поздрав, а устата му се отвориха в усмивка.
— Бръррър… танцуцц…
Ян Бибиян се опита да му подражава и също извика:
— Брърр… танцуцц…
Като чу това, хвърчащият се развика още по-високо, придърпа юздата на своето хвъркато магаре и слезна долу бавно до „Светкавица“. Магарето прибра крилете и опашката си, кацна на четирите си крака, а ездачът скочи от него, падна на колене и почна бързо да се навежда и изправя, като се подпираше на ръцете си.
— Кланя се, кланя се! — завика Калчо…
— Кля-кля-кля! — завика кланящият се и почна да протяга ръце нагоре към „Светкавица“, където се подаваха Ян Бибиян и Калчо.
— Да слезнем ли? — попита Калчо, като се обърна към Ян Бибиян.
— Е да, не можем все тук да стоим. Дошли сме на гости на Луната — нека слезем. Във всеки случай да си вземем и пушките.
Двамата бързо взеха електрическите пушки и един по един слязоха от „Светкавица“. Първи слезе Ян Бибиян. Той се приближи до странния човек, който се кланяше, и му извика:
— Поздравявам те, жителю на Луната! Поздравявам те от далечната Земя!
Кланящият се скокна отведнъж. Големите топки, които представляваха стъпалата му, се издуха и увеличиха двойно. Той почна да подскача на едно място и благодарение на тия топки се вдигаше високо, по десетина метра. Той дълго скачаше на едно място, говореше някакви неразбираеми думи и чукаше ръцете си една о друга. Това чукане произвеждаше звук като от чукането на две дървени лъжици.
— Това е някакъв танц — каза Ян Бибиян. — Той изказва радостта си от нас.
— Да, изглежда много весел — рече Калчо.
Първият човешки крак на Луната
— Да, трябва да слезем вече — каза решително Ян Бибиян. — С тоя приятел криво-ляво ще се разберем.
Ян Бибиян се върна за малко при предавателя и всички станции по Земята уловиха това съобщение:
„В тая минута за първи път върху Луната стъпва човешки крак. Един от жителите на Луната, навярно пратеник, ни посрещна твърде приветливо. Той пристигна, възседнал върху едно хвърчащо магаре.“
Като даде това съобщение, Ян Бибиян и Калчо излязоха от „Светкавица“, спуснаха се по малката външна стълбичка и стъпиха върху Луната. Това бяха първите човешки стъпки върху Луната.
Посрещачът, който досега не преставаше със своето подскачане, отведнъж спря, наведе се ниско, като че прави поклон, а дългите пипала на главата му почнаха да шават много бързо.
Той почна да произнася някакви гърлени, отсечени думи и да се навежда и изправя по няколко пъти почти на всяка дума.
Ян Бибиян и Калчо, които държаха здраво пушките в ръцете си, го гледаха усмихнати и не знаеха какво да правят.
Посрещачът забележи, че гостите му не го разбират, престана да се кланя и почна да маха с прешленестите си ръце към планината и да им сочи нещо.
— Показа нещо — рече Ян Бибиян и погледна нататък.
Той видя, че откъм планината се задават още няколко ездачи на хвърчащи магарета, които летяха наредени един след друг. Те скоро пристигнаха и първият, който беше там, почна да вика със страшен глас. Устата му се отваряха като устата на крокодил. Пристигналите почнаха да се въртят все така наред над „Светкавица“ и подир малко слязоха долу. След тях се зададоха многобройни редици от по десетина души. Всички те, като се завъртяваха няколко пъти над това място, кацаха зад първите, другите — зад тях. По този начин върху тая покрита с дребен мъх, като че ли плесенясала равнина се нареди цяла войска като на парад.
Водачите на тия редици оставиха хвъркатите си животни, наредиха се по четирима и всички дойдоха пред Ян Бибиян и Калчо, па почнаха дълбоко да се кланят, като повтаряха все едни и същи думи.
Ян Бибиян бързо усвои произношението на тия думи, които не се различаваха от човешкия говор, и сам няколко пъти високо ги повтори.
Тогава насъбралото се множество избухна в тържествени викове.
След дълга разправия с ръце, с очи, с крака и с различни движения на тялото земните и лунните хора сполучиха да се разберат.
Лунните хора канеха гостите към своите жилища в планината.
Ян Бибиян и Калчо им обясняваха, че не могат да оставят машината си.
Лунагите, нека за по-лесно така да наречем жителите на Луната, казаха, че те трябва да дойдат с машината си.
Ян Бибиян и Калчо дадоха знак, че са съгласни, качиха се отново на „Светкавица“ и се вдигнаха. Лунагите възседнаха своите хвъркати магарета и също се вдигнаха.
Образува се тържествено шествие, което, ако ние, жителите на Земята, имахме възможност да видим, щяхме да изпопукаме от смях.
Най-напред яздеше първият пристигнал на мястото, който изглеждаше, че е някой големец, защото всички лунаги го слушаха и му се покоряваха.
Той летеше на почетно разстояние пред „Светкавица“, която се движеше съвсем бавно, с бързината на хвърчащите магарета. При все това тия магарета хвръкнаха с бързината на един нашенски орел.
Наоколо хвърчаха в строй всичките редици на тая многобройна войска.
Това шествие се отправи към срещната планина и скоро пристигна там. Пред планината се намираха множество разхвърляни като големи конуси хълмове, в подножието на които от всички страни се виждаха някакви дупки като отвори на пещери. Пред един от тия хълмове имаше голяма равнина. Ездачът, който предвождаше шествието, бавно почна да се спуща на тая равнина.
В това време от всички дупки наизскача многоброен народ, между който имаше и малки, които навярно бяха деца. Те нападаха по очите си и нададоха възторжени викове. „Светкавица“ последва водача и също бавно се спусна на площада пред хълма. Другите придружаващи също слязоха и образуваха голям кръг около машината.
Ян Бибиян и Калчо се показаха върху машината си и слязоха сред шумната овация на събралото се множество.
Водачът тогава показа на Ян Бибиян отвора на една грамадна пещера и му обясни, че там трябва да турят машината си.
Ян Бибиян бързо разбра това и каза на Калчо:
— Умно са се сетили тия приятели. Тук „Светкавица“ ще има гараж. — И двамата, като я обърнаха с опашката към вратата, почнаха да я бутат назад. Машината се задвижи леко на своите гумени колелета и потъна в пещерата.
Но когато влязоха вътре да я настанят, те останаха учудени. Това беше една грамадна зала, изкусно издълбана. А стените й бяха покрити с някакви разноцветни лъскави метални плочки, между които най-много бяха златните. Върху всяка плочка имаше изрязана с разноцветни линии по една чудно нарисувана картина, каквато ние, земните жители, не можем да си представим.
След като настаниха машината, Ян Бибиян и Калчо пак излязоха навън, където ги чакаше водачът. Наоколо всичко бе препълнено с народ, който шумеше като рояк.
Едрите им зъби, които не се покриваха от никакви устни, лъщяха бели и чисти и на пътниците се струваше, че виждат повече зъби, отколкото хора.
— Каква хубава реклама за някой зъболекарски кабинет! — каза Ян Бибиян на Калчо.
— Да, направих вече няколко снимки — каза Калчо, като показа фотографическия си апарат, който бе презрамчил. В това време водачът с висок глас даде някаква команда. Отведнъж настана мъртва тишина.
— Ягага.
