Той викаше от възхищение, когато виждаше с каква точност земните учени са направили тая карта. Разбира се, че малките подробности липсваха, но затова по-големите географически точки бяха правилно и точно обозначени.
— Да, да! — извика той на себе си. — Ето това е планината Тахо, най-хубавата от планините на Луната. От Земята тя с просто око се вижда като бяла точка, която краси като звезда долната част на лунния кръг. При пълнолуние тя блещи по-силно и хвърля лъчи надалеко по лунното кълбо. Ето нейния голям отвор. Каква огромна празнина! Всички планини на Луната са кухи гърла на угаснали вулкани и приличат на морета без вода. А тия огромни бляскави канари, струпани безразборно по склоновете, са разтопени чисти метали, големи късове злато, желязо, платина, никел и други. Между тях светят като лампи големи късове разноцветни скъпоценни камъни. Ето по-нататък другите планини, отбелязани на картата. Ето планината Аристотел, по-нататък върха на Платон, по-нататък — Коперник. Цялата Луна е насечена с планини и лицето й е обезобразено от вулканически дупки като лицето на сипаничав. Но това е лицето на Луната, което ние виждаме от Земята. Другата страна Луната никога не показва на Земята. И тая нейна тайна ние сега ще открием.
Невидимата страна на Луната
Ян Бибиян и Калчо обръщаха „Светкавица“ на всички посоки и над всички страни. Навред те виждаха еднообразния пейзаж на Луната — една разтопена сякаш метална маса, насечена и набраздена с високи планини и с ниски хълмове, островърхи, откъснати от планините възвишения, немного обширни равнини, покрити със сиви и зелени мъхове, а някъде покрити с ниска чепата растителност. Някакви гори от странни дръвчета със стъклено-прозрачни меки клони, пълни с лепкава течност.
„Светкавица“ следеше Слънцето и дългият петнадесетчасов ден бавно оставяше осветената част на Луната и се прехвърляше над другата половина, която земните учени никога не са видели.
Неусетно нашите пътешественици се намериха над тая част, където също така неусетно беше се възцарил денят. И тука същата еднообразна гледка. Над тая невиждана досега страна за първи път падна сянката на земния човек и неговата машина.
Ян Бибиян спусна „Светкавица“ по-ниско и намали хода й. Веднага той видя около островърхите възвишения, където бяха градовете и селата на лунагите, че настана движение. Многобройни тълпи наизлизаха, раздвижиха се и отправиха учудени погледи към „Светкавица“, сетне падаха по очи или се разпръсваха и криеха, когато сянката на „Светкавица“ приближаваше към тях.
Калчо чертаеше върху голям лист, който бе опънал пред себе си, картата на тая част на Луната и отбелязваше всичко по-забележително. Автоматическият им фотоапарат бе пуснат в движение и непрекъснато правеше снимки.
Тук нашите пътници забележиха няколко високи планини, каквито на другата страна нямаше. Те се простираха като големи разхвърляни вериги, перпендикулярно една до друга, и се свързваха с един много висок конусовиден връх, по средата на който зееше тъмен и страшен кратер, угаснал като всичките многобройни кратери на Луната. Неговото устие беше гладко, почти кръгло, и около него се разстилаше звездообразно, като покриваше почти половина от склоновете му, застинала от векове лава и вулканическа пепел. Тая звезда светеше ослепително и приличаше на някакъв гигантски орден, закачен на гърдите на Луната.
Ян Бибиян пусна „Светкавица“ над тая звезда и дълго я обикаля. Кратерът зееше тъмен и страшен и от дълбоките му недра, в които преди милиони години е клокочила огнена лава, сега излизаше хлад, пустота и мъртвило.
— Чудно, чудно! — говореше Ян Бибиян, като наблюдаваше с голям интерес.
— Чудно и страшно! — рече Калчо.
— Тая непозната за хората лунна планина нека наречем Иа — каза Ян Бибиян.
— О! — извика с възхищение Калчо. — Това е чудесно! Жалко само, че Иа никога няма да види тая своя съименница.
— Може и да я види — рече Ян Бибиян. Калчо направи учудено лице.
— Какво се чудиш, приятелю? Ние бихме могли да направим още една разходка дотук. Тогава ще доведем Иа. Сега вече от Земята ще се уреждат често излети до Луната. Това може би ще стане нещо твърде обикновено и никой няма да се учудва.
— Във всеки случай аз вече нямам намерение да идвам — каза Калчо.
— Защо?
— Погрозня ми душата от тия гледки… И после, Дагада…
Ян Бибиян се засмя.
Но когато обърна „Светкавица“ на друга страна, той извика високо като дете:
— Калчо, гледай, гледай там!
Калчо допря лицето си до малкото прозорче. Далеч в хоризонта се издигаше висок връх, който блестеше като купол на някой огромен храм. Около него блещяха други няколко по-малки, симетрично разположени. Тая ослепителна група представляваше нещо като глава на пръстен и светеше с блясъка на диаманти.
— Да, да, това са диаманти. Цели планини, кристализирани на диаманти! — извика Ян Бибиян. — Какъв хубав подарък би било това за Иа, ако би могло да се занесе на Земята!
— Това нещо надминава всяко въображение! — извика Калчо.
„Светкавица“ полетя нататък.
Скоро те се намериха над една област, цялата светеща, като че тука бе пръсната жарава от всички вулкани, които някога са изригвали.
— Как да наречем тая вълшебна планина с диамантените върхове? — попита Калчо.
— Да я наречем „Пръстенът на Лиана“ — рече Ян Бибиян.
— Жалко, че не ще да може да го тури никога на ръката си! — засмя се Калчо, като записваше върху картата пред него.
— Ами тая светеща област знаеш ли какво представлява? — каза Ян Бибиян. — Това е област, осеяна и направена цялата от скъпоценни камъни.
— О, ако биха били пренесени на Земята!
— Тогава ще изгубят цената си и ще се продават за играчки на децата.
Радиоприемателят на „Светкавица“ иззвъня. Ян Бибиян се стресна и взе слушалката.
— Ало… ало…
— Иа, Иа се обажда! Ян Бибиян, ти ли си? „Светкавица“ ли е там?
— Да, да, Иа… Извинявай, много бяхме заети, затова не се обадихме!
— Как сте, Ян Бибиян? Много се безпокоим. .
— Всичко е добре. Здрави сме, бодри сме. Сега правим изучвания на оная страна на Луната, която не се вижда от Земята. Интересно… Чудесно! Цели диамантени планини открихме… Сега сме на път… летим.
— Кога ще се върнете? Няма ли край тая ваша обиколка! Тук целият свят се интересува само за вас. Пусна се слух и всички вестници писаха за някаква катастрофа със „Светкавица“. Какво има? Кажете самата истина!
Ян Бибиян почна да се смее:
— Никаква катастрофа. Тук всичко е благополучно и ние след два-три дена тръгваме обратно за Земята.
— Ах! Как се радвам, как се радвам! — развика се Иа.
— Да, да, и ще се върнем с булки… И аз, и Калчо. Царски дъщери. На великия владетел Ягага. Моята се казва Шагада, а на Калчо — Дагада.
— А, а, а! — почна да вика гневно Иа. — Какво говориш? Шегуваш ли се? Какви са тия лунатички?…
Ян Бибиян почна високо да се смее и накратко разправи историята с Шагада и Дагада и тяхното желание да дойдат на Земята.
— Не може… не може! — извика Иа. — Забранявам!… По-добре не се връщайте тогава!…
— Успокой се, Иа!
— Това е невъзможно!
— Бъди спокойна! Ние ще ги оставим тук до второ връщане.
