подследствен.
— Този път познахте само наполовина, другарю полковник. Тук няма никакво оригиналничене, колкото и да ме подозирате в тази слабост. Вярно е, че някои от правилата Петров не е могъл да демонстрира. Например за съблюдаването на приличие при бързото ходене. Не му се е паднало, не е имал възможност. Както и за ходенето на малки групи от по двама-трима. Познахте, че тук е описан Петров, но не познахме кой е нарисувал портрета. Не съм аз. Защото това не е словесен портрет, нарисуван по оригинала, а е матрицата, от която този индивид е бил отлят.
— Матрицата! — учуди се Ковачев. — Каква матрица?
— Това е моделът, по който е формиран нашият човек, калъпът, от който е бил излят. А този калъп не съм го измислил аз. Боже опази! Той е бил съчинен преди повече от четиристотин години от небезизвестния Игнаций Лойола, основател и пръв генерал на йезуитския орден. А това, дето ви го прочетох, са просто тринайсетте правила на скромността на свети Игнаций, които са задължителни за всички добри йезуити и определят тяхното поведение.
Съобщението на Консулов подействува изненадващо на всички присъствуващи. Ефектът, който той несъмнено целеше, безспорно бе постигнат напълно. Пръв наруши мълчанието майор Петев.
— Какво… излиза, че Петров е йезуит?
— Така се получава. Освен ако не допуснем, че има някакво случайно съвпадение между неговото поведение и правилата на свети Игнаций. Впрочем, дължа да ви обясня как стигнах до тази йезуитска премъдрост. Откакто имах честта да опозная този субект, все нещо ме чоплеше, все нещо не ми даваше покой. Твърде особено, необикновено бе неговото поведение, като се започне от неуместното му в случая смирение, като се мине през вечно наведения му поглед и се свърши с отмерените движения на ръцете му. Все си казвах, че в този човек има нещо не наше, не българско, не социалистическо, ако искате. Този човек е замесен от друго, от чуждо тесто. Но какво? Мейд ин Ю Ес Ей? Или нещо по-специално? Тогава реших да се поровя в Народната библиотека. Но, признавам си, започнах по погрешна следа. Чували сте сигурно израза „протестантско лицемерие“. И аз си втълпих, че това е някакъв протестантски човек, може би дори таен пастор, който служи на някоя американска църква, пък и не само на нея. Още повече, както знаете, благоверната му, госпожа Евлампия, е съботянка, адвентистка, и то от най-фанатичните, дето главното им занимание в живота е да очакват скорошното настъпване на страшния съд. При такава другарка в живота нищо чудно, естествено беше да сгреша, да предположа, че и той е някакъв протестант. А тази грешка ми струва цял библиотечен ден. Не бих го нарекъл загубен, нали все пак „обогатих безсмъртната си душа“. Не знам давате ли си сметка колко течения има протестантството: лутеранство, калвинизъм, цвинглианство и какво ли не. Та само англиканската църква колко секти има: баптисти, методисти, квакери, петдесетници, адвентисти, като нашата Евлампия. Какво ми струваше да се ориентирам в този религиозен хаос, да проумея всичките им попски номера, аз си знам. За тези два дена би трябвало да получа надбавка за вредност, за морална вредност. Ако нашата работа не беше поначало вредна. Блъсках си главата в протестантския лабиринт, докато разбрах, че съм хванал погрешна пътека. А тогава ме осени божието просветление. Лицемер, та не е ли неговият синоним йезуит! И тук скоро ми потръгна. Още при втората книга за йезуитите, на която попаднах. Беше съчинението на Алигиеро Тонди. Самият той е бивш йезуит, врял и кипял в светата им конгрегация, вкусил всичко лично и отвратил се, като видял номерата им отвътре. И ги описал след това чудесно. Чете се като романче. А като стигнах до главата за поведението на йезуита, рекох си: те това е нашият човек! Радвам се, че сте съгласни с мене. А вие, описвал съм го бил в екстравагантни литературни форми, жанрове съм измислял. Какво ти описание, братя во Христе, когато Игнаций Лойола го е измислил още през средата на шестнайсетия век, а неговите последователи, божиите служители, са създали нашия човек по този образ и подобие. За още по-голяма слава господня или ако ще преминаваме изцяло на латински — ад майорем деи глориам!
XXII. „Ад майорем деи глориам“
Щом завършиха разбора на странното откритие на Консулов, Ковачев позвъни на Марков и помоли веднага да ги приеме. Той настоя с него да дойде и капитанът — де само защото генералът можеше да пожелае да чуе допълнителни подробности от първоизточника, но и защото чувството за справедливост му диктуваше това. Консулов бе заслужил похвалата си и редно беше да я получи лично от генерала.
Щом влязоха, Ковачев веднага даде думата на Консулов, който този път с по-малко театралничене, но все пак във формата на загадка прочете тринайсетте правила. Генералът го изслуша търпеливо докрай, без каквито и да е забележки и когато Консулов направи своето заключение, стана и бащински го прегърна.
— А сега, момчета, трябва да определим по-нататъшното си поведение. — Той се замисли за миг и изглежда му се стори, че не е бил достатъчно изразителен в благодарността си, та добави: — Браво, капитане, скоро майор да станете! Харесвате ми. И мене ме глождеше нещо, що за тип е този Лъжепетров, но по-далеч от душевните си терзания не можах да отида. А вие сте отишъл… в библиотеката. Още веднъж браво! А сега да помислим заедно как ще оползотворим откритието на Консулов. Дали вече не е дошло време да свалим маските и да поканим този господин към открита игра? Доколкото един йезуит е способен да играе без маска.
Да, може би вече бе дошло време да се пристъпи към решителните разпити, към приключването на това разследване. Играта с телефонния автомат 70–69 бе продължила успешно, макар и безрезултатно. Проверката на гласовете в управлението, сравняването на стотина фонограми установи, че най-близък глас по височина и интонации, по тембър и обертонове или, както специалистите от научно-техническия отдел се изразиха, по фоноспектър, притежава възрастният експерт Петър Манчев, всеизвестният доайен на фотографите в управлението бай Пешо. От същия уличен автомат, по същите часове той се обаждаше на познатите вече лица като тайнствения Христ… и тъй нататък. Ту им поставяше задачи, ту изслушваше докладите им. В този смисъл „работата“ на Петров бе попаднала в сигурни ръце, но полза от нея практически нямаше. Защото така не бе разкрит нито едни нов агент!
— На мене ми се струва — започна Ковачев, — че още е рано за игра на открито. Пък и с какви ли козове разполагаме! На последната карта се е подало само лявото горно ъгълче, а какво се крие по-надолу, ас купа ли…
— По ми прилича на поп спатия — подметна Марков.
— Той е българин — възползува се от прекъсването Консулов. — Сигурен съм!
— И аз така мисля — продължи Ковачев. Но отде се е появил той през 1975 година в София Установихме, че не е от Видин. А откъде е? Какъв е бил, преди да стане Георги Петров? С какво се е занимавал? Ей това трябва да установим, преди да си позволяваме каквито и да е откровеничения с него.
— Въпросът е, кога е станал йезуит. Той е на около петдесет години. А това не е възраст, на която човек променя разбиранията си, държанието си. Пак и тази школовка, това изливане на йезуитската форма е станало на младини, преди тридесетина години.
— Значи, някъде през петдесетте години поде мисълта на Ковачев Марков. — Помня ги аз тези времена, ох как ги помня. И процеса на пасторите, и този на кюретата. Само че йезуитите у нас трябва да са съвсем малко, редки единици. Българският народ с богомилската си школовка православната църква не е могъл да понася, та йезуитите ли! Това, че те се рядкост у нас, е някаква нишка. Но кой кога и защо е направил него йезуит?
— И аз мисля, че това, приемането му за йезуит, е отдавнашна работа. Тези привички, тези маниери се усвояват тъй твърдо само на младини, когато психиката на човека е още гъвкава.
Марков спря с жест Ковачев.
— Чакайте, почакайте! У нас имаше едно йезуитско гнездо, френският колеж в Пловдив…, почакайте, как се казваше…, там действуваше един стар шпионин, Анри Дампера, небезизвестният на времето си пер Озон…, много мъчен човек. Учениците му го наричали пер Бизон. Няма да го забравя. Ах да, колежът се казваше „Свети Августин“ и принадлежеше на конгрегацията „Успение Богородично“. Ей, как се сетих, велика работа е това склерозата, идват ти наум истории отпреди десетки години. Та този колеж издаваше
