Димитър Пеев
Вероятност, равна на нула
Част първа
I. Среднощни шифрограми
Първото позвъняване на телефона той просто не чу. Събуди го второто. Погледна часовника — без няколко минути седем. Кой можеше да звъни тъй рано? Някаква досадна грешка или… от министерството? Който и да беше, не трябваше да го остави да продължава, можеше да събуди жена му. И той скочи от кревата и бързо се запъти към телефона в хола.
— Добро утро, другарю полковник — забоботи познатият бас на генерал Марков, — малко раничко звъня, ама ще извинявате и за неделята, и за часа. Нали разбирате, налага се, дело не терпит!
— Какво се е случило, другарю генерал? — запита Ковачев с приглушен глас.
Но да не събуди жена си все пак не успя. Тя се появи на вратата на спалнята — все още сънена, с питащ поглед.
— Случило се е това, че се налага да заминете веднага за Варна. С вас ще дойдат Петев и Дейнов. Вече им наредих. А на полковника, както се полага на старши, звъня последен, да си отспи петнадесет минути повече.
— Благодаря за любезността, но за какво става дума?
— Всички подробности, с които разполагаме, са от шифрограмата. Препис от нея ще ви предаде Петев. Самолетът ви излита в 8.15, колата ще дойде в 7.30. Време има да се стегнете, Минев знае за пристигането ви и ще ви чака в управлението.
Докато се обръсне и изкъпе, жена му приготви куфарчето. Опитът й в това отношение беше богат.
Шифрограмата беше пределно лаконична. Снощи, в последната минута на отиващия си ден, е била заловена шифрована радиограма, излъчена по шосето между Златните пясъци и Балчик, някъде край Кранево. Още при засичането другарите от пеленгатора, съдейки по мощността на емисията, предположили, че предавателят се захранва от мрежата. Но близо до мястото на пресичането нямало никакви постройки. Очевидно предавателят се е намирал в автомобил и се захранвал от двигателя.
Това беше всичко. Останалото чакаше тях.
На летището имаха време дори да изпият по едно кафе. А във Варна вече ги чакаше кола и те се понесоха към града.
Въведоха го веднага в кабинета на началника на управлението генерал Минев. Там вече чинно седеше млад мъж с очила, който се представи като майор Симов от дешифровъчния отдел. Минев набързо го запозна с материала и от тона му никак не можеше да се разбере обиден ли е, че министерството веднага предава случая на софийска група, или се радва, че „в това горещо време“ се е отървал от една досадна история.
Впрочем, за разказване имаше малко. В 23 часа и 59 минути, точно една минута преди полунощ, седма засечна станция маркирала нелегализирано предаване. Електронната автоматика мигновено сработила и не само записала сигналите, но и насочила търсещите лъчи на подстанциите „Б“ и „В“. Трите лъча се пресекли в квадрат „Ел 17“, където фиксирали неподвижен източник. За там веднага заминали две оперативни коли. Но когато след петнадесетина минути групите се озовали на мястото на пресичането, нямало никой. Нито кола на самото шосе, нито някаква постройка наблизо. Защото точката се оказала на шосето за Балчик, сред нивите. Очевидно предаването е било излъчено от радиостанция, която е била захранвана от динамото на автомобил.
Докато оперативните групи търсели безуспешно предавателя, записаните сигнали били предадени по кабела на селектора на голямата дешифровъчна машина на министерството в София. Тя поела петцифрените групи на шифрограмата, „дъвкала“ ги няколко часа и при програма 8, алгоритъм ЕФ 3 „изплюла“ дешифрирания текст на английски, които, преведен на български, звучеше така: „… пясъци дванайсет хотел Интернационал о’кей екстериора условията жалки мери и динго през Турция маман.“
Ковачев повъртя листчето с българския текст, което му бе подал Минев, и го остави на бюрото.
— Хм…, динго, не беше ли това някакво австралийско куче?… И накъде „през Турция?“ Това към нас или от нас трябва да означава? Уж дешифрирана, пък нищо не се разбира!
— Така е — каза Минев. — Вероятно освен това е кодирана. Но да чуем съображенията на майор Симов.
— От дешифрирания текст за сега наистина не може нищо да се разбере. При това трябва да имаме пред вид, че началото липсва, разполагаме само с текста от момента, когато магнетофонът се е включил. Работено е с малко ускорение, не повече от двадесет и пет пъти. Но разливането на сигналите до нормалната им скорост, с която е работил радистът, показва, че не е школуван професионалист, вероятно недостатъчно добре обучен любител. Това личи не само от неравномерните интервали между цифрите, но и от грапавия му „почерк“. И е малко муден.
— Но този любител — обади се Ковачев — разполага с приставка за предварително записване на сигналите, която при сеанса на връзката ги излъчва ускорено.
— И което е по-интересно — продължи Симов, — с много мощен предавател. Да, бива си го, може да бъде чут чак в Нова Зеландия.
— Или в Австралия — подметна Минев.
— Радистът е разполагал и с апаратура за шифроване на текста, за превръщане на буквите в цифри, макар и с ограничени програми. А и тя, както и приставката за ускоряване на записа не се продават в „хиляда и една стоки“!
— Искате да кажете, че е дошъл подготвен, въоръжен със специфичните за професията си „средства на производството“? — каза Ковачев. — Та това е естествено.
— Искам да обърна внимание на факта, че „въоръжението“ му е слабичко, с ограничени възможности за шифриране. Затова и тъй лесно го разнищихме.
— Прост шифър, казвате, а?… — забеляза замислен Минев.
— Да, съвсем елементарен.
— Странно, сякаш са искали да облекчат задачата ни по дешифрирането. Тогава едва ли можем да вярваме на съдържанието.
— И да вярваме, и да не вярваме, все толкова ще разберем — каза Ковачев. — Първата ни задачата е да открием Маман, да установим кой се крие зад този псевдоним. Ще трябва да се наблюдават колите, които през нощта се застояват на шосето с работещ двигател. Знам, загубена работа, но май нямаме друг изход. Дейнов, ти се заинтересувай от всички гости, пристигнали тия дни в хотел „Интернационал“. А Петев ще организира наблюдението на колите. Може още веднъж да се обадят. Но сам няма да се справи. И за търсенето на колите, пък и въобще ще ни е нужна вашата помощ. Ще трябва да ни дадете някой местен работник.
— Прав сте, аз вече помислих за такъв, но чаках вие да повдигнете въпроса. Да не помислите, че ви се натрапваме. Предлагам капитан Крум Консулов. Макар и тази пролет да ни го преведоха от София, той си е наше момче, варненче. Отлично познава обстановката, много, даже прекалено е инициативен, енергичен за трима, пък и всичко знае…
В тона на Минев, с който той превъзнасяше качествата на Консулов, се чувствуваше някаква едва скривана ирония, но не можеше да се разбере все пак подиграва ли се или просто желае да им го „пробута“. Защото Ковачев, макар и да не го познаваше лично, бе чувал „това-онова“ за капитан Консулов. Но не се издаде, а само запита:
— Че за няколко месеца дали е успял да се опознае достатъчно, да се сработи с тукашните колеги?
— О, вие не го знаете! Сработил се е и още как. Виж, с варненските колеги значително по-малко. Но опитайте. Пък ако не си паснете, винаги можем да го сменим.
Полковник Ковачев обичаше да работи с „мъчни хора“, с „чворове“, знаеше как да трогне деликатните струни на характера им и те винаги му се отплащаха с преданост и всеотдайна работа, на която бяха способни. А понякога дори с приятелство.
