разрязала живота му надве, и едната половина не знаеше къде е другата. Той срещна и замина познати, говори с тях, но не чу какво му казаха и не запомни какво им каза. Той отбягваше всеки срещнат стражар и се мъчеше да го не види. Душата му се мъчеше от някаква неясна паника и скръб. Погледът му бе угаснал и като че ли изчезнал. Той мислеше за брата си и му се искаше да се върне в село да го види, да го прегърне жив и здрав искаше му се тая страшна случка да не съществува.
Може би всичко това не е истина. Може би всичко това така да му се е сторило и брат му да си е жив и здрав. О, да би било така, Еньо ще се откаже от всичката своя земя, ще я даде на брата си, ще отиде да си живее при него, както по-преди. В душата на Еньо се събира топлина, пълна със сълзи. Той шепне умилено:
— Братко, братко, братко!
Минава пладне. Еньо уморен, отпаднал върви като безтелесен из улиците на града и неволно се намира на хана, дето слезе. Там е тихо. На една маса обядват. Той като че по подражание също сяда да обядва. Но не му се яде. Поиска ракия. Нейния вкус му се виждаше отвратителен, гърлото не я поема. Но Еньо пие, пие по навик и чак след второто шише той усеща вкуса и. Приятно му е. И той поръчва шише след шише. В кръчмата го познават и никой не се учудва на това.
Спиртът го оживява, одухотворява. Той усеща, че се пробужда след страшен сън и се радва, че се е отървал от тия безпричинни мъчения. Той се радва на това хубаво чувство и пие още повече. След, един- два часа става, плаща и излиза. Сега той знае къде отива. Той ще купи подарък за брата си. Какво? Сребърен ланец за часовник, също като своя. Да се помирят веднаж за винаги. И увлечел, пиян, той отива у златарите, купува тежка сребърна верижка и се връща почти щастлив. Това, което стана, не е истина. Той тъй много иска това да бъде така, че вярва, че е така. При всяко съмнение и колебание той се отбива в най-близката кръчма и пие ракия. Това питие го магьосва. То праща в царството на сънищата, на мъглите и на ветровете всичко, което му се виждаше зло, и той се топеше от благост и милости клатушкайки се из многолюдните улици, плачеше със сълзи, плачеше, потънал в душевна самота. Така той се върна пак в хана, дето бе слязъл, взе си кончето, качи му се, пи още едно шише ракия и си тръгна. Той искаше по-скоро да иде да прегърне брата си.
Той караше коня бързо и едвам се държеше на него. Той не можеше да го управлява, дърпаше юздата насам-нататък и кончето минаваше ту от една, ту от друга страна на шосето. Като измина така няколко километра от града, Еньо видя насреща си по безлюдния път бавно да върви волска кола. Още отдалеч той позна воловете на брата си и се спря изтръпнал. Това като че го отрезви веднага. Той почна да се взира в колата, да не би да се е излъгал. Не, воловете са на брат му. Край колата от една страна върви жена, от другата мъж. Дали не е брат му? Еньо отправя кончето към колата. Среща ги. Снаха му Иваница възпира колата, тъжна, съкрушена и сълзи едри бликват от очите й. Тя заридава задавено, грозно, мъчително.
— Еньо, Еньо, Еньо, братче. Какво стана с нас, какво стана с бате ти!
— Що? Какво? — пита Еньо, почти отрезвен, и му се иска да побегне някъде далече-далече.
Той надникна в колата. Там лежеше брат му Иван, проснат по гръб, покрит с черга. Краката му, обути в бели чорапи, стърчат навън и едвам помръдват. Главата ме увита в дебела превръзка. Само носът и устата му се виждат. Носът му посинял, устата набъбнала, полуотворена, диша тежко-тежко.
Мъжът, който придружава снаха му, е нейния баща. Той разправя на Еньо сухо и късо:
Иван отишъл да оре на нивата при Еньова чифлик и рекъл да отсече дъба. Той отдавна се канел да стори това. Не знам как го е сякъл, дъбът пада върху него и го пребива. Наоколо нямало никой да види. Като не се върнал вечерта, отишли през нощта да го търсят. Намерили го ни жив, ни мъртъв. Едвам помръдва и диша.
— Натоварихме го да го откараме в болницата. Не вярвам да го бъде — завърши старият.
Еньо, забил поглед в земята, слуша като в просъница. И първата мисъл, която му иде, е, че неговото престъпление не се знае. Той е спасен.
Еньо не разпитва повече и тръгва замаян, като оставя снаха си и стария й баща, без да каже нещо.
XVIII част
Еньо се върна в къщи с душа олекнала от страдания. Надеждата, че брат му Иван може да оздравее, като че ли го освободи от страшния кошмар на престъплението. Дано брат му оздравее, дано се спаси! Еньо ще се изповяда и ще иска прошка от него. Иван ще му прости. Неговото сърце е толкова добро. Тогава ще заживеят пак братски, пак заедно. Не ще имот, не ще земя! Нека всичко зло изчезне и да остане само доброто, само хубавото. Тия новородени мисли цъфтяха изобилно и изпълваха Еньо с такава светлина и чистота, че извършеното престъпление му се виждаше недействително, изчезнало без следа.
Той се затвори в къщи и легна като болен. Станка обикаляше с грижи около него и се радваше на неговата внезапна кротост, добрина и търпение. Тя искаше да бъде постоянно около него, но той я пъдеше, и увит и скрит в леглото, далеч от света, беше му сладко да мисли, че е спасен от страшната случка и че брат му ще остане жив. Той се занасяше и понякога прискимтяваше като куче, което е намерило изгубения си господар. И почти гласно произнасяше с братска милост и обич името на Иван и умоляващ, искаше прошка.
При него идеха селяни по работа и да го видят. Те мислеха, че Еньо се е разболял от скръб по брата си и се мъчеха да го утешат, като му описваха как е станала нещастната случка. Никой не подозираше никого. Всички разправяха подробно как е паднал дъбът, как Иван се помъчил да побегне, как се спънал о един камък, как клоните му препречили пътя и как го премазало дървото.
Еньо слушаше със страх всичко това, но все пак му олекваше.
Подир два деня се върна снаха му. Тя оставила Ивана в болницата. Той не можел още нищо да говори, слабо виждал, с едното ухо не чувал никак, но докторите казали, че ще оздравее и ще се спаси.
Надеждите на Еньо се закрепиха.
Него вече никой го не подозираше. Той се вдигна, почна да ходи в кръчмата, напи се един-два пъти и на близкия празник отиде в черква с жена си. Дълго време той не бе ходил в черква. Сега влезе с тръпки и със страх. Онова, което никой не знаеше, знаеше го един господ. И Еньо наведе глава и дълго се моли за прошка и за здравето на брата си. Той даде обещание да изповяда всичко пред брата си, когато той се върне. Той не иска вече нищо, освен да му е леко на душата.
Тоя ден Еньо не пи и за пръв път се отказа да купи една нива, която случайно му предложи един негов длъжник. И при това нивата бе близо до чифлика му. Той не смееше и да отиде вече нататък. За това място той мислеше със страх. Веднаж, като беше пиян, каза пред всички в кръчмата:
— Не ми трябва вече чифлик. Да ми изсъхнат краката, ако стъпя нататък. Ще го продам. Омразно ми е това място, откак брат ми се преби на него. Ще го продам, ще го харижа. На черковата и на училището ще го дам.
Селяните, които знаеха неговата алчност за земя, слушаха като шега неговите думи и говореха подигравателно. Но тая внезапно родена мисъл завладя Еньо. Той не пи вече до вечерта, през нощта се пробуди пак от тая мисъл и не можа да заспи. Да подари част от тая земя на училището. Той лъжеше себе си, че това ще бъде изкупление на неговия грях. Това страшно място не му трябва повече. Той ще го подари — да му олекне на душата. Тая мисъл не го оставяше. Той заживя с нея и я повтаряше всеки пред себе си и пред хората. Най-после я изпълни — отиде в общината и пред свидетели записа по една нива и по една ливада на черквата и на училището.
Това изненада и учуди селяните. Как така Еньо, който би изял цялата земя, да можеше да се яде пръст, се отказва от нея и я подарява?
— Виж, какво нещо е брат! — казваха те. — От милост по него го прави.
XIX част
Иваница ходеше всяка седмица в града и се връщаше все по-тъжна. Раните на Ивана заздравявали, почнал да вижда, но не може да говори и нищо не помни. Тия вести съкрушаваха наново Еньо. Той почна да пие, както преди, и почти не изтрезняваше. Той не се грижеше вече нито за земята си, нито за кръчмата си. Тая година той не докара и вино, както правеше по-преди. Пиенето му се привърши и той ден през ден
