълнително да донеса фактура от сметката и фриволно се втурнах в авантюрата. Не искам да говоря за вечерята. Беше великолепна. Тогава за първи път опитах любимото си питие — коняк по брюкселски, тоест хубав коняк, поднесен в затоплена, полирана предварително чаша, чиито ръбове са озахарени и вътре в коняка плуват бучка карамелизирана захар и резен лимон. Други подробности за вечерята не мога да ви разкажа. Ако разкажа, ще ме обявите за лъжец и самохвалко или за невъзпитан мъж грубиян. А ако не дай Бог, разбере тъщата, не ща да съм жив, просто приемете на доверие, че всичко беше като на кино. Естествено взех фактура от оберкелнера, който беше учуден, че плащам с кредитна карта и искам отделно копие от фактурата, но без уговорки и кандърми за разлика от българските си колеги, ме обслужи. На другия ден връчих фактурата на ангела-хранител — преводачката с чувството на изпълнен дълг. Реакцията й разби душевния ми мир и заплаши крехкото ми финансово равновесие. „Но, господине, вие сте превишили лимита си за вечеря!“ Лимитът си е лимит, нещо, с което „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“ се съобразява, но не спазва. Малко нахално помолих: „Не може ли нещо да се уреди, че съм кът с джобните, а възнаграждението за лекторските часове не сме го получили, както знаете.“ Учудено от пазарлъка, момичето промърмори: „Това го решава счетоводителката.“ „Окей, да вървим при нея“ — бях смел и уверен в чара си, пък и никой не кара гостите си да плащат. Ангела-хранител — преводачката, ме поведе към светая светих на фондацията „Едуардо Фрей“ — кабинета, на счетоводителката. Бях любопитен, такова нещо — счетоводител на фондация, която оперира с много милиони долари, при това без отдел „Счетоводен“, без калабалък счетоводителки, и като знам един такъв многомилионен бюджет в България, какъв ли счетоводен ентусиазиран отдел ще има, леле-мале, не биха ми стигнали пръстите на ръцете и на краката, че и пръстите на цялата ми рода, за да го преброя. Докато стигнем кабинетчето, чиято единствена мебелна забележителност беше компютърът, както после се оказа, в главата ми се въртяха счетоводно преброителни мисли. Почукахме на вратата, влязохме и там на мен ми пролича, че идвам от социализма. Червеното изби по бузите ми. Счетоводителката, и ако трябва да бъдем точни, моята прелестна белгийска приятелка попита какъв проблем има. Въпреки че изненадата й не беше по-малка от моята, не й пролича. „Не, хубава госпожице, никакъв проблем, след приятна вечеря не съм забелязал, че съм си превишил лимита и дойдох да покрия разликата.“ Не вярвах на ушите си! Мразех устата си, която ме лиши с тези думи от паричките ми. Докато броях с треперещи ръце парите си, подразбрах, че преводачката обясняваше на счетоводителката кой съм — гост-лектор от България — и че следващата ми лекция по разписание започва след час и половина. Когато в уреченото време влязох в залата и забелязах счетоводителката там, не, не си мислете, че си глътнах граматиката, даже напротив, ако забележа, че има кой да ме слуша внимателно, повече говоря. Та като почнах от площадната демокрация на древноелинската агора, скочих пряко ареопага, свързвайки го с римския сенат, минах през английската средновековна Магна консилиум регни и Магна харта либертатум на горкия крал Джон II Безземни, английската конституция на Кромуеловите пуритани, Нидерландската конституция на Вилхелм Орански и стигнах първата Белгийска конституция от преди век и половина. Говорих в продължение на час и тридесет минути, да е жива и здрава преводачката, тя беше страхотна, говореше в синхрон, така че все едно аз си говорех на прекрасен валонски. След като спрях, поблагодарих на преводачката и участниците в семинара за търпението и вниманието. После последва миг тишина, след което гръмна от ръкопляскания като на конгрес на БКП, или много им хареса, или ръкопляскат от облекчение, че най-после съм млъкнал, по-скоро последното…
До края на престоя ми в Брюксел оставаха дни, които прекарах в чудесната компания на най-красивата счетоводителка, която може да си представи човек, без да се случи нещо, което да е достойно за отбелязване, тоест да посмея да го разкажа, докато е жива тъщата, да ми е жива и здрава!
ФРЕНСКА ПОЧИВКА
Когато на човек му върви, върви му, ако ще селския кмет да му пречи, ако ще партията му да я сполети провал на местните избори, пък ако щете, тъща му да се завърне жива и здрава от летуване в планината. Още неизветрял вкусът на коняка по брюкселски от устата ми, и ми провървя, а не, не си мислете, че нещо — с тъщата, да е жива и здрава, за радост на внуците си и за ужас на тъста великомученик. Провървя ми бе, получих виза за отвъд Шенгенска Европа, виза за Франция. Заедно с визата получих и билет за самолет. Визата и самолетния билет получих от кака, оная същата, която е хубава и стройна като танцьорка и която преди Десети при една командировка забрави да се върне в България. Впоследствие, както по-късно научих, се омъжила за един, с хотели, пръснати из цяла Франция. Питате защо не съм ви казвал досега, ами то преди Десети не си беше за казване, ха си казал, ха са научили ония от службите, и бой, и работа, ниско платена в Делиормана, физическа при това. А ако ви бях казал след Десети, всички трябваше да ви уреждам за визи, ами то аз да не съм социални грижи. Какво му трябва на човек, за да замине на гурбет в чужбина; виза, билет и пари. Колко му е да намериш пари, когато ти трябват, нищо работа. Продаваш си жигулито, което си го чакал от „Мототехника“ десет години, продаваш го за 200 долара, изтегляш спестяванията от детския влог, ето ти още 200 долара, теглиш потребителски заем от ДСК, ето ти 500 долара и още 100 долара, изкрънкваш от приятелите си назаем. Въоръжен с хиляда долара, Шенгенска виза и самолетен билет се качваш на самолета, съпроводен от неодобрителния поглед на тъщата, рева на децата и влагата в очите на тъста, на когото, усещаш, че ужасно му се иска да крещи: „Искам и аз, искам на свобода!…“
Летище „Орли“ ми взема ума. Хора, хора, много хора, и всички говорят на френски, английски, немски, все образовани хора, знаят чужди езици. Чисто, чисто, също като в психиатрия, където лудите къкат след дезинфекциращия парцал на санитаря. Озъртах се като улав, дано да видя кака в тълпата, и тъкмо я видях, върху ми налетя някаква тълпа, паднах по очи, извиха ми ръцете и докато дойда на себе си, бях натикан в някакъв закрит луксозен минибус, заобиколен от куп цивилни ле флик (ченгета). Прочее, докато заформяхме с ченгетата циркаджийската пирамида, кака ме видяла, познала ме по увисналата долна челюст, нещо характерно за „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“ насред летище „Орли“. Френските полицейски катафалки са много по-удобни от нашенските автобуси, повярвайте на човека с личен опит. В участъка, в резултат от нарастналата ми популярност във Франция, ми взеха автограф — отпечатъци от пръстите, направиха ми снимки в профил и анфас, проведоха с мен интервю, сиреч зададоха ми няколко въпроса, в които кой знае защо непрекъснато ме питаха за Алжир, а накрая един дори ми заговори на някакъв неразбираем език. След всички тези рутинни полицейски действия ме бутнаха в килия с телевизор, меко легло и куп списания на ниска масичка, а храната беше толкова богата и обилна, че си помислих, дали пък полицейския комисар не е решил да ме покани за кръстник. Когато след няколко дни разбрах причината, поради която гостувах в полицията, всичко ми се проясни. Подведена от ужасната ми визуална прилика с известен алжирски терорист, полицията озадачена от българския паспорт, решава да ме прибере за известно време на топло. Докато проверяват българската връзка на алжирския терорист, водени от принципа „вържи терориста, за да не ти гърмят бомби в държавата“, полицейските разузнавачи, предпочели да съм им под ръка за неопределено време. И докато си нанкам безгрижно в участъка, открих причината за ислямския тероризъм във Франция. Ами че те, алжирските, и прочие арабски терористи предпочитат условията в ареста пред пясъците на пустинята, дюните, оазисите и доенето на камили например. Ако френското правителство си даде сметка за това и започне вместо да вкарва заловените терористи в затворите си, които са на нивото на петзвездните хотели, да ги връща там, при камилите, където им е мястото, с арабския тероризъм ще бъде свършено веднъж за винаги. Спестените пари би могло да се предоставят на България например, нали Желю ни обяви за франкофони, което би предизвикало патриотичен бизнес-бум у нас, и вместо да ходим да досаждаме във Франция, ще си останем в България с надеждата, че бихме могли да чопнем нещо от въпросните парици. Такива високохуманни въпроси ме вълнуваха, докато си прекарвах безгрижно в ареста, а през това време кака юрнала зетя и куп адвокати да ме отървават от „смразяващата“ полицейска хватка. Правото си е право, дори, а и най-вече в Париж. Адвокатите на мосю Летерм прибягнаха до Соломоновото решение на казуса и лекарската комисия потвърди малката разлика между мен и арабския терорист, впрочем разликата наистина беше нищожна — един сантиметър кожа, която липсва на всеки арабин-мюсюлманин и която, слава Богу, беше налице при мен, ортодоксалния християнин. След като изкарах 48 часа в парижкото следствие и след като лекарската комисия заключи в полза на моята невинност, бях пуснат на свобода в мократа от сълзи прегръдка на кака. След което ме поеха зетя с адвокатите си. Прочее, първите пет хиляди франка, които изпратих от чужбина на тъщата, бяха от обезщетението, което полицията бе принудена да ми изплати. Любезният зет настоя да си почина след „ужаса“, преживян в полицията, та две седмици обикалях из Париж и опитвах всичко Френско… Но както е казал оня руски граф: „О Пари, о бел Пари! О-о-о плас Пигал, я туда шагал и без денгами остал!“, парите ми, ония хиляда долара, с които тръгнах, свършиха за две седмици разходки по Монмартр, в Лувъра, из плас Пигал, плас Етоал и в Парижките потайности. Свършиха парите, а с тях свърши и почивката, дадена ми от зетя, та се наложи да заработвам насъщния си, и то не къде да е, а в „Шато сюр ла рош“. Най-скапаният хотел, който, убеден съм, че някога е притежавал и ще притежава зетя на Атлантическото крайбрежие в Нормандия. Убеден, че „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, вид от изчезващата по света „краснокожая паспортийна“, е негоден за нормален труд, зет ми ме цани за пиколо във въпросния хотел. Единствената забележителност на хотела и околноста бяха купищата скали, пясъците, маковете, японците и японките в златната следпенсионна възраст, на които не им е останало нищо друго, освен да си ядат пенсиите и рентите в екскурзии из такива скучни места. В края на втората ми трудова седмица като пиколо подадох оставка, защото, както ми обясни метр д’отела, пиколото заплата не получава, доходите му се формират от бакшишите, които доволните клиенти му подаряват. Удивен че този ориенталски институт — бакшишът, е пуснал такива дълбоки корени във Франция, пристигнах при зетя и кака в Страсбург, където ги беше завеял вятърът на бизнеса им. Тук в Страсбург се цаних мияч на чинии в ресторанта на хотела, притежание на зетя. Само не си мислете, че съм мил чиниите на ръка, сакън, те там си имат съдомиялни машини. Моето задължение бе да отстранявам остатъците от храна по съдините и да ги подреждам в съдомиялната машина, чиниите и други подобни, разбира се, не булашика. Седмичната си заплата изпращах директно на тъщата до поискване, те оттогава между нас цари мир и роднинска любов, да ми е жива и здрава. Тъщата е нещо много сигурно, ако искате да знаете, по-сигурно от Европейската банка за развитие и възстановяване, да не говорим за пирамидалната българска банкова система. Още са си в тъщата парите, скътала ги е в „сутиен банк сейф лимитидс“ и изваждане няма, даже и на мен, вложителя, не ги дава. Питате по-нататък какво се случи, ами то не си е за разказване, поне,
