сигурност. Макар и поотделно, те служат на една идея и винаги, когато е необходимо, си помагат. А това беше тъкмо случай, в който можеше да си помогнат. Ако приемем, че Мирославов е избягал и се е намирал през това време в чужбина, вероятно се е подвизавал сред емигрантските среди. Това, което не знаеше контраразузнаването, трябваше да бъде известно на разузнаването.
Ковачев дълго се труди над подробната справка, която предадоха на управлението по разузнаването. В нея имаше всички данни, до които се бяха добрали, всички предположения и догадки, които бяха обсъдили; богата галерия от фотографии в разни пози и ракурси, не само сегашни, не само от албума на колежа, но и от запазения семеен архив в Пловдив, който престарялата му майка смутено им предостави. Към справката беше приложена пълна и най-точна биография на Петров — Мирославов.
Докато дойде материалът от разузнаването, продължаваха от време на време разпитите на Петров. Водеше ги от самото начало и все на базата на обиска Консулов, без да се вкарват в играта дори магнетофонните записи, нито данните от наблюдението, да не говорим за разкриването на личността на Мирославов. Несъмнено разпитите бяха омръзнали и на двамата и трудно беше да се каже на кого повече. Но нито единият, нито другият показваха отвращението си към вечно повтарящите се еднакви въпроси и още по-стереотипните, добре заучени отговори. При разпитите Консулов демонстрираше неприсъщо олимпийско спокойствие, а Петров доказваше, че добре е усвоил правилата на свети Игнаций.
Най-после пристигна материалът от разузнаването. Другарите от управлението го бяха назовали „справка“, но това определение решително не бе справедливо. Дебелият пакет гъсто изписана хартия наподобяваше по-скоро някаква научна монография, някаква дисертация на старателен кандидат на науките. Личеше си, че много хора дълго се бяха трудили над съчиняването на тази „справка“ и не един архив е бил старателно разлистван.
Първата, встъпителната глава, наречена „Идентификация“, бе изцяло посветена на въпроса за идентифицирането на Георги Михайлов Петров с личността на Стефан Йозев Мирославов и с разни фигури, които са се подвизавали през годините от 1954 до 1975 из българските емигрантски среди и чуждите разузнавания. Установено бе, че два месеца след бягството си Стив се появява в Рим с истинското си име. И след това се прощава завинаги с него. По безспорен начин бе доказано, че той действува първоначално като французина Анри Лекок. После се превръща в италианеца Филипо Таламо, а след това в отец Джузепе Паван и в отец Пиетро Коффи, та дори може би в известния емисар на Ватикана отец Густаво де Реджис.
Първите два месеца след бягството му се губеха. Възможно е да ги е прекарал в някой гръцки, турски или югославски лагер. Също така не можа да бъде изяснено кога, къде и при какви обстоятелства е преминал границата. Достоверно се знаеше, че през август 1954 г. се е появил в Рим като Мирославов. Там, изглежда, е попаднал в мрежите на католицизма и йезуитските паяци са му изсмукали душата. Това беше не само вероятно, като се има пред вид католишкият фанатизъм на семейството му, допълнен от колежанското възпитание и смъртната му омраза към комунизма, но се потвърждаваше и от свидетелството на хора, познавали го по това време, а и от цялата му по-нататъшна биография.
През септември същата година той е зачислен в йезуитската школа за шпиони радисти и шифровчици във Венеция като французина Анри Лекок. Изглежда, причина наставниците му да изберат тази националност са били отличното владеене на френския език и познаването на френската култура. Явно са го подготвяли да го изпратят в България да упражнява новоизпечения си занаят. Но през август 1955 г. нещо се случва. Дали някакви нови събития са попречили или, което е и по-вероятно, някой от ръководителите на йезуитите е размислил и е определил друга съдба на Стив? Той и тук, във венецианската школа, както обикновено, се проявява със своето старание и интелигентност. Завършва я като един от първенците. Това трябва да е направило някому впечатление и този някой или някои са решили, вместо да го жертвуват в България, да го подготвят за друга служба на ордена.
Така Стив попада в новициата на Исусовото общество в Галлоро, край Аричча, на 30 километра от Рим. Сведения за дейността му в това йезуитско възпитателно и учебно заведение нямаше. „Светите братя“ умееха да пазят тайните си. Но се знае каква бе главната задача на йезуитските новициати — да се унищожи естествената, личност на постъпилия и тя да бъде заменена с друга, изкуствена. Изглежда, това блестящо им се е удало. Ако в новициата е влязъл все пак българинът Стефан Мирославов, макар и под чуждото име Анри Лекок, там той изчезва, остава зазидан в манастирските стени. И през 1957 година от новициата излиза вече Филипо Таламо, снабден с нова, изкована от ордена, моделирана от братята душа.
Под същото име той постъпва, за да получи най-сетне висшето си образование, в йезуитския университет в Рим, наречен „Руската колегия“, намиращ се на улица „Карло Гаетано“. Тук, за кой ли път, изпъква като първенец. Докато е следвал, изглежда, е бил посветен в монашество и става член на йезуитския орден, защото през 1961 година ректорът на колегията отец Густаво Ветер му връчва дипломата не на Стефан Мирославов, не на Анри Лекок, дори не на Филипо Таламо, а вече на отец Джузепе Паван.
След това имаше сведения, че е участвувал активно в дейността на Комитета за съдействие на бежанците от България. По-късно следите му се губеха. Знаеше се само, че е заминал за някаква тайна вила на йезуитския орден в Алпите. После следваше нов провал в информацията. В началото на седемдесетте години са го виждали да се подвизава като отец Пиетро Коффи в прочутата вила „Малта“ известното гнездо на йезуитски шпиони — при управляващия отец Роберто Цюлиг.
С какво се е занимавал Мирославов през последните години на пребиваването си в чужбина, дали през това време не е идвал в България с някаква тайна мисия, не се знаеше. Странно, дори непонятно беше и обстоятелството, че след повече от двадесет години, прекарани в Италия, където той несъмнено добре се е подредил, във всеки случай по свой вкус, когато вече е наближавал петдесетте, е решил да се завърне в България и от добре поставен йезуитски отец се е превърнал в майстора техник Петров. Ако, разбира се, това е било негово желание. Ако някои вишестоящи йезуити не са се възползували от желязната дисциплина на ордена и той с трябвало просто да плати дълговете си към него.
Самото прехвърляне поставяше редица важни въпроси.
Първият беше какво се е случило с истинския Георги Михайлов и защо се е съгласил той „да се размени“ с Мирославов, да му предаде паспорта си? И къде се намираше сега той? Някъде на Запад? Или закопан сред шубраците на Балкана? Такива размени — един влезе с чуждестранен паспорт, друг излезе със същия, като само смени фотографията, а гостенинът остане в България — бяха известни. Но за целта във всеки случай беше необходимо доброволното съгласие, желанието на този, който ще излезе. Какво е могло да подтикне Георги Михайлов — истинския — към подобна постъпка, към измяна на родината? В биографията му, доколкото те я познаваха, нямаше никакви сигнали в тази посока. Просто един обикновен гражданин и нищо повече. Макар че… кой знае какво се е таяло в душата на този „обикновен гражданин“, какви фактори са оказвали влияние върху ума и поведението му. Да, този момент трябваше най-внимателно да се проучи!
Друга загадка криеше Евлампия Благовестова Босилкова, така наречената кака Ева. Тя несъмнено знаеше за нелегалната дейност на мъжа си. Без нея той не би могъл да изгради скривалищата, да ги ползува. Пък и това постоянно дежурене в къщата — не означаваше ли то, че и тя изпълнява своята задача, стои на поверения й пост? Да не забравяме, че тя бе обезпечила удобната самостоятелна къща, тъй подходяща за шпионските му цели, че тя чрез брака им му бе дала и софийското жителство, без което „провинциалният майстор Петров“ не би могъл да се настани и да работи в столицата. Какво я бе подтикнало към всичко това? Дали просто меракът на застаряващата вдовица да се сдобие на всяка цена със съпруг, какъвто и да е той, дори шпионин! Или пък дълбоко вярващата, фанатична съботянка бе получила съответните внушения — не, направо нареждания — от своя пастор? Не беше ли пасторът заповядал на покорната овчица от стадото си? Този въпрос също подлежеше на изследване.
Той поставяше и въпроса, защо протестантският пастор бе наредил на своята послушна верующа да измени коренно живота си, да сключи брак с посочения и чужд мъж? И то католик. Йезуит! Коя е тази сила, която можеше да принуди отколешните смъртни врагове — католиците и протестантите — да се обедният за обща борба с комунизма? Та нима сега Мирославов служеше само на своя орден! Нима за него той събираше оперативна информация за външната търговия на народната република? Нима за поповете той разузнаваше тайните на новите ни заводи?
Не бяха ли го продали светите отци на някоя друга организация, за която се знаеше, че отдавна тясно
