които наблюдаваше непрекъснато и които му помагаха да върви право към Луната.
Съобщение с Луната
„Светкавица“ летеше със страшна бързина през нетърпимото сияние на Слънцето. Не можеше да се наблюдава нищо, защото, щом се вдигнеха тъмните стъкла, през малките прозорчета нахлуваха ослепителни лъчи, които не позволяваха да се гледа.
— Спи ми се — обади се Калчо по едно време. — Ян Бибиян погледна другаря си.
Лицето на Калчо беше бледо и уморено, клепките му падаха и главата му се наклоняваше от дрямка.
— Добре, поспи малко, почини си, а след това аз ще си почина.
Калчо се отпусна върху малкото удобно канапе, потъна цял в него и веднага заспа.
Ян Бибиян му постави на главата една мека шапчица, върху която се преплитаха като паяжини няколко тънки сребърни жици. Това беше специален уред, изнамерен от Ян Бибиян. Тоя уред приемаше къси вълни само от известна дължина, които, като минаваха през тялото, успокояваха нервите и причиняваха лека отмора. След като действуват само няколко минути, и най-умореният се чувствува отпочинал и отморен. Духът се ободрява, енергията се засилва и мисълта заработва с будна енергия.
С тая шапчица на главата Калчо не спа дълго. Той се събуди свеж и бодър, па каза весело:
— Ян Бибиян, сега е твой ред да починеш.
Ян Бибиян сложи на главата си магическата шапка и на свой ред се отпусна на канапето.
Калчо взе управлението на „Светкавица“ и като натискаше разните там копчета и гледаше внимателно разните уреди за измерване, затананика си една песен.
В това време отстрани задрънка радиоприемникът, който бе направен да приема съобщения от Земята. Съобщенията се предаваха от специален радиопредавател, построен от Ян Бибиян в дома на морския капитан.
Звънът беше толкова силен и продължителен, че Ян Бибиян се събуди внезапно и попита с безпокойство:
— Какво има, Калчо?
— Звъни приемникът.
— Какво има, кой се обажда?
— Освен звън нищо друго не се чува.
Ян Бибиян тури на ушите си другия чифт слушалки, ала едно силно звънтене го заглуши и той бързо ги сне.
— Чудна работа! — каза той. После се изсмя високо. — Ей, Калчо, Калчо, ти си забравил да отвориш предавателя!…
Ян Бибиян посегна и бутна едно копче, като пак надяна слушалките.
— Ало, ало!
— Кой там?
— Ало, ало!… Тук „Светкавица“, там кой?
Чу се весел и продължителен смях.
— Кой се смее?
— Познай, Ян Бибиян, познай! Кой съм? Чуваш ли ясно?
— Да, чувам… Фют… ти ли си, дяволе, да, ти си…
— Аз съм, Ян Бибиян, рекох да ти се обадя. Виждаш ли, не съм те забравил. Удивлявам се на смелостта ти. Спомняй си за мене и на Луната! Донеси ми някой подарък!
Гласът замлъкна.
Ян Бибиян продължи да слуша.
— Ало! — обади се един нежен глас.
— Ало, кой там?
— Ян Бибиян, как си, защо не се обаждаш? Чакам с нетърпение! Два дена вече! Къде си, какво си? — заговори треперещ женски глас.
— Калчо! Иа, Иа се обажда! — извика развълнуван Ян Бибиян и се обади бързо: — Иа, ти ли си? Ах, колко се зарадвах! Пътуваме чудесно, но сме залисани. Няма какво особено да съобщим. Вървим със страшна бързина… Вече сме на половин път! И двамата сме добре. Току-що спах малко и сънувах Земята.
— А мене, мене забрави — обади се полушеговито Иа.
— Не, Иа, не съм те забравил. Ще ти се обадя от Луната…
— А, Ян Бибиян, слушай! Случи се нещо много интересно: преди малко у нас дойде един хубав и много елегантен младеж. Каза, че е твой най-близък приятел, и поиска да ти се обади.
— И обадили се?
— Да, именно той говори преди малко с тебе. И знаеш ли какво? — Каза, че ме обича и иска да се ожени за мене. Той също направил машина за пътуване до Луната, по-бърза и по-съвършена от твоята. Иска и мене да заведе… Да, видиш ли какъв любезен приятел, а ти не искаше да ме вземеш.
— Разбирам. Пази се от този човек — това е дяволът Фют! Той ми се обади преди малко. Пази се от него! Не му вярвай нищо и не дружи с него! Ако случайно иска да ти направи нещо лошо, откъсни му опашката и я запази, докато се върна. Чуваш ли, Иа?
— Да, Ян Бибиян, чувам, чувам.
— Запомни добре, ако се опита да ти направи нещо лошо, откъсни му опашката! Без нея той е безсилен.
Ян Бибиян остави бързо слушалката и погледна магнитната стрелка. Тя беше взела едно само направление и трептеше полека.
— Пак сме се доближили до някоя планета — обърна се той към Калчо и натисна малка ръчка. Подир една минута магнитната стрелка пак почна да се върти бърже около оста си.
Успокоен от това, Ян Бибиян се замисли.
— Какво мислиш, Ян Бибиян? — попита го Калчо, който забележи това.
— Фют още не е престанал да ме преследва… Той се явява пред Иа. Боя се за нея, макар че я предупредих.
— Ти не трябваше да му връщаш опашката, Ян Бибиян. Той и досега щеше да ти бъде роб. На дявол нямай никаква вяра.
— Неговата сила е дотам, гдето граничи земната атмосфера. Ние сме далече от нея и той не може да ни стори нищо. Да, но нашите близки са там долу на Земята, драги ми Калчо, и аз се безпокоя за тях.
Калчо наведе глава и също се замисли.
— Не се безпокой, Ян Бибиян! — каза след малко той. — Ние ще бъдем в непрекъсната връзка със Земята и ще бдим.
Пристигане на Луната
С голяма бързина почнаха да се сменяват нощ и ден. „Светкавица“ със своята невъобразима бързина потъваше в нетърпимото сияние на деня, когато пространството представляваше едно море от светлина, и от него веднага се втурваше в непрогледна тъмнина, изпъстрена с малки и големи звезди.
И ето че в едно такова преминаване от светло в тъмно Ян Бибиян, който вече с трескаво любопитство не отделяше око от прозорчето пред него, възторжено и радостно извика:
— Калчо, гледай!… Приближаваме, приближаваме!
Калчо залепи лице на прозорчето пред него.
— Какво е това, какво е това, Ян Бибиян? — извика тревожно той.
— Луната, Луната! Виж колко е тържествена! Тя се готви да посрещне първите си гости от нейната сестра — Земята…
И наистина срещу тях тъмната бездна на простора се изпълваше с огромното осветено кълбо на Луната, не вече такова, каквото го виждаме от Земята. Нейният кръг, който оттука гледаме гладък, на нашите пътници се показа назъбен от планинските възвишения, между които потъваха дълбоки бездни.
