редовно албуми с питомците си, с абитуриентите. Вземете ги, в нашия архив ги пазят, надявам се, поровете се там. Нищо чудно и тази змия да се е излюпила от котилото на пер Озон…
Архивът на бившия френски колеж „Свети Августин“ в Пловдив наистина бе запазен. Сред огромното количество книжнина се намериха и албумите, които тази своеобразна католическа гимназия е издавала всяка година и в които бяха напечатани портретите на абитуриентите с малки шеговити характеристики. Въпросът беше сред редицата ухилени хлапашки физиономии да бъде открит и идентифициран този леко състарен вече петдесетгодишен мъж, името на когото те не знаеха. Както се казва, „на око“, сравнявайки сегашната фотография на Петров с ученическите снимки. Спряха се на пет момчета. След това дойде на помощ науката. Специалистите от научно-техническия отдел по метрична физиогномоника фиксираха 28 опорни точки по главата — анфас и в профил — и изведоха индивидуалната му формула. След това обработиха „заподозрените“ портрети по аналогичен начин. Измерванията и проведените на тяхна основа изчисления посочиха абитуриента Стефан Мирославов, завършил колежа през 1947 година.
За контрол генералът нареди да се проверят всички, за които бе възникнало предположение, че може да приличат. Двама живееха в Пловдив, един се бе заселил в Русе, четвъртият бе починал само преди две години, а петият…, петият бе изчезнал още през 1954 година и оттогава никой не бе чувал нищо за него. Несъмнено това беше човекът, който се подвизаваше под името Петров. И само няколко дена бяха нужни, за да се изясни достатъчно подробно личността му. Биографията му бе кратка, но съдържателна.
Стефан Мирославов (наричан от всички само Стив!) бе роден през 1928 година като единствен син на Йозо Мирославов — богат католик чифликчия, притежател на много земи, няколко доходни къщи в Пловдив на главната улица, над хиляда декара гори в Родопите и две дъскорезници. Религиозни до фанатизъм, и той, и жена му Мария били редовни посетители на католическата църква „Свети Лудвиг“. Единствения си любим син дали да се учи и възпитава още петгодишен в забавачницата на френския колеж, който той завършил със златен медал през 1947 година.
В архивите на гимназията успяха да открият доста материали за младия Мирославов и те всички го характеризираха откъм най-добрите страни. Известно беше, че отците йезуити са обграждали с особено внимание децата от „висш“ произход, момчетата, които благодарение на своите родители, на тяхното богатство и положение са обещавали да заемат видно място в обществото. Особено ако към това те са били трудолюбиви, интелигентни и амбициозни. А точно такъв е бил Стив. Почти през целия курс на обучението той е бил най-добрият ученик в класа си, служел за пример не само с бележките и поведението си, но и със старанието си при посещението на богослуженията и литургиите в училищната капела и в катедралата „Свети Лудвиг“. Затова за никого не било изненада, че на абитуриентското тържество на него била връчена „При д’екселанс“ — „Наградата за най-достойния“. Освен грамотата за тази висока чест той получил и разкошен албум с цветни илюстрации на най-прочутите замъци във Франция. Но което било много по-важно, голямата награда му обезпечавала и висока стипендия за който и да е университет във Франция.
Да, всичко дотук се развивало по най-блестящия начин. Но само дотук! 1947 година била върхът на неговия възход, след който започнало стремглавото му падане. Първо, не му разрешили да замине за Франция и да следва по стипендията си. Официалният мотив бил, че не си е изслужил военната служба. И Стив заминал в казармата. Оттам излязъл през 1949 година, но светът, в който попаднал, за тези две години се бил коренно изменил. Всичките им имоти били конфискувани или национализирани — били засегнати по няколко от революционните закони на народната власт. Баща му и майка му, които притежавали половин квартал къщи, останали да живеят в една стая, без доходи, без пенсия. Впрочем, баща му скоро умрял от инфаркт — изглежда, не е могъл да преживее нито промяната в общественото си положение, нито загубата на имотите си. Останали двамата — майка му, неспособна за никаква работа, която цял живот е командувала слугините си, и той, с още непораснала коса след казармата.
Следващите няколко години са тайнствени във финансово отношение. Майка и син живеят, макар и не в предишното охолство и блясък, но все пак прилично, без да имат никакви видими доходи. Дали някой стар приятел ги е подкрепял? Но те, „старите приятели“, почти всички били разкулачени и се намирали в не по- добро положение. Най-вероятно госпожа Мария Мирославова е имала скътано на потайно място ковчеже със скъпоценности, които малко по малко е продавала. Така или иначе, но Стив се записва в Софийския университет да следва право. Скоро и там се проявява като най-трудолюбивия, като най-схватливия и интелигентен студент. Още от втори курс той е признатият първенец по юриспруденция, пък и любимец на преподавателите. Във всеки случай на тези, заварени в университета на 9 септември 1944 г.
Втори съкрушителен удар се стоварва върху младия Мирославов през май 1952 година. При поредната чистка във факултета го изключват от университета като социално чужд и син на „бившите“. И то точно преди явяването му на юнската сесия, през която той е щял да вземе, както винаги, блестящо всичките си изпити за трета година. Можем да си представим каква буря се е разразила в душата на младия и амбициозен Мирославов, какъв вулкан от омраза е изригнал срещу всичко комунистическо.
Оттук започва неговото „ходене по мъките“. Дали защото не е могъл да намери нещо по-добро или пък от инат, „напук на народната власт“, той, многообещаващият млад юрист, става обикновен физически работник, и то от най-неквалифицираните. Няколко месеца ходи с една конска каруца из Пловдив да събира кокали от месарниците, които вози на работилницата за туткал. След това дълго време е изкопчия — вади пясък и чакъл от Марица.
При разкриването на шпионско-диверсантската организация на католишките кюрета през юли 1952 г. били засечени някакви връзки на Стефан Мирославов с отец Павел Джиджов, свещеник и бивш домакин на католико-униятската семинария към „Свети Августин“. По архивите сега не можеше да се разбере доколко тя е била сериозна и противозаконна, но той не е бил привлечен като обвиняем в процеса през септември 1952 г. Следователят или е проявил небрежност по отношение на него, или пък наистина всеотдайният на правото студент не е бил замесен в политиката.
До 1954 г. той си остава все неквалифициран физически работник и не прави дори опит да намери някаква по-лека, по-подходяща за интелекта и образованието си работа. Хора, които са го познавали през този период, разказваха, че в началото той бил страшно отчаян и замислял дори да се самоубие. Но постепенно се успокоил — дали свикнал с новото си положение или злобата надделяла над всички останали чувства, но „стиснал зъби“, затворил се в себе си и си избирал все по-тежки, по-уморителни работи. Сякаш калявал тялото си или пък във физическата умора удавял душевните си терзания.
Така карал сам с майка си, без любов или дори временна приятелка, затворен в себе си, озлобен на обществото. Докато през май 1954 г. изчезнал. Просто един ден сутринта, както обикновено, излязъл от къщи, за да отиде на работа. Но там не се появил. И оттогава никой не го е видял, никой не го е чул. Никой, дори майка му, не получава и картичка от него.
Наложи се да разровят архивите на Пловдивското окръжно управление на МВР и по този повод. Там те откриха устното заявление на Мария Мирославова, подкрепено на същия ден писмено, че нейният син е изчезнал в сряда, на 7 май. Тя молеше милицията да го издири и да установи дали с него не се е случило някакво нещастие. Странното беше, че молбата до милицията е отправена едва седем дена по-късно, чак на 14 май. Защо разтревожената за съдбата на единствения си син майка е чакала толкова дълго? Защо тя не е вдигнала тревога още на другия ден? Това „нехайство“ можеше да бъде обяснено само по един начин. Помежду им е имало сговор. Тя е знаела къде е „изчезнал“ синът й, дала му е необходимото време от една седмица, за да осъществи плана си, и чак тогава е алармирала милицията за да оправдае себе си.
Колкото и да ровиха архивите на Държавна сигурност и на Гранични войски, не можаха да открият никаква следа за този период. Сякаш границата през първата половина на май 1954 г. е била напълно спокойна или доколкото с имало някакви нарушения, те явно са били от съвсем друг характер, несвързани с него.
Така започваше една празнина от цели 23 години в биографията на Стефан Мирославов. Къде е бил, с какво се е занимавал, не се знаеше. Допустимо беше и да се е крил някъде из България. Макар това да беше съвсем невероятно. Пък и какъв смисъл е имало? Не, той непременно е избягал в чужбина, може би дори е отишъл, за да получи, макар и със седемгодишно закъснение, стипендията си във Франция, която му се е полагала като първенец на колежа „Свети Августин“. И все пак генерал Марков не се реши да започнат разпитите, преди да изяснят какво е правил през този твърде дълъг период, през тези 23 години — най- зрелите в неговия живот.
Разузнаването и контраразузнаването са двете старши и любими сестри близначки на Държавната
