— Пак се видяхме… пак… — едвам продума от вълнение той. — Мислех, че сте ме забравили. Аз много мислех за вас, но не знаех къде сте. Вие навярно заминавате! Останете тук! Останете за малко! Колко ще се радват родителите ми!
— Ян Бибиян, ние ще останем за един-два дена — каза капитанът. — Искам да видя родителите ти… Още, искам да те взема при нас. Моите деца постоянно мислят за тебе. Ти ще дойдеш, ще дойдеш при нас, там при морето.
— Да, да, ще дойдеш ли, Ян Бибиян? — викнаха едновременно Лиана и Иа.
— Разбира се! — каза Ян Бибиян. — Но какво ще правят без мене бедните ми родители?
— Всичко ще се нареди! — рече старият капитан.
Прощавай, роден край
Лиана каза на Ян Бибиян да се приготви, а след три дена те ще минат да го вземат.
Автомобилът с пътниците замина. Ян Бибиян дълго гледа след него със светнали очи, а когато тая чудна кола се изгуби по криволиците на далечния път, той въздъхна, наведе глава и се замисли.
Калчо беше съкрушен. Нима трябва да се разделят с приятеля си! Очите му се напълниха със сълзи. Той се помъчи да ги задържи, но те изобилно потекоха по страните му.
— Ян Бибиян — едва промълви той, — ти искаш да ме оставиш. Ако се разделим, ние никога вече няма да се видим.
— Е, Калчо — каза Ян Бибиян, — какво да се прави? И мене ми е мъчно, но.
— Значи, ти наистина искаш да ме оставиш?
— Какво да се прави…
— Аз, който толкова време ти носих главата и я пазех като моя… Не искам да се разделяме, Ян Бибиян! Вземи и мене!
— Ще видим, Калчо, ако е възможно…
— Направи всичко, Ян Бибиян, но не ме оставяй!… Не ме оставяй!
Калчо опря лицето си до рамото на Ян Бибиян, хвана ръката му и се разрида.
— Мълчи, Калчо!… Успокой се! Аз ще кажа на Лиана, може би ще вземат и тебе.
Пълните със сълзи очи на Калчо се засмяха…
— Ах, колко, колко ще съм ти благодарен! И заедно ще идем на Луната — каза Калчо, като избърса очите си.
Когато Ян Бибиян каза на майстор Франц, че ще замине, той го изгледа над очилата, изненадан и учуден.
Ян Бибиян помисли, че майсторът ще иска да го разубеди да не заминава, затова добави виновно:
— Няма какво, майсторе. Мисля, че така за мене ще бъде по-добре.
— Разбира се, разбира се, моето дете. Иди! Върви! Скитай по света, докато си млад. Но не забравяй, че все трябва нещо да научиш. Да знаеш някакъв занаят, та да можеш да живееш честно и да не изпадаш в неволя. Аз се радвам. Само за едно ми е жално…
— За кое?
— За бедните ти родители. Ще останат съвсем самички. А те тъй много те обичат и тъй много се гордеят с тебе! Кой ще ги гледа на старини?
— Аз няма да ги забравя, майсторе. Ще им помагам, където и да съм.
Майстор Франц потупа чирака си по рамото и му рече:
— Добро сърце имаш ти, Ян Бибиян. Дай боже, дано успееш! Аз най-много ще се радвам да чуя само добро за тебе.
Ян Бибиян се наведе и целуна ръка на майстора. Ян Бибиян се върна в къщи развълнуван и неспокоен.
— Какво ти е, синко? — рече бедната му майка, като го видя, и очите й се наляха със сълзи.
А когато Ян Бибиян й каза, че ще замине надалече, тя се похлупи на миндера и се разрида отчаяно.
Сърцето на Ян Бибиян се разкъса от мъка, като видя страдащата си майка. Той я вдигна, прегърна я и почна нежно да й говори:
— Майко, не тъжи за мене! Аз няма да ви забравя никога. Аз, макар и далече, пак ще се грижа за вас.
В това време влезе баща му, който бе научил вече от майстор Франц, че Ян Бибиян ще замине надалече.
Той прегърна малкия си син и поиска да му каже твърдо и заповеднишки:
— Синко, ти няма да заминеш! Не те пущам!
Но той не намери сили. Сълзи обляха сухото му лице и плач заглуши думите му.
Ян Бибиян почна да утешава старите с нежни и хубави думи. Той им каза, че няма да ги забрави и като има възможност, ще ги вземе при себе си в далечния град.
На третия ден пристигна хубавият автомобил на капитана заедно с Лиана и Иа. Те отидоха право в къщата на Ян Бибиян.
Майката и бащата ги посрещнаха със скръбни лица.
— Вземате ни единственото дете — каза майката.
— Това е за негово щастие — рече капитанът. — Аз искам да го изуча. Не се противете, а го благословете, защото той е добро момче. Ще го дам да се учи в морското машинно училище. След три- четири години вие ще му се радвате, като го видите, и ще се гордеете с него.
— Знам, че е за негова полза — каза бащата, — но ми е мъчно. Понеже бог иска, нека така да бъде! Дано всичко хубаво да излезе!
Ян Бибиян се приготви. Взе си нещата в едно малко извехтяло куфарче, целуна ръка на майка си и на баща си, па тръгна да се качва в автомобила.
В това време пристигна майстор Франц с още няколко познати. А пред къщицата им, гдето бе спряла колата, бяха се натрупали много хора от града и от махалата. Всички бяха чули за заминаването на Ян Бибиян и бяха дошли да го изпратят.
Съседските момчета му дадоха големи китки цветя. Всички го поздравяваха от сърце и му пожелаваха добра сполука. Майстор Франц целуна Ян Бибиян по челото и сложи няколко банкноти в ръцете му. После се обърна към капитана и рече:
— Хубаво да знаете — от това момче ще излезе голям човек. Доброто, което му правите, няма да иде нахалост.
Най-после автомобилът тръгна по тесните и криви улици на града. Там бяха се струпали много хора. Всички поздравяваха с ръка Ян Бибиян и викаха:
— Добър път, добър път!
Автомобилът скоро напусна града и се впусна по широкия път. Ян Бибиян се обърна и хвърли прощален поглед към родното си градче, към хубавата планина над него и очите му се насълзиха. Когато бяха изминали доста далеко, пътниците съгледаха напреде си малка човешка фигура, която стоеше насред пътя и махаше с две ръце да спрат.
— Калчо! — извика Ян Бибиян и помоли Лиана да спрат.
— Ян Бибиян, вземете и мене, не ме оставяйте! — записка Калчо.
Лиана каза нещо на баща си на някакъв непознат език.
Капитанът погледна въпросително Ян Бибиян и в очите му разбра молба.
— Да го вземем ли? — попита усмихнат капитанът.
— Колко ще се радвам! — каза Ян Бибиян.
— Тогава качвайте се!
Ян Бибиян и Калчо бързо се качиха в колата. Лиана посегна с ръка и помилва разплаканото лице на Калчо.
След пет години
