X част
Еньо ходеше мрачен и безпокоен из кръчмата. Там нямаше никой. Хората тоя ден бяха по работа. Той се разхождаше назад-напред, със скръстени на гърди ръце, с наведена глава и мислеше. Няколко деня вече той не бе ходил ни в къщи, ни у Цветини. Цвета го чакаше неспокойна, с лоши предчувствия, мълчеше и не излизаше пред хората. Еньо вече не искаше да мисли за нея и го хващаше яд, когато нейното име и нейното мило лице се мяркаше в спомените му. Той се чувствуваше подведен, изигран и кипеше.
Сега, като ходеше назад-напред, той мислеше за Станкините ниви, правеше сметка на декарите и лицето му бе смръщено и грозно.
Изведнаж едно момиченце от съседите влезе бързо и запъхтяно. То плахо занаднича към тезгяха и по ъглите на кръчмата.
— Какво има! Кого търсиш? — запита сърдито Еньо.
— Бате Еньо, кака Иваница поръча да си отидеш лома. Кака Цвета била у вас.
Еньо трепна и тупна гневно с крак:
— Кажи, че няма да си отида. А Цвета да върви там, откъдето е дошла. Не искам да я видя вече.
Момичето изскочи уплашено от кръчмата и тичешком отиде да обади на кака си Иваница.
Като чу това, Цвета пребледня, наведе очи и без да каже думица, тръгна да си върви. Иваница искаше да я задържи. Тя я хвана за ръката и с ласкави сестрински думи се помъчи да заглади и да смекчи тежката болка, която изпитваше Цветиното сърце, но Цвета тихо се откъсна от ръцете й и каза:
— Разбрах всичко, како Ано. Не съм крива аз. Нека господ да съди.
И тя полека слезе по стълбата, премина ситно широкия двор, дето бе стъпила с такава радост, и излезе с наведена глава на улицата. Хората, които я срещнаха, се спряха, та я изгледаха и им се стори, че тя плаче.
Цяла седмица след това нищо се не чу. На хорото не излизаше нито Еньо, нито Цвета. Но скоро всичко се разбра. Еньо се отказал от Цвета. Тя му върнала китката и пръстена и не искала никой нищо да и спомене за него.
Наскоро след това Еньо се сгоди за Станка и докато хората почнаха да тълкуват това, стана сватбата.
Еньо заведе булката си в новата къща, която, макар и недовършена, постегнаха на бърза ръка. Той се отдели от брата си като гузен. Снаха му Иваница, която го обичаше като роден брат, изстина от него. Тя избягваше да го види и той, когато я срещнеше, не смееше да я погледне в очите.
Станка, като стана булка, разцъфтя. Нейното бледо, жално лице поруменя и светна от радост, а нейното хилаво тяло като че доби нови сили и като че се поизправи. Тя и в делник, и в празник ходеше в нови премени, с копринена кърпа и не снемаше от шията си наниза от турски лири. Тя се отдаде на къщата си и стана робиня на Еньо, когото обожаваше още от дете. Еньо се стегна да прави чифлик на мястото, дето от по-рано бе намислил. Той купуваше ниви и ливади, купуваше и групираше. Станкиният баща му подари две големи ниви на същото място, цели засети. Еньо огради мястото с бодлив тел.
Но сред тоя обширен четириъгълник, който затваряше една земя от петдесет декара, се врязваше като клин една голяма нива на брата му Иван, чупеше оградата, цепеше мястото и разваляше цялостта. Това дразнеше Еньо и не беше му по воля, но той търпеше, защото скоро бяха се делили и гробът на баща им не беше обрасъл още с трева.
Той мислеше да поиска от брата си смяна с друга нива, но нямаше такава хубава, на такова място. А да я купи не мислеше, защото брат му не би я продал за нищо. Той ценеше бащината си земя като светиня.
Всеки ден Еньо обикаляше чифлика, дето мислеше да строи обори и плевници, да сади овошки, да реди кошери, и всеки ден се ядосваше на братовата си нива, която се забиваше в мястото му като клин в сърцето му. Понякога това нещо така го ядосваше, че той се връщаше съвсем мрачен, сърдит и се напиваше яката. Той вино не признаваше и пиеше само ракия. Станка — жена му — изпърво не гледаше сериозно на неговото пиянство. Тя го посрещаше весело в къщи, смееше му се като на дете, изуваше ботушите му и неговите пиянски бръщолевения я забавляваха. Но скоро той почна да става зъл. Нещастната фигура на жена му го дразнеше. Станка се държеше с него като другарка и искаше той да й бъде другар. Тя искаше да знае сделките му, плановете му, печалбите му, мислите му, но той нищо не споделяше с нея. Той я търпеше по милост и всякога я караше да знае, че той се е пожертвувал за нея. Той я търпеше с усилие и гледаше колкото може по-малко да бъде с нея. Денем стоеше в кръчмата или ходеше по полска работа, а вечер се връщаше късно, когато тя, уморена от чакане, вече спеше. Сутрин той напущаше къщата рано, бързо и закусваше в кръчмата. Полека-лека той се отделяше от нея и я забравяше. И тя скоро разбра, че Еньо я мрази, че тя му тежи със своето нещастие. Тя понесе мълчаливо и твърдо това откритие и се помъчи с всички сили и средства, на каквито е способна една жена, да не изпуска щастието си, в което до вчера вярваше. Тя бе съжалявала за телесното си нещастие, не искаше да бъде съжалявана още и за друго. Тя мислеше, че бе победила в живота си, и така трябваше всички да мислят. Затова Станка се мъчеше да скрие пред хората. Тя вика скришом врачки, прави магия, полива тайно Еньо с какви не води и бурени. Но той ставаше по-суров, по-груб и тя по-рядко го виждаше в къщи. Той престана понякога и нощно време да се връща, а спеше в кръчмата. И Станка посърна, сви се, застаря.
Еньо съвсем се измени. Той затлъстя, лицето му подпухна, устата му като че се разшири и походката му стана тежка. Той продължаваше да купува имоти, групираше ги на чифлика, обикаляше постоянно там, местеше телената ограда и виждаше как нивата на брата му все повече и повече се забиваха в мястото му. Това не даваше мира на Еньо. Той мислеше как да присвои тая нива и да закръгли чифлика си. И тая мисъл постоянно бръмчеше из главата му, нощем го стряскаше, а когато бе пиян — съвсем го помрачаваше. Понякога дотам го дразнеше това, че той почваше да гледа на брата си като на враг.
XI част
Цвета скоро се съвзе. Нейната младост и пъргавост надвиха скръбта и обидата. Може би всичко това беше за нейно добро. Тя се помири. Хорските приказки и се виждаха глупави и като че не се отнасяха до нея. Нейната първа обич беше кратка и крехка и не я съсипа. А това, че Еньо се ожени за нещастната Станка, съвсем я успокои. Цвета беше все така хубава и хорските очи я гледаха с радост.
Цяла година тя не бе виждала Станка. Станка никъде не излизаше. Веднаж случайно те се завариха в селската бакалница. Станка, като я видя, смути се, пребледня и прибърза да излезе. Цвета я поздрави и видимо се зарадва:
— Какво правиш, Станке? Добре ли си?
Станка се спря, пое ръката на приятелката си и я погледна с такава скръб, че на Цвета дожаля. Двете излязоха заедно и повървяха, мълчешката.
— Цвето, сестрице, прощавай, миличка. Аз ти направих голямо зло — каза задавено тя и като наведе очи към земята, промълви с въздишка: — Затова и господ ме наказа.
— Всичко е забравено, Станке. Кому каквото е писано.
Голяма грешка направих, Цвето. Против тебе отидох. Сега съм нещастна. И той… Ако беше земал тебе, може би щеше да е. Аз не съм нищо за него. Полакомил се е за имот и земя и за нищо друго не мисли. Много ми е мъчно, сестрице. Много пъти ми се иска да дойда при тебе, да си поплача — ти ми беше най- близка. Но съм виновна, та ме е срам…
Станка не можа да се сдържи и заплака. Тя наклони леко глава до рамото на Цвета, извади кърпичката си и почна да изтрива рукналите сълзи. По пътя нямаше хора и тя даде воля на мъката си и захълца с глас:
— Душата ми се е оковала, сестрице. Пред тебе плача и ми е леко. Боже, защо ме не вразуми, ами ме остави да вляза в грях срещу моята най-близка? Цвето, Цветенце мило, не ми се сърди. Аз много съм наказвана. Трябва да съм много лоша, затова господ още от дете ме е наказал. Но ти мълчи, сестро. Нека хората нищо не знаят. И за него не е добре да знаят.
— Не плачи, Станке. Не знам какво ти е, но ще мине всичко. Всеки човек си има грижи и мъки — рече да я утеши Цвета.
— Моите никой ги няма, Цвето.
Те скривиха в уличката към Еньовата порта. Цвета не бе минавала оттук от деня, когато напусна
