Еньо обиколи имота си около мястото, дето готвеше да прави чифлик, и погледна нивата на брата си. Старият дъб беше още сънен, но в клоните му се боричкаха врабчетата и чуруликаха в превара. Нивата на Иван беше изорана повече от половината и ралото стоеше на междата. Навярно Иван днес щеше да я доорава. Понеже по пътя от село вече идеха хора, Еньо се качи на коня и рече да обиколи гората си, която се тъмнееше наблизо през реката и която скоро беше увеличил с покупката на едно съседно парче. Той искаше да избегне една среща с брата си, който може би вече идеше на работа с воловете си. Гората беше свежа, глуха и мокра от роса. Еньо задълба в нея по една тясна пътечка, която водеше към кладенчето в новокупеното парче, мина познатия дол, дето течеше реката, и излезе на голия връх над гората, отдето се виждаше цялото поле, селото и чифликът му. Оттам той видя брата си Иван, че впряга оралото и се готви да оре. Еньо скръцна зъби.
„Защо не взех пушката“ — мина му на ума.
Еньо слезе от коня, отведе го в гъсталака, върза го и пак излезе на поляната. Наоколо нямаше никого. Селските стада пълзяха по срещните баири и отиваха на друга страна. По нивите се мяркаха орачи. Еньо гледаше брата си, който закрачи след ралото. Той подвикна на воловете и гласът му достигна до Еньо.
„Ти няма повече да ореш тая нивя, та каквото ще да стане!“ — злобно помисли Еньо и извади от пояса си шише с ракия.
„Няма, няма… Или ти, или аз“ — мислеше Еньо и гледаше втренчено към брата си.
Дълго време той държа шишето, без да пие. Друго тъй също сладко питие го опияняваше и възбуждаше — мисълта за отмъщение. Най-после Еньо се изправи, вдигна шишето и го преполови на едри глътки. След това отиде при кончето си в гъстака и легна на тревата зашеметен. Той забрави града. Една друга сила го прикова тука. Престъпните мисли, горещи, буйни, упоителни, изпълниха душата му със страшни планове. Еньо цял се разтопи в тях. Той ги подкрепяше с ракията и ги галеше, и ги викаше, и ги насърчаваше. И унесен в сладостта на мечтанията за земя и имот, който може да придобие, той заспа.
Когато се събуди, слънцето бе се извишило на пладне. Главата на Еньо тежеше. Той изгълта набързо останалата в шишето ракия, разтърси глава и стана. Когато погледна пак от поляната, той видя, че братовите му волове пасяха по синура около нивата. Бяха пуснати на почивка.
Еньо отвърза кончето, което нетърпеливо се въртеше в гъстака, върза го по-долу на една ливада до купата със сено и предпазливо излезе из гората. Когато наближи чифлика си, той не видя никъде брата си.
— Може да е отишъл за вода — помисли Еньо. Но когато дойде под дъба, той видя Иван, че спи, обтегнат на сянката. Дънерът на дъбя бе засечен дълбоко. Рекъл е най-после да го отсече… Късно… късно!
Брат му спеше спокойно на страната си и под главата си бе подложил шапката. Мухи лазеха по лицето му, но той уморен спеше кроткия и дълбок сън на работник. Наоколо нямаше никой.
„Падна ми най-после — помисли Еньо. — Защо не взех ножа!“
Той видя брадвата при дънера и пристъпи да я вземе, но се спря. Дълговременните размишления за убийство на брата бяха му навели хиляди съображения и планове как да прикрие убийството.
Без да разсъждава, почти като сънен, той се наведе, взе с двете си ръце от земята един грамаден камък, вдигна го високо и с всичка сила го стовари върху главата на брата си. Камъкът изпращя със сила и подскочи. Иван трепна и се помръдна да стане, но главата му увисна безсилно и той се опъна на земята гърбом, със страшно отворена уста, из която бликна кръв. Краката и ръцете му предсмъртно претрепераха и се изпънаха.
Еньо с бързи крачки се отдалечи. Но когато да излезе от телената ограда, той се възпря, помисли нещо и бързо се върна. Той погледна нещастния си брат, чието лице вече се не виждаше от кръв, взе брадвата и бързо с големи замахи почна да сече дъба. Дървото трепереше. От клоните му се посипваха мъртви листа и падаха по трупа на брата му. Пресните трески хвърчаха надалече. Скоро дървото се залюля, припращя и се наведе на една страна. Еньо захвърли брадвата, хвана се о клоните и почна да ги тегля към бездиханния труп на брата си. Дървото се сгромоляса с шум и трясък, падна въз неподвижния Иван и го покри целия. Еньо тичешком напусна страшното място и се мушна в гората. Наоколо нямаше никой и никой не го видя.
Вечерта, чак когато настъпи пълна тъмнина и никой не остана в полето, Еньо излезе с коня от другия край на гората и тръгна за града през ниви и ливади, като се държеше далече от всеки път.
XVI част
Ракията беше се свършила, свършена беше и безкрайно заплетената мисъл, която го държеше постоянно на огън. Всичко беше вече ясно. Еньо стоеше изправен пред едно престъпление, пред едно свършено нещо, постигнато лесно, неочаквано, и пред неговата мисъл като че нямаше вече нищо. Нищо, само една пустиня. Като че ли се свърши целият му живот, измъчван от жажда за земя, от мъки, грижи, страдания, и настъпи вечният покой. И нощта му се виждаше като тиха въздушна празнина, далече от света, и той се движеше в нея леко като дух. Но мисълта му не вървеше напред заедно е него. Тя се връщаше назад, тя търсеше спомените. Изтерзана, изгоряла, тя искаше почивка далече, върху някакви малки дребни спомени, които бяха умрели, но които по чудо възкръсваха сега един по един.
И пред Еньо мина леко и свободно споменът за детинството, неразривно свързано с брата му Иван. Игрите, скитането по горите и полетата, къпането в реката. Колко мило, колко топло! Майчините грижи! Той си спомни баща си как ги водеше за ръка на черква по големите празници, цялата радост и трепет, които го вълнуваха. На всяка крачка той се виждаше придружен от добродушния по-голям брат Иван, тих, кротък, незлоблив.
Така, освободен от страшното, вървеше Еньо през тъмното поле като забравен. Нощта беше накичена със звезди и пълна с топлина. Тя скриваше Еньо и с тиха майчина доброта му носеше всичките мили детски спомени и му ги разправяше един по един. И във всички хубави случки на неговия живот стоеше брат му Иван с простодушния си поглед, със сърдечната си усмивка.
Отведнаж Еньо се спря като пред някаква стена. Като че ли внезапно някои го запита:
— Защо уби тоя добър човек — твой брат? Защо? Защо? Защо?
И Еньо повтори ужасен:
— Защо? Защо? Защо?
Топла тежина задуши гърдите му. Ръката му неволно и бързо бръкна в дисагите да търси шишето с ракията. Но то бе отдавна изпразнено.
— Защо? Защо? Защо?
Пред Еньо се представи картината на неговото страшно престъпление. Той видя предсмъртното треперене на убития си брат, неговия внезапен ужасен поглед, кръвта, която бликна от устата му. Той чу кроткото негово хъркане. Еньо се сниши върху седлото на коня, като че искаше да се скрие от всичко това. Той разтърка челото си и извика, като че ли изпищя:
— Братко, братко, дано това е сън!
Но това не беше сън.
И Еньо зави в нощта като куче и заплака със сух, грозен, безнадежден плач. Той бутна коня и препусна като луд да търси спасение, да се отърве от нощта, от нейния мъчителен саван. И мислеше дано по-скоро, дано по-скоро се съмне.
XVII част
Призори Еньо стигна в града и за пръв път от вчера срещна живи хора.
Денят като че ли го стресна и стегна разслабените му нерви. Ето пред него животът, за който той така яко беше се вцепил. Може би всичко това ще мине, ще се забрави като страшен сън.
Еньо слезе на познатия хан, дето всякога слизаше, настани сам коня си в обора и влезе в кръчмата. Ала краката му не го носеха сигурно. Той се здрависа с безучастния кръчмар, който беше пиян още от вечерта, седна до една маса и поиска ракия. Момчето сложи пред него едно малко шишенце без чаша. Еньо поседя, погледа шишето, похвана го, но го остави, без да пие, стана, излезе и тръгна безцелно из града. Той вървеше из улиците като замаян, като човек, дошъл неизвестно откъде. Тая страшна случка като че беше
