тоалетната, но не издържам дотам, за да не се опикая хептен, свършвам тази работа в обувките на домакините. Тъкмо три пъти тъй се облекчих. По едно време домакинът, той е от интелигентите, вика:
— Съседе, хайде да пием и по едно вино. Имам скътано старо десетгодишно вино, една бутилка е останала, твой бил късметът, хайде да я изпием.
Скочих аз, „давай бутилката“, как се изпуска такова пиене! Старо домашно винце! Отиде той за виното, позабави се малко и го чувам, че иде откъм коридора. Както върви, нещо направи дрън-джан и се счупи стъкло. Въх, майка му стара, тоз кьопчо счупи бутилката. Отидох да го видя, а той кърши ръчички, счупил бутилката с ценното вино и тя се разляла, та напълнила обувките в коридора. Жалко било, но нищо, и за умрелите да имало. Как тъй за умрелите?! Ами аз какво ще правя, и давай, в кана пресипах виното от обувките. Пък то, като се жлътнало едно, да му се ненагледаш, е от обувките малко се размътило, но майната му, няма да си връзваме кусури сега. Надигнах го и го изгълголих на екс, да има само за мене. Не беше чак толкова хубаво, даже имаше дъх, лош дъх и беше възсоленичко, ама пих домашно десетгодишно вино я. И питам тоз комшия, да му се подиграя: „Комшу, ти пияна жена, дето е повръщала, целувал ли си? Аз съм. Хич не е хубаво! Ако не вярваш, ела да съ целунем.“ Не се разцелувахме и даже без да ям бой, накрая ме отпрати тоз’ очилат интелигентко…
Но пък веднъж ядох и бой, объркал ме с котката на комшиите човекът, чак ми се извини после. Как стана ли? Забелязах аз, че един от съседите е направил наденици. Домашни овчи наденици. Абе, съседа от петия етаж. И започнах да му ходя на гости, почти ги бях преполовил суджуците, като ядох боя, та му остана нещо и на човечеца. Горкичкият наивник! Влизам в тях и той докато шета с жена си за да сложи пиене и мезе, аз хоп — на терасата, взимам два четала в шепата и лапам. Днес тъй, утре тъй, намаляха надениците. А той вика на жена си, че котката била крадяла суджук и че щяла да яде бой. Ха-ха, глупав човек. Котка? Приготвил той бухалка за котката, от тия бейзболните бухалки. Даже и на мен я показа. Обаче нали е за сметка на котката, чопвам си пак наденици. Докато веднъж таман смъквам суджука, чувам вик: „Тпрус, тпрус бе, мама ти котешка!“ и прас по моето рамо с бухалката. Докато извикам: „Чакай бе, комшу, аз съм, не е котката, не ме бий, моля ти се!“, бухна ме той десетина пъти по гърба, задника и краката. Като се умори да млати, ми вика: „А, ти ли си бил бе, комшу, пък аз си мислех, че котката пак скача на терасата, за да краде суджук. Ха извинявай!“ Извиних го, няма как, съседи сме, черпи, че този път и суджук ми даде за вкъщи. Тъй си изкарах мандата, ядене, пиене, жени! Един ден, полупиян бях, идва някакъв и вика: „Охрана, охрана, махайте това пиянде от кабинета ми, два месеца от изборите минаха, той все тука се мъкне и пие!“ „Добре бе, само кротко, аз и сам ще си тръгна, само да си намеря портфейла и да си платя сметката!“ — тъй им казах, ама те от дума разбират ли? Изхвърлиха ме навънка. Сега чакам другите избори, партията и ония служби няма да ме оставят!
КОНЯК ПО БРЮКСЕЛСКИ
На любимата ми тъща
Случи се и на мен, излезе ми късметът! Не какъв да е, а с главно К…
Командировка зад граница, с всичките му дневни, квартирни, джобни и най-важното — заплащане на положения труд. И не какво да е заплащане, а европейско. В белгийски франкове, кон-вер-ти-ру-е-ма валута. С две думи, европейска командировка в Европа и всички финанси за сметка на европейците…
Брюксел е прекрасен град, всичко си има: и катедралите, и галериите, и кралската библиотека, и операта, и кралските конюшни. Да не говорим за архитектурата и статуите, за „пишльото“, който се е превърнал в символ на града. Само едно не му е в ред — нямат си тоалетни като хората, ако ще си търсим кусурите де.
Две седмици в Брюксел за сметка на фондация „Едуардо Фрей“, плюс възнаграждение за положения труд — трябваше заедно с други колеги да изнеса лекции, имах две теми в рамките на два часа. Склонността ми към хаос и пословичният ми мързел ми попречиха да се подготвя и отлетях за Брюксел с листи, на които бяха изписани темите ми: „Как да печелим избори“ и „Парламентаризмът — начин на употреба“ и нито ред освен двете заглавия. Имаше и нещо друго: аз ли, Българинът, щях да обяснявам в Белгия, дето от век, че и четвърт отгоре, правят избори и парламентаризъм, какво е демокрацията и има ли тя почва в Белгия. Общо взето не посмях да велеумнича по темите и разчитайки на широката си култура, реших да действам в стил „Парламентарните софизми“ на Хамилтон, тоест „говори много, но не казвай нищо“, защото рискуваш да унищожиш имиджа на българския гений, прославил ни по света с патентования „български чадър“.
А времето беше чудесно. Юли в Брюксел не е толкова горещ — то и времето им там е такова едно, европейско; Брюксел е потънал в зелено и в заведения, удавил се е в хладна бира, от която ти става леко на душата и ти се опразва джобът.
Още с пристигането се запознахме с преводачката, която пое грижата за нас „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, раздаде ни джобните и квартирните, връчи ни и дневните пари и ни обясни, че имаме отпуснати средства от любезните домакини за официална вечеря, след което ни поведе към хотела. Имах една страхотна идея и за да я приведа в изпълнение, трябваше да напрегна не само ума си но и да приложа хватки за пред застаряващата хубавица, трябваше да изровя от паметта си и оскъдните познания по френския език, които Радка Коджебашева беше пирографирала в паметта ми. Съответно икономисах квартирните си, тоест те ми останаха като джобни, а аз си спинках в офиса на IV-та районна организация на CDA при приятеля Д. — тогава секретар на районна партийна организация, а днес министър без портфейл в Брюксел. Е, без портфейл, ама с бакшиш и тлъста банкова сметка ще кажете, не без доза завист. Та значи, аз си нанкам на кушетка в прекрасна, старинна отвън, но напълно съвременна отвътре сграда, разположена в паркова алея, по която преминаващите автомобили не превишават 40 км в час и не употребяват звукови сигнали. Тишина, спокойствие и самота, точат се мислите из главата ми в този ред. Никаква свежа мисъл не можех да родя за утрешната първа лекция, с която имах честта да открия семинара. Та предпочетох, прочее, да се наспя, воден от максимата „Утрото е по-мъдро от вечерта.“ Събудих се точно в шест часа по делиормански. Свежа хладна утрин, но предвид часовата разлика — доста ранко за Брюксел, тоалирах се набързо и там, пред огледалото ми светна как да шашна белгийците. Делово пристегнах възела на вратовръзката, с маршова крачка излязох от CDA, без да събудя портиера, и около час се разхождах из утринно спящия Брюксел, докато намеря кафене, където да посвещенодействам с утринното си кафе. Точно в 9, 45 часа бях в уречената зала на кралската библиотека, не без продължително лутане, разбира се. Точно в десет часа по брюкселски, след приветствия и представяния, ми беше дадена думата, с което деловата част на семинара започна. „Скъпи приятели — вложих в устата на преводачката, — моля всеки от вас с по три-четири думи да каже какво би направил, ако зависеше от него, неговата партия да загуби изборите. Моля коментариите ви да бъдат кратки и оригинални, тоест да не се повтарят.“ После тихичко помолих преводачката, да записва с маркер върху картона и привидно спокоен изчаках 82 отговора от 82-мата присъстващи на семинара. След като отговорите приключиха и съответно бяха записани, взех маркера, посочих с него написаното и под завистливите погледи на българските колеги и зяпналата от откровението ми преводачка обобщих: „Ако искате да печелите избори, не бива да правите това.“ После обявих десет минути почивка, защото беше изтекло предвиденото за моята лекция време, пък и аз впрочем я бях изнесъл с този малък български трик. До следващата ми лекция, без да броим днешния обяд и следобяд, имаше цели шест дни, а до завръщането ми в България оставаха двадесет и един дни. Дни които, можех да прекарам в Брюксел, и то както си пожелаех, без да се готвя за другата си лекция, без да присъствам на лекциите на колегите си, верен на принципа: „Докато не е опряло яйцето до определено място, няма проблем, пък като опре, ще видим.“ Дни без да се притеснявам от неодобрителния поглед на тъщата. Мислено ликувах и подскачах на куц крак от щастие. Мислено, все пак какво ще си кажат белгийците за „социалисто булгаристо — подлудисто“, нищо, че сме християн-демократи. И се заредиха часове и дни, за които е малко да се каже „незабравими“, просто на мен, „хомо пост социализъма интелектуаликус булгарикум“, не че не ми стигат думите, но ми е неудобно да ги изрека, току-виж стигнали до ушите на тъщата.
Аз не бях гурбетчия, не пестях франкове за автомобил или бизнес-проходилка, просто исках да усетя пулса на Европа, да поживея като европеец. Ровех се с часове в славянските и латинския отдели на кралската библиотека, зяпах с часове графиките на Дюрер и платната на Тулуз Лотрек, ходих на опера — „Фиделио“от Бетовен, наех ездитен кон в кралските конюшни и демонстрирах делиорманска езда на манежа, киснех с часове по кафенетата и прочие и прочие скучни за някои, но малки удоволствия за мен, обаче, моля ви, не казвайте на моята тъща, защото, ако тя научи, рискувам семейното си благополучие, а ако научат приятелите, рискувам доброто си име. Все рискове и най-вече харчове, които, повярвайте ми, докато бях там в Брюксел, далеч от тъщата, имах смелоста да поема. Но всичкото това европейско щастие и благополучие започна да оставя горчив привкус в устата ми, тъй че не се учудвам защо европейците седят, седят, па току рекат на магарето „чуш“ и хайде на сафари в Африка сред мухи и папатаци…
Европа, че дори и Брюксел, не можаха да променят навиците ми на селско момче, макар и ошмиргелено, не смея да кажа ошлайфано от бетонните панели на социалистическото двустайно апартаментче, в което любезно ме приеха да живея с дъщеря им, тъщата и великомученика, тоест моя тъст. Споменах за навиците си, а те според тъщата, модна шивачка, са отвратителни: Ставане от сън в шест, задължителна закуска в осем, обилен обяд в дванадесет, вечеря в седем съпроводена с чаша червено вино, много кафета през деня, душ след ставане, книга преди лягане, пишеща машина по всяко време на деня, избягване на излишни физически натоварвания, сладки приказки с приятели и познати. Както казва тъщата: „Де видиш двама, ти — трети.“ Те това ми липсваше в Брюксел. Събуждах се в шест часа по делиормански, а Брюксел спи. Аз кипя от енергия, от желание за още нещо, а брюкселци и брюкселки спят. Та, за да не лежа с безцелно впит в тавана поглед и да не трупам излишни килограми, започнах да практикувам ранна утринна разходка по парковата алея, съпроводена с лек тръс. Утринната ми разходка на четвъртия ден започна обичайно. Облечен в червения си БНА-анцуг, останал ми още от казармата, излязох от CDA и поех леко и самотно по автоалеята, посипана със ситен чакъл. Тъкмо разгрях и смених темпото на ленив свински тръс, когато долових приближаването на автомобил зад себе си. Отстъпих встрани, обърнах се и ококорих очи. Автомобилът грабна вниманието ми в първия момент. На мен, човекът, който цени конете повече от автомобилите. Представете си керемеденочервен металик със страхотни лайсни и изящна аеродинамика, огромно двигателно отделение, което издава мощност и това, което най-много доближава автомобила до конската тяга — кабриото. Марката на радиаторната маска показваше, че производител на това мощно бижу са заводите НИСАН. Казах, ококорих в първия момент очи, защото това, което видях вътре в автомобила, накара челюстта ми да увисне като торба на многодетно кенгуру. Мацката зад волана накара биотоковете ми да потекат с повишено напрежение и скорост от сетивата към мозъка, така че косата ми щръкна и заприлича на грамофонни иглички. Представете си Мерилин Монро и Ева Херцигова, съчетани в едно тяло, и цялото това великолепие на женска плът, опаковано в ефирни оскъдни дрешки, ако можем да наречем дрехи бутиковите парчета плат, с които беше облечено момичето. Навярно възхищението ми от колата и шофьорката е било изписано на лицето ми, защото прелестната шофьорка намали скоростта, докато преминаваше край мен и ми се усмихна или на мен така ми се искаше. Затичах се с все сила след отминалата кола, но къде ти, колата се скри от погледа ми. Потичах още още малко от удоволствие и после преминах в ленивото си тръсче, цъкайки като часовник. Алеята направи остър завой, така че, излизайки от завоя, веднага видях червения НИСАН-кабрио с клекнала задна дясна гума, а в него прелестната шофьорка безпомощно се озърташе. Гледката увеличи нивото на адреналина ми и възвърна подсъзнателните надежди, които бях хранил. Неволно увеличих темпа и бързо дотичах до колата, задъхан, запотен, с опърпан червен анцуг. Вероятно съм изплашил момичето, защото дори не успях да се усмихна с чаровната си аленделоновска усмивка, затова гюрукът се вдигна, стъклата, и те автоматично се вдигнаха, и централното заключване изщрака, блокирайки вратите. Ухилен до уши, с жестове и на лош френски, по-лош и от валонския на белгийците, обясних, че „моа сет гом на тоз воатюр оскуре ву“. Девойката навярно ме разбра, защото автоматиката на багажника прещрака и той се отвори. Нали в годините на перестройката си докарвах допълнителни
