— Значи, нищо ново не ви каза все пак Петров? — запита Ковачев. — Нищо, което да не бяхме узнали след първия разпит?
Консулов се замисли и след кратка пауза каза:
— Ново има, но то не е в думите на показанията, а в техния контекст. Или не, дори не в контекста, а в цялостната оценка на всички проведени разговори. И уви, крепи се не толкова на фактите, колкото на…, как да кажа…, на някакъв мой усет, ще ми се да кажа… интуиция, колкото и да не обичам да се осланям на този несигурен реквизит на парапсихологията.
Нито Ковачев, нито някой от останалите се обади и Консулов трябваше да продължи:
— Първият извод, който направих, е, че Петров ни лъже. Но не за него ми беше интуицията, разбира се. След като притежаваме магнетофонната лента със записите, този извод се налага от само себе си. Петров има не малка агентура, която ръководи активно. Въпросът е, как е била завербувана агентурата. Не е вероятно Петров сам да е свършил тази работа. Защото по всичко личи, че неговите хора не го познават, дори не бива да го виждат. Тогава някой друг ги е завербувал. Как? Кога? Кой е този „някой друг“? Все още ли се намира в България? И как е прехвърлил агентурата на Петров? Ясно е, той и агентурата е приел, и е започнал да работи с нея тук, в София. А не в родното си място Провадия, нито в Русе или Видин. Убеден съм, че той ни баламосва, и то на едро, по най-важното. Не той, а някой друг е създал тази организация.
— Какво искате да кажете? — запита Ковачев.
— Трите дена, прекарани в неговата компания, ме убедиха, че Петров ни лъже не само по това, кога и как са вербували него самия, не само по това, каква работа е свършил като резидент на чуждото разузнаване, но и по нещо много по-важно — кой е той! Убедих се, че пред мене стои не някакъв си провинциален майстор електротехник, завършил провадийския техникум, а човек, много видял и патил, човек с високо, най-малкото висше образование, с огромна ерудиция и богат житейски опит. Ето, точно тук, при прозирането на неговата човешка личност, моята интуиция ми подсказа, че пред нас стои не обикновен добросъвестен майстор и кротък отечественофронтовец, а фигура от съвсем друга величина и класа. И затова вместо да слушаме до втръсване опротивелите му измислици, трябва да проверим миналото му, така да се каже, провинциалната част от биографията му.
— Това… може би… — каза замислено Ковачев — ние във всеки случай сме длъжни да сторим. Дори и да не сте прав. Просто, за да осветлим от всички страни живота на задържания.
— Прав съм — отговори с подчертана увереност Консулов. — И с оглед на тази проверка употребих последния ден, целия, за да уточнявам живота и връзките му в Провадия, Русе, в казармата и преди всичко във Видин. Макар че, другари, жътвата не е богата. Петров разказва без онези житейски подробности, които изпълват с конкретно съдържание ежедневието, разказва, както се преразказва заучена чужда биография. Наистина, добре назубрена, но не и лично преживяна. Над събирането на такава тъкмо дребна, битова информация се трудих целия ден. А в неделята, докато вие сте си почивали, написах ей това!
Консулов измъкна от джоба на сакото си тънък сноп изписани на машина листове и ги подаде на Ковачев.
— Тук са резюмирани всички онези негови биографични моменти, които позволяват да се идентифицира личността му. Има приложени и скица на къщата, в която са живели с покойната си съпруга, и план на улицата, където са пазарували: и хранителните стоки, и където е бил плод-зеленчукът, и стотици други подробности, които биха могли да го изобличат. Него или… моята интуиция. Защото една биография може да бъде научена, но не и един цял свят, светът на градчетата, в които той е живял до пристигането си в София.
— Как реагира той на това подробно, явно неслучайно разпитване за градовете, за бита? — запита Ковачев.
— Сякаш никак. Отговаряше уверено, без да се замисля. Имам чувството, че дори и да не е този, за когото се представя, добре познава обстановката. Може и специално да я е проучвал. И единственият сигнал на фона на невъзмутимото му спокойствие беше, че не се учуди, че не запита защо го разпитвам за подобни незначителни подробности. — Консулов замълча за кратко и добави: Макар че… целият ми този неделен труд вероятно ще се окаже излишен.
— Допускате, че все пак той е оригиналният Петров ли? — запита Петев.
— Не. Не в този смисъл. Работата може да се изясни много по-просто. Достатъчна ще бъде една негова фотография!
— А защо сте така уверен? Все пак подменянето е рискована игра, която бързо и лесно може да бъде разобличена — каза Ковачев.
— Да, има нещо, което не ви казах и което ми дава основание да съм сигурен в догадката си. Пак едно странично доказателство, но този път достатъчно красноречиво. Още при обиска и толкова повече при повторното разглеждане на дома им ми направи силно впечатление, че няма нито една негова снимка от живота му преди София. Нито по стените и масите, нито в традиционните семейни албуми. Докато изобилствуват снимките на кака Ева — от бебешките й години до наши дни. Този контраст, да си призная, за първи път ми прошепна етичната мисъл, че нашият човек не е никакъв Петров! Не познавам човек, който да не притежава поне една снимка от детските си години, от младините… За да се любува на това, как са изглеждали той и неговите най-близки хора преди десетилетия… А нищо подобно нямаше при Петров. Това може да бъде обяснено или като някаква негова странност, или… Аз съм за втората алтернатива. Човек, който с такова умиление разказва за своя живот, за своя първи брак, за родното си място, не може да не запази и веществен спомен, поне една фотография…
Консулов се оказа прав.
Да проучи този въпрос изпратиха Дейнов, богато снабден със снимки, със съчинението на Консулов и личния паспорт на Петров в джоба. И макар че най-пресните спомени за него бяха останали във Видин, Дейнов взе най-напред самолета за Русе, за мястото, където му бе издаден паспортът.
Щом в русенската паспортна служба измъкнаха картона на Георги Михайлов Петров и го съпоставиха с издадения му паспорт, веднага стана ясно. От малката снимка на картона ги гледаше съвсем друг човек. Това не беше никакъв двойник. Дори далечна прилика нямаше между двамата. Поне в лицата им. Истинският от картона беше бузест, почти чипонос, с кръгли добродушни и леко глуповати очи под дъговидните вежди. А другият, от паспорта, имаше продълговато слабо лице, напомнящо раннохристиянските аскети, прави вежди и остър, стоманен поглед, тънък, доста дълъг нос. И все пак най- силно на пръв поглед се хвърляше разликата в челата им — истинският Петров имаше средно високо чело с две дъги отстрани, а другият — голямо и високо правоъгълно чело на упорит, волеви човек.
Дейнов веднага, още от паспортната служба позвъни на Ковачев. Той не само бързаше да съобщи новината, но и се надяваше, че ще му се размине обикалянето на другите градове. Но уви, за негово съжаление Ковачев му нареди да продължи изпълнението на задачата и да събере пълен материал за Петров и достатъчно свидетели, които при нужда да разобличат измамника.
XXI. Тринадесетте правила на Свети Игнаций
Дейнов се върна в София само след два дена. Та и да се бави повече нямаше смисъл. Георги Михайлов Петров не беше измислена личност и по увеличения от регистрационната карта портрет навсякъде го познаваха. Биографията му съвпадаше напълно с разказваното от Псевдопетров. Поне в генералните линии. Детайлите не се покриваха, но какво значение можеше да има сега това, след като истината бе излязла наяве. Всичко съвпадаше, всички, с които истинският Петров бе имал контакт, веднага го познаваха по снимката. И никой не бе виждал фалшивия Петров, чиято фотография Дейнов накрая също показваше. Да, всичко съвпадаше до момента на заминаването му за София. Оттогава никой не бе го виждал, никой не бе чувал нищо за него.
Впрочем, един детайл съществуваше и Дейнов го бе отбелязал още при първите си разговори във Видин. Лицето, от което той се интересуваше, беше познато там по бащиното си име, като Георги Михайлов. А в Петров той се е превърнал едва в София. Тази подробност първоначално учуди Дейнов. Но като
