И веднъж, когато поправяха в работилницата някакъв малък електрически мотор, Ян Бибиян внезапно попита:
— Майсторе, кой език е по-лесен — французкият ли, или немският?
Майстор Франц го погледна изпитателно над очилата си и каза:
— Всички езици са лесни, стига да има човек желание да ги научи. Аз научих французки лесно. Само че бях във Франция между французи.
— А тука дали може да се научи?
— Малко мъчно, но може. Има учебници за това. Ще питам учителя, дето преподава в гимназията.
Ян Бибиян замълча. А на другия ден, когато се яви в работилницата, майстор Франц го срещна засмян, подаде му една книжка и каза:
— Ето на, подарък от мене. По тая книжка можеш да учиш французки. Препоръча ми я учителят и каза, ако нещо не разбираш, иди при него и го попитай.
— Па и мене можеш да питаш — прибави майстор Франц, — граматиката не зная, ама някои думи ще ти казвам.
Ян Бибиян пое с вълнение книгата и почна учудено да се взира в надписа на кориците.
Всяка вечер Ян Бибиян почна да чете тая книжка, да се занимава, да учи букви, срички и думи като дете от първо отделение. И увлечен, той някога седеше до късно, пишеше думи и гласно ги произнасяше. А когато дигаше глава да си почине, в него внезапно се явяваше чудната мисъл да отиде на Луната. И веднъж след дълго четене той вдигна глава и изтръпна от учудване: На столчето зад него седеше неговият стар приятел, дяволчето Фют, и му се усмихваше.
— Фют! — извика Ян Бибиян и скочи от стола. — Фют, какво търсиш тук?
— Аз не забравям старите си приятели — каза Фют. — Ако имаш нужда от нещо, аз съм на твое разположение.
— Не, не, Фют, иди си! Всичко е свършено между мене и тебе. Иди си по дяволите, не си ми потребен! — извика ядосан Ян Бибиян.
Фют почна лукаво да се кикоти, но не мръдна от стола:
— Фют, махни се оттука — извика високо Ян Бибиян, — махни се, или пак ще ти откъсна опашката!
При тоя вик на Ян Бибиян Фют трепна, скочи от стола и се намери пред вратата.
— Аз може да ти потрябвам пак, Ян Бибиян, няма защо да се сърдиш. Работата, която си намислил — да отидеш на Луната без мене, — не ще ти се удаде. Помни това!
Фют бързо изчезна.
Ян Бибиян остана сам и душата му като никога се изпълни с един необясним страх. Той угаси лампата и си легна. През нощта спа тежко и видя мъчителен сън. Присъни му се, че пътува към Луната, възседнал върху гърба на Фют. Те дълго се носиха между звездите. Когато наближиха до Луната, Фют се разтърси силно, хвърли го от гърба си и Ян Бибиян почна да пада надолу със страшна сила.
Ян Бибиян извика, събуди се и с учудване видя, че е паднал от леглото си върху пода.
На другия ден той се яви в работилницата мрачен и невесел. Майстор Франц се учуди, като го видя.
— Днес не ми се виждаш добре — каза майстор Франц, като го потупа по рамото.
— Няма ми нищо — отговори Ян Бибиян и мълчаливо се хвана за работа.
— Ян Бибиян се научи да кара автомобил и това му правеше особено удоволствие. Той често се качваше при някой шофьор, който минаваше оттук, и отиваше до съседния град, като държеше сам кормилото. Оттам с друг автомобил се връщаше обратно. Майстор Франц се радваше на усърдието на Ян Бибиян и всякога го пущаше.
Над тяхното градче ежедневно минаваха самолети. Когато се чуваше техният остър шум, Ян Бибиян излизаше развълнуван, отправяше очи към небесната шир и търсеше тая чудна птица-машина, която блестеше горе в сиянието на слънцето като зелен лебед и се носеше със силата и стремителността на орел.
Ян Бибиян я следеше дълго. Очите му се насълзяваха от блясъка на небето, но той не снемаше поглед от нея, докато тя не потъне, изгубена в необятното пространство.
— Ян Бибиян, би ли се качил на тоя орел? — питаше го майстор Франц.
— На драго сърце — отговаряше Ян Бибиян с тревожност и очите му блясваха.
— Не те ли е страх?
— Не! — отговаряше твърдо Ян Бибиян.
— Ами ако се случи злополука?
— Злополука може да се случи и с автомобил, и с влак, и с обикновена кола дори. Опасността всякъде е еднаква. Аз мисля, че най-сигурна и най-стабилна е хвърчащата машина. Във всеки случай с нея стават много по-рядко злополуки, отколкото с автомобила например. Ех, как бих желал да се кача!
Един ден се чу, че някакъв самолет кацнал на полето, недалеч от града.
Из улиците се разтича народ да го види. Мъже, жени, деца тичаха на превара към полето да видят чудната птица, която бе слезнала там.
Никой не знаеше какво е станало. Някои викаха, че самолетът паднал и се разрушил. Други казваха, че се запалил. Трети разправяха, че видели човек, който пада с парашут.
Ян Бибиян грабна един велосипед от работилницата и преди всички се намери на полето, гдето бе се случило това.
Там, на зелената равнина, бе кацнала тая голяма бяла птица с разперени криле и около нея се суетяха двамата летци. И двамата бяха млади хора, с изпечени лица, със светли очи.
— Момче — обърна се един от тях към Ян Бибиян, — имате ли в града някои техници, които да разбират от автомобилни машини? Трябват ни някои инструменти.
— Аз разбирам! — каза живо Ян Бибиян.
Те го изгледаха с недоверие, но Ян Бибиян повтори:
— Аз работя при майстор Франц. Ние поправяме автомобили… Аз вече доста разбирам техните машини.
— Трябва ни един такъв и такъв ключ — каза един от летците, — дали имате? Нашият е изгубен или забравен.
— Имаме — каза Ян Бибиян, — да го донеса ли?
— Да, и по-скоро, ако е възможно!
Ян Бибиян се качи на велосипеда и с всички сили замина за града. След няколко минути той пак бе тук.
— Ето ключа — каза той и прибави: — За всеки случай има и други инструменти.
Летците му благодариха и се хванаха на работа.
Ян Бибиян почна да следи какво правят, да обикаля и да се учудва на тая странна хвърчаща машина. Той надничаше вътре, гледаше отворената машина, където двамата летци работеха, пипаше крилата, опашката и стоя дълго пред грамадната перка. По едно време той се обърна и каза на летеца:
— Като че ли нещо капе отдолу…
Един от двамата, който бе се качил при перката и преглеждаше внимателно нещо, бързо скочи на земята.
— Къде? — попита той заинтересувано.
— Ето тук отдолу. Едвам-едвам се забелязва.
— А-а, да, да — каза летецът, като пипна с ръка. — Благодаря ти, момче. Как се казваш?
— Ян Бибиян.
— Не би ли желал да станеш летец?
— Имам голямо желание — каза Ян Бибиян. — Как ми се иска да летя!…
В това време около кацналия самолет бе се струпало цялото население от малкото градче. Всеки беше дошъл да види отблизо чудната птица, чието бръмчене толкова пъти бяха чували над главите си.
Те, като гледаха Ян Бибиян, който говореше с летците, завиждаха му и се гордееха, че един техен съгражданин, макар и малък още, се явява на помощ и при това разбира от работата.
Подир един час повредата беше поправена и летците почнаха да се готвят за път.
— Бихте ли взели и мене? — попита срамежливо Ян Бибиян, като се сбогуваше с тях.
— Ако искаш, да те вземем — рече весело летецът. — Само че как ще се върнеш? Ние ще слезем в
