— Да, но с какви намерения сега може да ни търси — рече Ян Бибиян.
Двамата предпазливо излязоха изпод надвесения сипей, гдето почиваха, за да видят какво има. Веднага над главите им захвърчаха едри камъни.
Над тях хвърчеше потерята, която бе излязла да ги преследва. Тя се състоеше от десетина души лунаги, които хвърчаха пръснато и оглеждаха местността. Като съгледаха Ян Бибиян и Калчо, те се сгъстиха над главите им и почнаха да хвърлят едри камъни и дълги тежки металически копия.
Ян Бибиян и Калчо, като видяха опасността, бързо се скриха под навеса на камънаците.
Потерята почна да хвърчи близо над тях и да хвърля непрестанно камъни и копия, но нашите пътници бяха запазени. При все това Ян Бибиян почна да се дразни.
— Ако толкова народ се изплаши от нашите револверни гърмежи, то какво остава за тия? — рече Ян Бибиян и извади револвера си.
Калчо направи същото. Те изпълзяха бавно зад струпаните камъни, вдигнаха се бързо и дадоха по един изстрел към потерята. Между нея настана тревога. Хвърчащите магарета се изплашиха и почнаха с бързина да се вдигат и отдалечават на всички посоки.
Само един от тия ездачи остана близо. Неговият жив самолет не можа да се вдигне по-високо, той се заклати, сви криле и почна бърже да се спуща, макар че правеше още усилия да се задържи във въздуха.
След малко крилата му съвсем отмаляха и животното бавно се спусна и се строполи надолу, като затисна ездача за краката.
Ян Бибиян и Калчо с револвери в ръка се затичаха нататък, отместиха раненото магаре, хванаха ездача му и бързо го завлякоха под надвесената урва. Пленникът ужасно се изплаши и стоеше пред тях ни жив, ни умрял.
— Ако почне да подскача, ще го изпуснем — каза Калчо. — Аз ще го вържа.
Той разви чалмата от главата си и като сложи пленения лунага да седне, привърза му здраво двата крака един о друг.
Плененият не направи никакво усилие за съпротива, а покорно се остави да го завържат, като трепереше от страх. Дългите му пипала бяха оклюмнали като попарени.
Ян Бибиян почна с разни ръкомахания да го разпитва кой е, какъв е и от кого са пратени. Да не би Ягага да ги е изпратил! Плененият изпърво само трепереше и не смееше да мръдне. Но като видя, че тия страшни приятели се отнасят към него добре и не искат да му сторят нищо лошо, почна да се мъчи да разбира въпросите им и да им отговаря и с глас, и с движение.
След дълги разправии най-после Ян Бибиян разбра, че преследвачите са потеря от близкото селище и че нямат нищо общо с Ягага. Това успокои Ян Бибиян и той почна да го разпитва защо хвърляха по тях камъни. Той взе един малък объл камък и му го тури в ръката, за да може да му обясни по-добре. Щом турна камъка в ръката му, пленникът засия от радост и почна да се смее. Като се обърна по очи надолу, макар и завързан, почна да се кланя дълбоко. Тая постъпка на пленения учуди много нашите хора. Те помислиха, че това е някоя хитрост, и почнаха да го разпитват защо прави това.
Пленникът с дълги ръкопляскания и с всевъзможни движения им обясни, че когато някой противник подаде камък на противника си, това значи, че сключват мир и приятелство и че тоя мир и това приятелство важат за цялото селище, където живеят помирителите. Пленникът особено се радваше, че е направил сега помирение с цялата голяма зелена звезда, откъдето са пристигнали двамата нейни жители, и че занапред няма да имат страх от тая голяма звезда и тя няма да им носи нищо лошо.
Ян Бибиян разбра, че това вярване у лунагите е свързано с тяхната религия, която не му бе известна.
Пленникът стана словоохотлив, страхът му съвсем изчезна и той покани гостите да ги заведе в близкото селище, където живееше.
Като помисли, че това е някоя хитрост, Ян Бибиян не се съгласи да използува неговото гостоприемство, а го помоли да остане тук при тях, докато Ягага прати хората си да ги намерят.
Пленникът не прие това с особена охота, но при все това съгласи се.
Между това денят мина и почна да се смрачава.
Калчо отвърза краката на пленника и за това получи много поклони.
Ягага намира изгубените
Настъпи тъмна и непрогледна нощ, каквито са всички нощи на Луната. По небето се появиха едри звезди, но тяхната светлина беше безсилна да разреди непроницаемия мрак. При това стана студено. Тънък, но резлив вятър задуха и бързо изстуди всичко.
Ян Бибиян и Калчо се наместиха един до друг под надвесения изров и се сгушиха на кълбо. Лунагата, който остана при тях, спокойно седеше настрана и от време на време надничаше, за да погледне към небето. Скоро там някъде върху тъмното небе се появи синкава дрезгавина и под нея се очертаха контурите на далечни островърхи планини.
Лунагата почна да разправя нещо с дрезгавия си глас, сбута Калчо, който беше по-близо до него, и почна да ръкомаха и да сочи към появилата се дрезгавина.
Ян Бибиян и Калчо погледнаха.
Там, над контурите на планините, се показа синкавият ръбец на огромно небесно светило. Бавно тоя ръбец се увеличаваше и ето че на тъмното небе се показа с ясносин блясък огромното светило, по лицето на което се виждаха тъмни сенки, каквито ние от Земята виждаме вечер върху лицето на Луната.
— Ваха, Ваха! — завика лунагата и почна да прави дълбоки поклони, като дори удряше челото си от каменистата лунна твърд.
— Ваха, Ваха! — повтаряше той, сочеше нагоре и пак се кланяше.
Калчо и Ян Бибиян, макар че им беше студено, се измъкнаха по на открито.
— Ваха, Ваха! — задърпа ги пленникът и почна усилено да се кланя.
— Кара ни да се поклоним и ние — каза Калчо.
— Ще изпълним поканата му — рече Ян Бибиян, — защото тая синя царица на небето, която се показа, е нашата родна Земя. Нека й се поклоним от Луната!
Калчо и Ян Бибиян, като подражаваха на своя пленник, почнаха да се кланят като него и да викат като него:
— Ваха, Ваха!
Доволен, пленникът престана да се кланя, седна и отправи умилени и пълни с религиозно съзерцание очи към Земята, която бавно-бавно се издигаше на небето, като разреждаше лунния мрак със своята студена синя светлина.
Ян Бибиян и Калчо, сгушени един до друг, гледаха мълчаливо своята далечна родина, която бяха оставили. Те се мъчеха да познаят къде е тяхната страна, да познаят от какво са тия странни сенки и светли петна, които блещяха. Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Ян Бибиян, а от очите на Калчо потекоха сълзи.
— Знаеш ли — каза той на Ян Бибиян, — стана ми мъчно за нашата Земя. Сега на осветената страна там е ден и живот кипи по градове и села. Малки човечета, наши братя, водят борба за съществование и мислят, че те са единствените на света. А погледни необятната вселена, погледни тия светила, които се носят в простора! И по тях, както и тук, на Луната, сигурно живеят подобни същества като нас, които се борят, живеят, страдат, вярват и мислят, че те са единствените върховни същества, че те са венецът на творението — най-съвършени, най-умни, най-способни и достойни за живота.
Ян Бибиян не отговори нищо.
В тая минута той мислеше за своите бедни родители, които са негде там — малки, дребнички същества върху Земята — и които в тоя час не мислят нищо друго освен за него, за своя единствен син, и гледат с насълзени очи Луната, където той замина.
Най-после, уморени от всичко преживяно през деня, те се дръпнаха навътре, сгушиха се пак един до друг и заспаха, като дори забравиха своя пленник.
Отведнъж някакъв страшен шум ги стресна. Те се пробудиха и рипнаха, като машинално извадиха револверите си. Пред тях стоеше лунагата и викаше нещо, а над главите им летяха стотици хвърчащи
