По една широка улица между два хълма се чуха викове, задвижи се народ и почна да гърми някаква странна музика, каквато на Земята Ян Бибиян не беше чувал. Пищения и хармонични мелодични думкания, пращения като от картечници, звукове като че ли от кипяща вода се смесваха в някакъв тържествен, оглушителен шум, който не беше неприятен.
Народът се спусна нататък и почна да вика:
— Ягага, Ягага!…
— Ягага, Ягага! — обърна се водачът към Ян Бибиян и се разкрачи като чатал. Топковидните му стъпала се надуха и той подскочи с тях няколко пъти право нагоре.
Кръгът от лунаги, които бяха придружили Ян Бибиян дотук, също почна да подскача и да вика.
От улицата се зададе тържествено шествие. Най-напред вървяха музикантите. Едни от тях носеха дълги, с металически блясък на злато пръчки, които удряха една о друга. Други биеха със също такива лъскави кълбета и плочи, а трети държаха в зъбите си няколко бели инструмента, прилични на ножици, и чаткаха с тях. Те вървяха тържествено, а пред тях заднишком вървеше водачът им, навярно капелмайсторът, махаше с дългите си ръце като с криле и високо подскачаше. Всички бяха наметнати с тънки наметала, които почти се влачеха. Тия наметала изглеждаха направени от някакъв бял метал и даваха отражение като от някой тънък лед.
След музиката вървяха, подскачайки, едри лунаги, облечени в червени наметки, а след тях вървеше едър лунага, облечен в пъстроцветна мантия, която феерично блещеше и се отличаваше от всичко. До него вървеше навярно жена му, също с пъстроцветно наметало, само че тя носеше и някакви шарени шалвари. Тя нямаше на главата си пипала като другите. Чак тогава Ян Бибиян забележи, че между целия събран народ имаше и лунаги без пипала — това бяха жените…
— Ягага, Ягага! — шумеше народът.
— Ягага, Ягага! — каза пак водачът, като се обърна към Ян Бибиян и Калчо и посочи разкрачените си крака. Той им даваше знак и те да направят същото. Ян Бибиян и Калчо разбраха и също застанаха с разтворени крака. Това беше войнишка стойка „мирно“.
Ягага — това значеше цар. Идеха царят и царицата. Те все така бавно и тържествено се приближаваха. Като дойдоха на десетина крачки пред Ян Бибиян, придружаващите ги и музикантите се отделиха настрана, а Ягага и Ягагада-царицата — застанаха пред Ян Бибиян и Калчо, хванаха се за ръце и подскокнаха три пъти. Придружаващият Ян Бибиян подскокна също три пъти и даде знак на Ян Бибиян и Калчо да направят същото.
Колкото и да им беше смешна тая церемония, те двамата прибраха краката си и почнаха да подскачат, като се стараеха да подражават на Ягага.
Като спряха, царят и царицата се приближиха до тях, а отстрани застана някакъв придворен, който държеше в ръцете си някаква изплетена от тънки златни жици ваза. Царят бръкна в нея, извади голяма плоча, прилична на кора от костенурка, но изящно изработена, с гравирани по нея чудовища, пристъпи и я закачи на шията на Ян Бибиян. Също такава, по-малка, закачи и на Калчо.
Ян Бибиян разбра, че ги декорират. За да не остане длъжен, той извади от джеба си една цигарена кутия, откъсна капака, който бе доста пъстро изписан, и с една карфичка го закачи на гърдите на Ягага близо до копчето на мантията му.
По зъбестото лице на Ягага се изписа особено задоволство и той подскокна три пъти в знак на благодарност.
Тогава Ян Бибиян пристъпи и пред Ягагада и закачи на шалварите й долната част от цигарената кутия.
Ягагада подскокна също от удоволствие, почна да трака със зъби и като всяка жена се наведе и почна да се любува на тоя странен подарък, какъвто виждаше за първи път. Изглежда, че тоя подарък й направи голямо удоволствие, защото тя се обърна към събраното множество и като разпери ръце, подскокна няколко пъти високо над всички глави. Отведнъж цялото множество почна да скача и да вика заглушително и възторжено. Музиката почна да свири.
— Е, Калчо, как мислиш за това тържество? — обърна се Ян Бибиян към другаря си. — Какво не биха дали земните жители, за да го видят!
— Интересно нещо! — каза Калчо. — Мисля, че долу на Земята биха ни завидели на ордените, защото изглежда, че това са късове от чисто злато. Тук ни се виждат леки, но на нашата Земя биха тежали като камбани.
Докато Ян Бибиян и Калчо говореха, Ягага и Ягагада мълчаха смирено. Те навярно мислеха, че гостите четат молитва, защото вдигнаха очите си към небето, което приличаше на черен полиран мрамор и през което светеше ослепително Слънцето.
Когато спряха да говорят, царят и царицата застанаха от двете страни на Ян Бибиян и го хванаха подръка. Водачът хвана Калчо и застана зад тях. Музиката загърмя пак и тръгна. След нея тръгнаха придворните, след тях — царските особи с Ян Бибиян, водачът с Калчо, а след тях се наредиха всички ония, които правеха кръг наоколо. Това беше войска.
Царят отвеждаше гостите в двореца си на обед.
Царски прием
Дворецът на Ягага беше също една пещера под един конусовиден връх, който се издигаше между другите хълмове на един голям площад.
Входът на тая пещера беше малък колкото една врата, но беше богато украсен с рисунки, издялани в златната рамка, която го обграждаше. Щом се влезеше вътре, веднага се откриваше обширна зала, осветявана от светещи плочки, които стояха залепени по стените и по таваните. Вътрешността бе украсена с чудни разноцветни камъни. Масите бяха огромни бели каменни блокове, които блещяха от чистота.
Тук се наредиха Ягага, Ягагада и техните гости Ян Бибиян и Калчо.
По тия маси бяха издълбани като чинии обли дупки, където се туряше яденето.
Царят и царицата седнаха един до друг, а срещу тях седнаха гостите.
Ягага взе един голям златен чук, който стоеше пред него на масата, и удари една тъмна металическа плоча, която също стоеше пред него.
Разнесе се силен металически звук, като че се счупи стъкло на голям прозорец.
Веднага от една странична врата влязоха две млади и пъргави момичета, цели окичени с разноцветни малки кърпички.
Това бяха дъщерите на Ягага. Той ги представи на гостите, като извика поред:
— Шагада.
— Дагада.
Шагада бе по-голямата, а Дагада — по-малката.
Като чуха имената си, двете принцеси почнаха да подскачат на топчестите си крака и гърлено да се смеят. След това те седнаха от двете страни на масата — Шагада до Ян Бибиян, Дагада до Калчо. Двете девойки бяха много весели, игриви и бъбриви, но Ян Бибиян и Калчо не разбираха нищо от думите им, гледаха ги и се смееха, когато се смееха и те.
Двама слуги почнаха да носят яденето. На дълги сребърни пръчки бе намотано нещо бяло като халва. Пред всекиго слугите забучиха тия пръчки в малките дупчици, които бяха пробити до чиниите, издълбани в масите. Приятна миризма се разнесе от това ястие. Царят взе една от тия пръчки и почна лакомо да я гризе. Същото направиха и другите.
Нашите приятели го последваха и, за чудо, това нещо им хареса много. То беше някаква лепкава смес с вкус на пъпеш. След това ястие донесоха друго. То беше някакви корави черни топки, които слугите сложиха в издълбаните дупки на масата. Това нещо излезе също така вкусно. От него, като се дъвчеше, излизаше приятен сок, който възбуждаше апетит.
Щом се нахраниха, царят и царицата си взеха сбогом пак с подскачане и се отдалечиха, като потънаха в някакви тайнствени врати. Дъщерите им ги последваха по същия начин.
Ян Бибиян и Калчо останаха сами.
— Е, как ти хареса яденето? — запита Калчо.
— Чудесно! Не очаквах, че тук тъй хубаво може да се яде — каза Ян Бибиян.
