В това време влезе техният водач. Той им даде знак да го последват.
Като излязоха вън, те видяха, че там ги чакат три хвърчащи магарета. На едното се качи Ян Бибиян, на другото — Калчо, а на третото — водачът.
Веднага магаретата разпериха криле и се вдигнаха. Водачът хвръкна напред, а гостите — след него.
Това летене беше леко и приятно. Водачът ги разведе наоколо над всички тия остри възвишения, около които гъмжеше от лунаги, които се веселяха в чест на гостите. След дълга обиколка те отлетяха по-далече и на едно място слязоха.
От една огромна канара извираше чиста, хубава вода, която падаше в някаква дупка и се изгубваше.
Ян Бибиян и Калчо бяха жадни, те се приближиха до водата и като взимаха с ръце от струята, напиха се хубаво. Водата беше студена и имаше малко възкиселичък, щиплив вкус. Навярно това бе минерална вода.
Освежени хубаво, водачът ги покани пак да се качат на своите живи самолети и ги заведе на мястото, където беше оставена „Светкавица“. Пред входа пазеше войник с тежка желязна пръчка в ръка.
По една малка стълбичка, която се изкачваше над входа, където стоеше машината, те влязоха в друг вход. Вътре се откри голяма стая с гладки стени, покрити с тънка синя материя. До стените отстрани имаше два големи надути меха от нещо като кожа. Върху тях стояха сгънати покривки. Това бяха легла.
— Квартирата, значи — каза Калчо.
— Не е лоша — отговори Ян Бибиян. — Такова нещо не сме очаквали. Все пак — цивилизована страна.
Водачът им показа двете легла, подскочи няколко пъти и ги остави.
В това време вън се смрачи. Това се забеляза през малките дупки на стените, които служеха за прозорци. И отведнъж стана тъмно. Настъпи нощ. Ян Бибиян и Калчо се намериха в непроницаема тъмнина.
— Сега какво ще правим без светлина?
— Ще спим — рече Ян Бибиян, като намери пипнешком леглото си и се стовари уморен на него.
— И мене ми се спи — рече Калчо, който също се тръшна на леглото си. — А, доста удобно! Чудесно! — почна да се възхищава той.
Но Ян Бибиян го не чу. Уморен от всичко преживяно, той заспа дълбоко.
Първа разходка
Лъчи на големи снопове нахлуваха в стаята, гдето спяха Ян Бибиян и Калчо, и я изпълняха със светлина. Ян Бибиян се пробуди и скокна бързо.
— Калчо, ставай! — викна той на другаря си, който, опънат върху леглото, още спеше.
Калчо трепна, отвори очи и се пробуди…
— Сънувах Земята — каза той.
— Трябва да пратим съобщения — рече Ян Бибиян. — Вчера бяхме толкова заети, че забравихме. А там кой знае какво се тревожат!
Двамата приятели набързо се приготвиха и излязоха. На входа ги чакаше водачът. Те слязоха при „Светкавица“ и Ян Бибиян предаде по радиото всичко, каквото беше се случило миналия ден. На края прибави:
— Тук има изобилие от злато, скъпоценни камъни и скъпи метали.
Последните думи на Ян Бибиян за един миг обхванаха света:
— Злато, злато! Луната цяла от злато! — се носеше от уста на уста.
Всички забравиха чудния подвиг на Ян Бибиян. За него вече не се говореше. Една дума гърмеше навсякъде, една дума се споменаваше и по най-затънтените кътчета на Земята, където живееше човекът:
— Злато, злато, злато!…
Жадното за злато човечество никога не бе изпитвало по-силна тревога, по-висока треска. Хиляди човешки очи се отправяха, жадни за злато, към далечната Луна и я гледаха алчно.
Как им се искаше на хората да я свалят, да я разтрошат, да я стопят, да изтеглят всичкото злато от тая ненужна спътница на Земята, която носи толкова далеч от нея своето неоценимо съкровище.
Набързо се основаха хиляди акционерни дружества с милиони капитали за експлоатиране на новите златни находки.
Само Иа, Лиана и старият капитан бяха спокойни, усмихваха се снизходително над тая страшна лакомия на хората за злато и мислеха за своя Ян Бибиян и Калчо.
Тях ги радваше известието, че са живи и здрави…
Като предадоха известията си до Земята, Ян Бибиян обясни на водача, че искат да се разходят из тяхната страна.
Водачът беше на тяхно разположение. Той им обясни, че може да ги разведе само из държавата на Ягага и че в другите съседни държави не пускат никого.
— Не може ли да се вземе някакво разрешение за обиколка на цялата Луна? — попита Ян Бибиян.
— Не може. Тук всеки живее в своята държава и никой не може да престъпи нейните граници. Който ги престъпи, бива веднага убиван. Хората от всяка една държава носят наметала с отделен цвят и по това се познават. На Луната има само четири държави: червена, жълта, синя и зелена. Ние сме червената.
Като каза това, водачът показа червеното си наметало, а след това извади от един вързоп още две такива и ги подаде на Ян Бибиян и Калчо.
Водачът се викаше Магу.
Магу обясни също, че тия наметала имат свойството да запазят тялото от силната светлина, от горещите слънчеви лъчи и да разхладяват.
Ян Бибиян и Калчо наметнаха мантиите върху плещите си. Действително те веднага усетиха, че лъчите на Слънцето, което беше се извисило доста високо, не парят така силно и че тялото се чувствува разхладено под тях.
Те обясниха на Магу, че е добре да имат и върху главата си някаква шапка от същата материя.
Магу изпрати някъде двама войници, които скоро се върнаха, като носеха някакъв черен плат, навит върху една златна пръчка.
Те откъснаха от тоя плат по едно голямо парче и го дадоха на гостите.
Ян Бибиян и Калчо завиха главите си като с чалми.
Магу ги гледаше весело и със смях им обясни, че техните глави не могат да се увиват така, защото им пречат пипалата. От друга страна, те не усещат горещината на главите си, защото под черупките, които ги покриват, имало някаква течност, която ги предпазва.
След това двамата войници доведоха няколко хвърчащи магарета. Като ги възседнаха, петимата се вдигнаха и полетяха. Магу вървеше напред, след него Ян Бибиян и Калчо, а зад тях — двамата войници.
Тая летяща конница се издигна над конусообразните върхове, в подножието на които се намираше чудният град, и се отправи към планините.
Ян Бибиян и Калчо караха полека и през всичкото време наблюдаваха повърхността на Луната. След като минаха над града, те прелетяха една широка равнина, постлана с блестящи камъни, след това под тях се откри грамадна и бездънна дупка, краищата на която бяха издигнати и назъбени. Това беше грамаден кратер. Из неговата зинала уста лъхаше хлад, защото слънчевите лъчи никога не бяха проникнали в дълбочините му.
Около него на различно разстояние се намираха пръснати множество такива малки кратери. Между тях се виждаха да вървят насам-нататък жители на Луната.
Като изминаха кратерите, водачът възви магарето си и се спусна надолу. Същото направиха Ян Бибиян, Калчо и двамата войници, които ги придружаваха.
Като слязоха долу, Магу остави войниците да пазят техните живи самолети, тръгна напред и даде знак на Ян Бибиян да го последва.
Местността беше пресечена и насипана с остри дребни камъни, които блещяха ослепително, затова Ян
