като на див котарак през март. „Ах, ти диви котарако — помислих си аз — почакай, почакай, хубавичко ме разгледай и ми свърши работата!“ Така че станах директор на училище в село Южно ветрово. И заработих там. Позабрави се сгромолясването ми. Понатрупах и нещо като авторитет. Даже успях, макар и трудно, да вкарам дъщеричката в банкерското училище. Заслужава си усилието. Един ден тя ще бъде банкерка, а аз банкерска майка или поне парите на банкер ще харчим. Понаредиха се нещата, потръгна, и нали дъщеричката си ми е умничка и прилича на мамичка, пък и мамичка си е борбена, а и с разкрепостени мерки, заредиха се шестици. Чудесно! Файн! Да, обаче не съвсем. Учителката по литература не била доволна от работата, че и от дисциплината й. А-а-а-а, тя какво иска!? Да спъне кариерата на банкер и банкерска майка ли! Охо-о-о-о! Тая няма да я бъде! Да ги нямаме такива! И хайде аз при началството на тая даскалка. Обяснявам на началството, че обстоятелството, че моята дъщеря е без домашни и че има устни забележки за лоша дисциплина и лигаво поведение се дължи на личната завист и отношение на учителката по БЕЛ. Началството не ще и да знае. Дъщеричката ми се тръшка — класно! Не знаела нищо. А темата, някаква дама с рентгенови очи, някакъв-никакъв Минков. Спокойно бе дъще, съкровището на мама, мамчето е с фантазия! Седнах и прочетох „Дамата …“, и като се вдъхнових, като се почувствах една ефирна, че тя тая книга — за мене написана, мене описва. Цели шест теми й разработих, на царски пищови й ги направих. А те, като се получиха едни хубави, че как иначе! Като че ли себе си описах, мечтите си на хартия излях… А тая хубостница, даскалицата, си позволила да я залови като преписва. Какво преписване ма, тъпа даскалке!? Ти к̀во разбираш от царски пищови?! Там няма преписване, само вадиш например тетрадка N6 и я предаваш, така се прави, то в тетрадката всичко е написано, даже и номера на класното. От тебе, даскалицо гадна, се иска подписа и една шестица отдолу под темата, за какво преписване ще ми говориш, на мене ли, дето тъй си взех диплома за учител по БЕЛ. И хайде аз пак при началството, че и родителски комитет сформирах, изпитана марка работа, за защита на нашите деца от издевателствата на учителката по БЕЛ. И пак при началството. А те с учителката сякаш са си плюли в устата — еднакво ми говорят. Доброжелателни били към детето. Бе, пишете му шест, не му разваляйте дипломата, щом сте толкова добронамерени, майки Терези такива! За каква объркана ценностна система ми говорите. Бедняци такива, пари нямат, за морал говорят! Я ги гледай! И нали съм умна — реших. Защо да не направя така, че да изгонят даскалицата по БЕЛ и аз да стана учителка на дъщеря си. Тогава да видим дали няма да има шест по БЕЛ, пък като вляза в това училище защо да не изместя и директора, убиец на детски интелекти, крадец на ученически дипломи. Да видим, като стана директор, дали дъщеря ми няма да завърши със златен медал. И като почнах да пиша жалби до самия шеф на образованието: така и така, неспособни учители, не познават методиката, не познават дидактиката, не познават материала, не познават тематиката, с объркана ценностна система, страховити, всяват ужас, тормозят децата и учителката по БЕЛ и директорът. Вдигнах началството на образованието на крак и проверки, проверки… Накъсаха ги от проверки. Що мастило се изхаби, що констатации и обяснения се изписаха — варели с мастило. Но пишман да станат и от мене страх да имат. Те не знаят ли коя съм!?
След проверката ме покани шефът на образованието, да ме осведомял за резултатите. Дъщеря ми, чудна работа, въпреки лошата дисциплина, въпреки, че нито едно домашно не е написала, въпреки че я заловиха с царските пищови, оная „самарянка“, даскалицата, да вземе да й пише шест. А оня мазньо, шефът на образованието, като ми зачупил пръстчета и като ми каканиже: „Вие ни подведохте с жалбата си, голата истина, неудобно е някак, госпожо, да ви кажа, но голата истина е, че проверката установи: вашата жалба е абсолютно неоснователна и вашата…“ Усмихнах му се предразполагащо, насърчително и му казах: „Почакайте, щом държите на голата истина, ето ви я!“ И смъкнах полата и блузата. Под тях бях по нищо. „Ето, това е голата истина, възползвайте се от нея и направете, каквото трябва“, тоест каквото искам АЗ. Ето така успях с голата истина — като една истинска ефирна дама с рентгенови очи. Жалко, че не съм една от тях, от ефирните, нямам техните пари, тяхната власт, но веднъж включа ли се сред тях, като орел ще забия нокти, като булдог ще захапя, и пускане няма, няма! Искам да съм една от тях, от тези с парите, които вчера бяха на власт, които са днес на власт и които утре, независимо от всичко, ще бъдат на власт. Ето, това е голата истина! И добре че успявам, да я внуша на детето. Иначе какво го чака?! Учителска диплома, мизерна учителска заплата! Това пари ли са!? Това живот ли е!? За голата чест днес кой живее? АЗ не искам така! За себе си и за детето си не искам. За другите не знам! Да се спасяват поединично…
P. S. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!
СЛЕД ПИЯНСТВОТО НА СЕЛСКИЯ КМЕТ
Най сетне станаха изборите, в които ние, истинските демократи, победихме, избори, за които с цената на всичко се готвихме и от които толкова много получихме: цялата власт без остатък и при това с импотентна опозиция…
Да станеш селски кмет, и то на две села, не е шега работа, ама да те изберат с 80% от гласовете, си е направо върха. Ами как не, то и опозицията взела, че се объркала и гласувала за мен. Ето така, кой не повярва — аз най-малко, избраха ме за селски кмет. Млад идеалист, наивник на 25 години, втурнах се да оправям света, че и двете села. Резултатът от това оправяне е, че развалих себе си, опадаха ми зъбите, порасна ми коремът и ми окапа косата от нерви. Работата като кмет не ми тежеше, бях професионално подготвен още от времето преди Десети ноември, когато кметовете се назначаваха. Дори мога да кажа, че се опивах от кметската работа, от властта, от възможностите, които тя дава. Така че бях нещо като хронично пиян, но в крайна сметка изтрезнях. Изтрезнях от студения душ, с който ме заля селянинът. Отрезви ме андрешковщината, хитърпетърщината и байганювщината на селянина, когото ние, властниците, принуждаваме да хитрува, за да оцелява. Отрезвен с тежък махмурлук, намразих професията на властупражняващия. Тя ме сблъска с грозното във властта, с нихилистичното й отношение към българския гражданин, превръщайки го в поданик. Не можейки да простя на себе си и на власта, изпълнението на мандата ми се превърна в низ от неприятности, днес неприятни спомени, от които бягам, единствено пазя добрия спомен за хората, с които работих, и за веселия Хитър Петърски номер, който тези мои хора ми погодиха…
От пазара изчезнаха цигарите. Обвиняваха руснаците, че ги изкупили, за да платят с тях вътрешния си дълг към руския народ, натрупан за 80 години съветска власт. Обвиняваха турците, че ги изпушили за 500 години османско присъствие на Балканите. А че присъствието им е вече 700 години, никой не се сети. После обвиняваха производителите, после търговците, даже преработвателите. Никой обаче не потърси вината в пушачите, които ги изпушиха. Изпушиха и държавния резерв, изпушиха и валутния резерв и натрупаха външен дълг в размер на трилиони тонове цигари, изпушени на муфта вън от България. Така си е, нали е казал селянинът, муфта рак не хваща, не хваща — ама хвана. Хвана рак не, ами по-лошо — хидроцефалия. Едни големи глави, едни властници, да се чудиш от кое партийно бюро ги извадиха. И понеже ги извадиха от партийните бюра, те се наредиха в бизнеса, а ние стоим без цигари. Макар и кмет, селски първенец, дето се вика представител на държавната власт, аз заклет пушач останах, като хиляди други без цигари. Солидарен с жадния за цигари страдалец, в една хубава събота реших да не пуша, не пуших ден, не пуших два, ама на третия, като ми се допуши, че и уикендът свърши и трябва да се ходи на работа. В понеделник бях на работа без цигари, разбира се. Пообиколих мегдана, дано някой се натегне и да ме почерпи с цигара, пък то няма никой, като че ли събор има в село и всички се изпокрили, да не би гости да им дойдат. Влязох в магазина, сред празните рафтове, полегнала като Тудора от песента, румената магазинерка изцъка с уста — няма цигари. Над нея въздушната струя от вентилатора поклащаше лозунга: „Нармаг — благоденствие и търговия.“ С две думи, цигари няма, само благоденствие за хидроцефалите. Дълго обикалях из селото, докато срещнах бай Колю Кулаксъза и с кметски маниер му прибрах цигарите, след което забързах да търся огънче на работното си място. Нахълтах в кметството, там секретарката и сътрудничката ми пият кафе и обменят ценни идеи по проблемите, свързани с възможността да платиш ток, вода, телефон, парно, дрехи за децата, храна и прочие неща от заплатата си, без да си хидроцефал или касоразбивач. „Де е Запрянка?“ — запитах унесените в разговор чиновнички. „Свърши си работата за днес и я пуснах“ — отвърна моята сътрудничка Дечева. Ядосах се. „Тогава ти, моят сътрудник, дай ми кибрит или запалка!“ — и като трактор през угар преминах и влязох в кабинета си…
Там вътре, в моя кабинет, видях нещо, което не го побра изтормозеният ми от тютюнев глад мозък…
Седнала на креслото ми, метнала крак връз крак, лапнала димяща цигара, Мара К. разлиства върху бюрото седмичния ми план-график. Опонентката Мара К., която след изборите подготвя подписка против мен, Мара К., която ми измисля пиянски, к… и прочие изпълнения върху кметското бюро. Мара К., която като импотентен сладострастник иска властта, но не може, а и не знае как да я консумира. Същата тая Мара К. Пуши, и то на бюрото ми. Кой я пуснал, кога я пуснал? До края на мандата си не разбрах, а и не посмях да питам, но в този момент не ми беше до такива подробности. Потреперих, припламна ми под краката, косата ми се накавръчи. Аха да стане голям скандал. Но трябваше да се овладея, не биваше да изтървавам изтормозените си от тютюнева жажда и кметски неволи нерви и побързах да изляза. Навън подишах дълбоко и след като поразсъждавах, реших, че вследствие на липсата на цигари халюцинирам. „Невъзможно е, да е вътре, и то Мара К. да се ровичка из книжата ми, кой ще я пусне? Халюцинирам! Сега ще се разбере.“ Такива бяха мислите, които ме задвижиха отново към кабинета ми. Отворих вратата, надникнах вътре, а вътре Мара К. Същата ми изръмжа: „Ще влизаш или не? Трябва да се чука!“ — скълца ме като праз лук с последната си реплика Мара К. „Трябва да те чука магарето на комшията тебе, а вие ще се редите на опашка пред бюрото по труда!“ — изръмжах на нелоялните си служителки, излязох от кметството и така хласнах вратата след себе си, че три дни след това майсторът дърводелец още не беше я ремонтирал, не съм сигурен дали от удара, или защото Данчо В. не можеше да изтрезнее седем дни в седмицата. Поразходих се из селото, намерих огънче, запалих цигара от бай Колювите, поуспокоих се и отново влязох в кметството. Мара К. беше излязла вече да събира подписи срещу мен и да разказва как съм унищожил държавата — в нейните уста счупването на вратата беше опит за държавен преврат. Секретарката и сътрудничката ми, гузни, побързаха да ми предложат чаша кафе. Приех благосклонно, лапнах цигара и попитах: „Дечева де е огънчето, което бях поръчал да го намериш?“ Огънче, разбира се, нямаше, от което на мен ми призля, защото има ли нещо по гадно от това, да поднесеш на шефа си чаша кафе без цигара, естествено има — чаша кафе със захар без цигара. Бях ядосан, обиден и зле настроен към служителките си, в главата ми се въртяха планове за кардинални кадрови промени, но все пак рекох уж на шега: „Чуйте какво ще ви наредя, заповед, която ще е устна. От утре вие, Дечева, като мой сътрудник, понеже получавате заплата, за да ми сътрудничите, винаги трябва да имате в дамската си чанта цигари, а вие, Анкова, задължително да носите в дамската си чанта кибрит или запалка. Мои нелоялни служителки, ако не бъдете усърдни и лоялни, ако не сте мои верни хора, наистина ще се абонирате в бюрото по труда!“ Гаврътнах си с презрение кафето и излязох от кметството. Бях решил, че за днес, за такава заплата, толкова нерви стигат…
На другия ден в магазина пак нямаше цигари, за сметка на това имаше писмена жалба за тази нередност и аз бях длъжен да й отговоря, и понеже, а и най- вече защото аз, кметът, нямах цигари, се обадих в търговската кооперация, наругах председателя и му заръчах, ако на следващия ден няма цигари, да ходи по полето, да събира конски и магарешки Ф; да ги пакетира, но цигари да осигури! В яда си не съм усетил кога са пристигнали Дечева и Анкова, но ги чух да изпращат прислужничката за пресата. Работният ден беше започнал, обещаваше да бъде много дълъг, без цигари, значи отвратителен, още повече че имах изостанала работа от предния ден. Реших, че няма накъде повече, въздъхнах и се залових за работа. Вече се бях вглъбил, когато вътрешният телефон извъня, обаждаше се секретарката, тя сервилно помоли за аудиенция, имали някакъв концептуален въпрос, който искали да обсъдят с мен. Изръмжах й да влизат, на вратата се почука и те нахълтаха. Нахални, непокорни, без да съобразяват чувствата, които излъчват погледите им, с кметската ми персона, с властта, която олицетворявах. Жестикулирайки, секретарката носеше поднос с кафе и отворен пакет цигари, от който се показваше цигара, сътрудничката носеше дамски чанти, а прислужничката носеше вестниците и писмата от пощата. После сътрудничката ми Дечева сложи чантите на заседателната маса пред бюрото ми, поднесе ми чаша кафе и ми подаде цигара, след което демонстративно си прибра цигарите. Веднага след това секретарката извади запалка, даде ми огънче и я прибра, ред беше на възрастната прислужничка, същата, която беше лелка в детската градина, докато бях пръв палавник там, същата тя беше прислужник в училище и изгаси пожара, когато аз запалих училището като ученик, нея извиках след изборите и я направих прислужничка — доверен човек на кмета, та тя ми поднесе
