— Как! Ти мислиш да се връщаш още веднъж там! Никога вече! Никога вече няма да те пусна! Всяка вечер гледам тая жълта Луна и вече я мразя. Струва ми се, че това е някаква гнила тиква. Ела си по-скоро, чуваш ли? Фют всеки ден ме посещава… Чуваш ли?… Ще тръгна с него, ако не се върнеш!
— Фют! Какво говориш? Той не е ли престанал да се интересува за мене?
— Сега той се интересува за мене повече, отколкото ти — отговори Иа.
— Слушай, Иа, Иа!
Но Иа не се обади вече. Тя сърдито сложи слушалката.
В къщи у нея чакаха стотина дописници от всички големи европейски и американски вестници. Тя се яви сърдита пред тях. Очите й бяха овлажнели.
— Какво има, обади ли се? — запитаха едногласно те.
— Да! — троснато отговори Иа. — Подир три дена Ян Бибиян тръгва за Земята.
— Друго?
— Нищо друго — каза тя. — Не ме питайте повече!
Ян Бибиян дълго звъня на апарата, ала Иа не се обади… Той почна да звъни още по-силно и да вика.
— Иа, Иа, Иа!
Отведнъж му се обади един странен дрезгав глас:
— Кой? — попита предпазливо Ян Бибиян.
— Познай! — обади се дрезгавият глас.
— Не познавам… Обади се най-после!… Моля, кой е?…
— Домът на Иа.
— Но кой е на апарата? Кой…
— Фют — отговори дрезгавият глас.
— Фют? — обади се Ян Бибиян. — Фют! Не, не искам да говоря с тебе, Фют! Ти трябва завинаги да се махнеш от моя път, ако не искаш още веднъж да ти скъсам опашката!
— Какво има, Ян Бибиян? — попита Калчо.
— Фют се обажда…
— Фют!
— Да, Фют, от дома на Иа… Ще имаме пак неприятни работи с тоя Фют.
Калчо се замисли. После рече:
— Ние трябва да се връщаме, Ян Бибиян. Нашият живот е на Земята. Това пътешествие е едно приключение.
Ян Бибиян не каза нищо. Той се наведе над картата, която чертаеше Калчо, после натисна някакво копче и дадена „Светкавица“ друга насока.
— Бележи! — каза той.
„Светкавица“ заплава над други места, все така еднообразни и тъжни. Над обширни мъртви пространства, над блестящи планини — комини на заспали вулкани, — над черни пропасти.
За земния човек няма тука никакви работи. Други човешки същества тук носеха своите радости и скърби.
„Наистина какво търся тук?“ — помисли си Ян Бибиян с тъга и за първи път усети разочарование. Земята вече го викаше. Родната, зелената, многоводната Земя. Неговата цел да се качи на Луната бе постигната. Но сега Земята си го викаше. Тя говореше на мислите му, на чувствата му, на цялата му душа…
— Бележи! — каза още веднъж той на Калчо.
— Как да бележа? — рече Калчо. — Ти караш с голяма бързина и всичко долу се слива пред очите ми. Не виждам нищо ясно.
Свещените Животни
Ян Бибиян се усмихна в себе си и намали скоростта…
— Така — каза Калчо доволен. И като се съсредоточиха пак в работата си, те заплаваха мълчаливо над лунната еднаква повърхнина, като не пропущаха нито едно забележително място.
Фотографическият апарат работеше непрекъснато и се чуваше лекото шумолене на лентата. Така Ян Бибиян и Калчо прекараха целия тоя дълъг ден, докато Слънцето почна да залязва. Като видяха, че скоро над тая част на Луната ще настъпи пълен мрак, а те имаха още да обикалят, потърсиха място, къде да слязат, за да прекарат нощта.
Наблизо до планината, която те нарекоха „Пръстенът на Лиана“, Ян Бибиян съгледа една немного голяма кръгла равнина, която имаше сивозеленикав цвят и по която не се виждаха никакви скали, нито разхвърляни камънаци. Наоколо не се виждаха никакви следи от живот, нито тълпи лунаги излизаха да гледат „Светкавица“, както това ставаше при всяко населено място, над което минаваха. Мястото бе заградено от немного високи хълмове и изглеждаше добре запазено.
— Да — каза Калчо, — аз също намирам това място удобно за слизане, между тая тъжна природа то има по-свеж вид и ми напомня за Земята.
— Изглежда на засъхнало блато или на езеро, покрито с водорасли — рече Ян Бибиян. — Ако това е така, ние можем да хлътнем в него и вече да не излезем.
Той спусна „Светкавица“ ниско над това място и почна бавно, много бавно да обикаля и да наблюдава.
— Мястото е удобно — заключи той. — Само към средата ми се вижда съмнително. Ще се спуснем в края.
И понеже Слънцето вече се канеше да се скрие, той пусна леко апарата и кацна в подножието на един връх в края на равнината.
— Чудесно! — извика Калчо. — Тук ще прекараме нощта спокойно. Жалко, че не взехме Магу, той щеше да ни обясни нещо за това загадъчно място. Впрочем такива места аз видях още на няколко пункта. Това са нещо като оазиси на Луната, следи от някогашната нейна Цъфтяща епоха.
Слънцето се скри бързо и отведнъж настана непрогледна нощ. Върху траурната покривка на небето се откроиха неимоверно ярко безброй големи и кръгли небесни светила, които красяха лунните нощи, но не разпръсваха непрогледния мрак, който се възцаряваше върху самата Луна.
— Да пуснем осветлението — каза Калчо, който бе си подал главата из изхода на апарата.
— Нека го пуснем! — рече Ян Бибиян.
Калчо се наведе и натисна копчето.
Отведнъж мека и хубава светлина раздра непрогледната тъмнина наоколо.
Ян Бибиян и Калчо отвориха капака и излязоха на гърба на машината.
Отнякъде се понесе глух, като изпод земята, страшен рев, приличен на лъвско ридание, повтори и потрети. Ехото му отговори тайнствено и страшно.
Ян Бибиян и Калчо се спогледаха. Такъв вик не бяха чували на Луната.
— Лъв! — рече Калчо малко плахо.
— Лъв на Луната? — засмя се Ян Бибиян, уж спокоен, но и той чувствуваше някаква плахост в душата си.
Няколко минути настана тишина, която след тоя зловещ рев изглеждаше страшна. Ян Бибиян и Калчо, вперили напрегнато очи в тъмнината, стояха неподвижно.
Внезапно някакъв ужасен трясък, тътнеж като от стотина гръмотевици, се чу някъде в тъмнината и околността се раздруса като от земетресение.
— А това какво може да бъде? — рече Калчо.
— Навярно скали паднаха в отвора на някой от тия угаснали вулкани — отговори Ян Бибиян.
На стотина-двеста метра от мястото на „Светкавица“ нещо цамбурна. Чу се плясък, като че някакво тежко тяло падна във вода. Последва го първият зловещ рев, продължителен и страшен.
— Тук има някакви животни — каза Ян Бибиян. — Нека пуснем прожектора!
Калчо отвори прожектора, който беше върху гърба на апарата. Лумна силна, ослепителна светлина. Той я насочи към мястото, гдето се чу силното цамбуркане, и тя заигра по широката равнина.
И ето че в края на снопа светлина, който излизаше от прожектора и падаше като голям светъл кръг, се
