масата, или проснат на пода като труп.
През цялата тая седмица Еньо не си отиде в къщи нито веднаж. Момчето му носеше ядене в кръчмата, но той, отровен от ракията, нямаше апетит и ядеше съвсем малко. Булката му няколко пъти ходи при него и му се моли да си дойде. Първия път тя се уплаши, като го видя, толкова грозен и променен й се стори. Еньо не иска да си отиде. Той я гледаше тъпо, занесено, съжалително. Макар и пиян, той не й каза нищо грубо. Той утихна, седна до масата, мълча дълго и после каза спокойно:
— Ти, булка, си иди… Иди си, та ме не гледай, че съм грозен. Аз ще си дойда. Един ден ще си дойда, няма все тука да седя, я…
Хората го слушаха, смееха се и го закачаха, а на булката му й ставна тежко. Но тя скри мъката си, пошегува се нещо и си отиде. В къщи тя много плака. Вечерта отиде у Иванови и там плака още повече:
— Бате Иване, како Ано, вразумете го, вие сте му най свои, недейте го оставя.
Иван се ядоса. Стана му мъчно за брат му. Двамата са расли заедно. Иван обича Еньо и толкова се е грижил за него.
— Това момче ще пропадне — рече той.
— Иди, иди, Иване, иди го вразуми, прибери го в къщи да постои два-три деня, стига да се трови с тая пуста ракия.
Иван се дигна бавно и отиде в кръчмата. Еньо стоеше зад тезгяха съвсем пиян, наливаше някому ракия и говореше нещо, но езика му се преплиташе и устата му се кривяха така грозно, че нищо не му се разбираше. Очите му бяха мътни и кръвясали. Щом влезе Иван, Еньо вдигна глава и почна да бръщолеви несвързано:
— И тоя не ми е брат, ако ми е брат…
Иван отиде при него и му каза на ухо:
— Еньо, ела да си отидем, има нещо да ти говоря.
— Аз не те познавам. Кой си ти? — забръщолеви Еньо и вдигна една чаша да пие.
Иван му я взе леко от ръцете и я хвърли на земята.
— Стига! Не ти давам да пиеш капка повече.
— Т-т-ти кой си? — запъна се Еньо.
— Аз ще те науча кой съм. Баща ни те остави на моите ръце и аз няма да дам да му срамиш името, чу ли — каза ядосано Иван и го задърпа за рамо. — Ела, хайде да си вървим!
Еньо загледа свирепо братя си и почна да го бута. Но ракията беше изсмукала силите му и той почна сам да се клатушка.
Иван го извлече от тезгяха и като го прегърна здравата през кръста, отведе го настрана. Тогава Еньо се обърна, заби остри нокти в лицето на брата си и почна да го дращи. Иван му хвана силно ръката и я натисна надолу, но усети на лицето си болки и през оцапаното от мухи огледало, което висеше насреща, видя лицето си, обляно в кръв. Тогава той не се стърпя, вдигна ръка и сложи няколко силни шамари по лицето на Еньо. Еньо се сниши, уплаши се, млъкна и покорно се наведе. След това легна на пода и завика нечовешки:
— Убий ме, убий ме де!… Убий ме!
Иван повика двама-трима селяни, та уловиха Еньо за краката, той го хвана за ръце и глава и го отнесоха в къщи като труп. Щом го тръшнаха на кревата, Еньо захърка.
XIV част
Еньо се озлоби срещу брата си. Той прави няколко пъти опити да купи нивата, която се врязваше в мястото му, но не успя. На Иван беше тежко от думите, които Еньо му каза на чифлика. Той избягваше да среща брата си и не отиваше в кръчмата му. Иваница престана да навещава Станка. Иван и тя бяха се помирили пред божията воля да нямат деца. Но Еньовите думи разраниха болката им и те се усетиха самотни, обидени и като че ли наказани.
Еньо почти не изтрезняваше. Той отваряше и затваряше кръчмата пиян. При това неговата страст към земята не преставаше. Злобата към брата му, ревността зарад нивата, която беше в чифлика му, усилваха още повече тая страст и той говореше явно пред всички:
— Като видя тоя дъб, дето се издига в нивата му, сред имота ми, мисля, че на гроба ми е израсъл — не мога да го гледам.
Като казваше така, той се разтреперваше, смръщваше вежди, червенееше, отиваше на тезгяха и пиеше една след друга по няколко големи чаши ракия.
И разпален, в него кипваше жажда за отмъщение. Изпърво той пъдеше тия мисли. Той бягаше от тях, като се качваше на коня и отиваше из полето или в града. Тия мисли го правеха мълчалив и скрити в главата, се разрастваха на страшни и грозни планове, които го караха да извиква неволно, изплашено и стреснато. Обезсилената съвест се бореше с тях и тая борба обременяваше с мъка Еньо и той пъшкаше под нейната тежест. Но напразно. Престъпните мисли, упоявани от ракията, полудяваха, играеха свободно и Еньо нямаше сили да ги обуздае.
Станка потъмня като заселена от облак. Тя изгуби всяка надежда за щастие. Опитите и да привърже Еньо към себе си като че ли повече го оттласкваха. На ласките и той отвръщаше грубо. Нежните и, добрите и думи го сърдеха и той ръмжеше или се подсмиваше обидно, и това нараняваше още повече Станка и я отчайваше.
Тя мълчеше и не се оплакваше никому. Понякога страшно й се искаше да иде при Цвета да поплаче и да открие болката на душата си, но нещо я спираше. Тя не можеше да понася без болка хорско съжаление.
Еньо ставаше все по-грозен и по-страшен под гнета на мисълта да отмъсти на брата си, да го премахне. Тая мисъл, която всецяло го обладаваше, когато беше пиян, не го отпущаше вече и когато беше трезвен. Тогава той се увличаше в размишления и кроеше грозен план. Стъпка по стъпка, студено, обмислено, той вървеше право към страшния край. Той смяташе, че ако брат му Иван, който нямаше деца, изчезне, жена му ще се омъжи за другиго и тогава никой друг, а сам Еньо ще стане наследник на неговия имот. Тая мисъл го разпаляше, вълнуваше, той се стряскаше, отиваше бързо на тезгяха и пиеше ракия, чаша след чаша. Тогава пред неговата възбудена мисъл се представяше цялата картина на селското землище и той виждаше огромните зелени петна на своите имоти и сред тях големия дъб на братовата му нива, тъмен като облак. И Еньо скърцаше зъби и пъшкаше като вързан.
Той често отваряше дума за това пред хората и повтаряше много пъти:
— Поне тоя дъб да отсече, да го не гледам — корените му са прорасли в сърцето ми.
Хората казваха това на Иван, а той усмихнат и с болка думаше:
— Кажете му бе, кажете му, че ще го отсека. Ще го отсека, като му вади очите. Дърво за красота, ама като му пречи, ще го отсека.
XV част
Един ден рано, в тъмно още, Еньо се качи на коня и тръгна за града. Булката му и момчето, което наглеждаше кръчмата, го изпроводиха. Той замина, без да каже сбогом на Станка, а на момчето поръча да стои в кръчмата и да си отваря очите. Селото още спеше, когато той мина по кривите улички и излезе на края. Есента бе почнала. Наскоро бяха валели дъждове и полето беше се раззеленило като през пролет. Сред тая обширна зеленина се чернееха прясно ораните ниви и дъх на прясна земя пълнеше есенния чист въздух. Тоя дъх упояваше Еньо. Той вървеше полека и оглеждаше навсякъде. Ето една негова нива близо до пътя, вчера орана. Той чува дишането и. Нещо го вика. Той отби кончето и отиде да я види. Обиколи я цялата. По-нататък друга. Еньо и нея навиди и страстта към земята възбуди кръвта му. Той караше кончето през ниви, през ливади и в дрезгавината приличаше на призрак, който отвежда тъмнината пред страха от слънцето. И през тая бавна разходка мисълта му заработи и полека-лека душата му се нажежи пак от злоба и ненавист към брата му. И когато в далечината видя върха на кичестия дъб, надвесен върху зеленината като облак, той се спря, изпъшка, скръцна със зъби и се упъти нататък.
Слънцето вече се показа и първите лъчи, жадни за роса, се спуснаха в полето. Еньо шибна кончето. Неговите тъмни мисли като че се уплашиха от светлината.
