Еньовата къща. При тоя спомен сърцето й се сви. Тя искаше да избяга. Но Станка държеше ръката и и я обливаше със сълзи.
— Не ме забравяй, сестрице, и не мисли лошо за мене — разрева се пак Станка, прегърна я и сложи безпомощно глава на гърдите й.
В това време се чуха конски стъпки и Цвета, и Станка побързаха да се разделят. Станка почти побягна и силно тръшна портата след себе си, а Цвета тръгна бавно и замислена. Насреща й внезапно на завоя изскочи Еньо, яхнал на коня. Звезделин играеше и кършеше грива. Цвета подплашена се отби настрана и почти се залепи до близката ограда. Еньо, като я видя, поиска да спре кончето си и извика малко пиянски:
— Добър ден, Цвето!
Но Цвета забърза и не го погледна. Еньо обърна кончето и се впусна по нея, като викаше задавено и глупаво:
— Цвето, Цвето, чакай. Една дума искам само да ти кажа. Само една дума. Прошка не ща… Само това искам да ти кажа, че живота без любов нищо не е. Лула тютюн не струва.
Еньо искаше да и пресече пътя. Цвета се изплаши и се шмугна в първата врата, която и се изпречи.
XII част
Възседнал на Звезделин, Еньо пак отиваше към чифлика. Беше подир обед. Тъмни летни облаци играеха по небето, нейде далеч се носеше глух гръм. Отведнаж зароси и пак блесна слънце. Голям куршумен облак отсени слънцето, надвеси се над Еньова чифлик и се закачи на гората, която се тъмнееше в далечината. Скоро там се изви пълна писана дъга — чиста, ясна и близка. Двата й краища се топяха в росните ливади и там трептяха златисти искри. Селото и цялото хълмисто поле, което оставаше зад Еньо, светеше обляно от слънцето. Цялата земя дишаше свежест и изглеждаше текущо родена.
Звезделин вървеше кротко и добре разположен. Той кършеше лъскава шия, пръхкаше и крепеше господаря си съзнателно и гордо. Тая разходка до чифлика, която правеше често, му беше приятна, той обичаше тия места наоколо и водата от близкия извор му се услаждаше. Те минаха близкия дол и пак изскочиха на високата равнина край гъстата млада гора от буки и дъбчета. В чистата тишина се носеше равния и самотен глас на кукувицата. Тоя глас сепна Еньо, който бе потънал в своите страшни мисли за земя. Той дръпна юздата на Звезделин и го спря. Дъгата стоеше като прикована върху куршумения облак, който засеняше целия кръгозор. Еньо чак сега я видя. Кукувицата равно, отмерено и настоятелно кукаше и нейният глас, който идеше от прясната зеленина на гората, даваше тайнствена смисъл на тишина и на преснотата, която пълнеше простора от земята до небето:
— Ку-ку, ку-ку, ку-ку…
Еньо почна да брои: едно, две, три… После като че се сети за нещо, обърна се, поразгледа наоколо и викна с мъжки глас към гората:
— Кукувице-прокобнице, кажи ми колко години ще живея?
Звезделин тупна с крак.
Кукувицата млъкна и не се обади вече. Еньо се усмихна и отново се замисли.
Звезделин тръгна пак полека. Еньовата мисъл неспокойно се заблъска, като река спряна отведнъж, и като не намери течение, върна се назад, назад към Цвета, към хубавата Цвета, към хубавия спомен. Слънчевата картина на пъстрата лития се изпречи пред него и сред нея той видя Цвета. Сърцето му се сви болно и заигра. Из гората отнякъде пак се обади кукувицата:
— Ку-ку, ку-ку…
Еньо дръпна юздите на Звезделин, спря го и викна високо:
— Кукувице-прокобнице, кажи ми, обади ми, обича ли ме Цвета още?
Кукувицата не откука.
Еньо постоя, погледна към онемялата гора, която някак подозрително го гледаше, и бутна кончето.
Наблизо бе чифликът. Пред погледа му се очерта дългата телена ограда, като голяма паяжина, разкъсана от обширната нива на брата му. Сред нея гордо и високо се изправяше столетен дъб, близък на Еньо още от детинство. Нивата на дяда — така я наричаха те, така я казваше и баща им. Колкото пъти идеше тук Еньо, толкова пъти виждаше тая нива с тоя дъб и толкова пъти усещаше завист и злоба, като я гледаше легнала като чуждо добиче сред неговите собствени нивя. Той гледаше счупената линия на оградата и ръмжеше.
Като наближи още, той видя, че там около дъба обикаля човек.
Еньо удари кончето и тръгна по-бързо. Кой можеше да бъде там, из неговото землище? Еньо ревнуваше мястото си и не обичаше да се мяркат и да влизат в него чужди хора. Той беше набил две воловарчета и хората се бояха. Еньо стигна до дъба препуском, сърдит, готов да се кара. Но тоя човек излезе брат му Иван и Еньо омекна и се засрами.
— Добър ден, брате — каза той.
— Добър ден, Еньо.
В това време някой сне дъгата от небето и скри слънцето зад облак.
— Рекох да навидя нивата — заговори веднага Иван. — Мисля да отсека дъба, та да направя и аз ограда отсреща. Тогава цялото място ще бъде обградено. Твоята ограда много ми помага.
Нещо сяде вътре Еньо. Но той премълча, намръщи се, сбра жлъчно устни и захвуча нещо през нос.
— Хубав имот направи! — рече брат му.
— Ех, Еньо, да е нещо друго, никоя вещ — да я махнем, пък то земя, дето е, там е. Какво да се напави? — рече братски Иван.
— Продай ми я, бате.
— Как да я продам, Еньо. Бащиния е. Пък ти не ламти толкова, брате… Какво! Я гледай къде си се разширил! Стига ти.
— Мерак пусти, бате… Искам да имам това място закръглено… Като го гледам щърбо, мисля, че душата ми е щърба. Да направим смяна — рече Еньо с горещина.
Иван се засмя:
— Учудваш ме бре, Еньо… На кого си се мегнал? В нашия род такъв лаком за земя човек няма. Не бъди такъв… По-скоро бих ти я подарил, ама смяна и продан не приемам. Пък по-добре да стои тука, да ти иде на ум, че освен тебе и други хора живеят на земята — рече Иван шеговито.
Еньо пак се намръщи и погледна надолу. Иван видя в очите му зъл огън и го досмеша.
— Ти, бате, деца нямаш — защо ти са имоти? Продавай…
На Иван му стана тежко и обидно:
— Не чаках това от тебе, Еньо. Бива ли така да говориш? И ти нямаш деца…
— Моята се още не знае, аз вчера се ожених, пък ти вече…
— На бога не можем да се сърдим — рече кротко Иван. Стана му мъчно. Той си тръгна, без да каже дума, мина нивата бавно, с наведена глава и излезе на пътя.
Еньо дълго хвуча след него и злоба боядисваше погледа му червено.
XIII част
Вечерта Еньо се напи като никога. Той вика, псува, чупи чаши, гърмя с револвера във въздуха и се заканва страшно на някого.
— Аз — викаше той — нямам приятели, нямам братя, нямам свой. Всички ми са душмани. Цялото село ме мрази, но не се боя — на всички ще дам да разберат.
И Еньо удряше с юмруци по масата така тежко, че дъските се отпираха.
Той не изтрезня цяла неделя и беше се вмирисал на ракия. Очите му добиха мътен цвят и намаляха. Лицето му посиня и подпухна като на недоспал човек. Гласът му пресипна. Денем той спеше като дърво в стаята на кръчмата, легнал по корем с извърната глава, и щом се събудеше привечер, пак почваше да пие и да черпи всеки, който влезе в кръчмата. Нощно време стоеше до късно с пияниците и заспиваше на масата. Момчето загасваше лампата и си лягаше, а сутрин, като ставаше, намираше господаря си или още на
