бяла бреза тръпом-тръпне, млада ела се покланя. Ето скоро приближават, чуват тъпан и цигулка, накрай гора ги посрещат младоженец с млада булка. Червенушко с Орешанка гордо върви, ситно ситни, подире им наредени девери, сватбари китни. Всички спряха се смирено на зелената поляна, с пъстри цветя обсипана, с бяло слънчице заляна. Поп Гарван се поприкашля на средата се изстъпи, важно книгата отвори и… мълчание настъпи. И запя, зачете дълго, триста поклони извърши, сватбари се насълзиха, дърве сведоха си върше. Насекоми из тревата кое де бе, там остана… Попът свърши молитвите, сладкогласна реч захвана: — Хей, сватбари хвърковати, ха сега им честитете! Нек животът да цъфти им, хубав като полско цвете! Завикаха сватбарите, заскачаха да честитят, запискаха, закрякаха, ту отлитат, ту прелитат… Врабчо тайно ги следеше и трепереше от мъка, и сърцето му от завист бие, бие, та се пука. Не изтрая и подскокна, млади клончета разтресе, с писък злобен и закана люти клетви произнесе. Стреснаха се сватбарите, млада булка се изплаши… — Що? — Какво е? — Чудно нещо! — Няма нищо — все сме наши! — Сви се хоро хвърковато под свирните на щурците, забухаха бухалите, песни викнаха скорците. Орешанка ситно ситни, а до нея Червенушко, до тях скача кума сврака и кадънче белогушко. На средата етървите — чучулиги качулаги, лели, стрини, стари свахи, все роднини хвърковати. Най-накрая, като капка роса чиста върху цвете, на булката сестричката ситно ситнеше с нозете. Сива, скромна и мъничка, облечена чисто, чисто — не бе пиле хвърковато, ами бисерно мънисто!
