В малката служебна стая на управителя на хотел „Интернационал“ Дейнов внимателно прегледа списъка на пристигналите. От първи хотелът бе приемал само чужденци и нито един българин. Но колкото и да се стараеше, нищо не можеше да открие. Тънката нишка, наречена Маман, не водеше наникъде. Това можеше да бъде и мъж, и жена, и млад, и стар. Дори английският, на който бе съставена шифрограмата, не подсказваше категорично, че изпращачът е непременно англичанин (такива имаше доста) или американец (гостите от САЩ бяха значително по-малко). Все пак той си записа акуратно имената на подозрителните, според него, и отиде да поговори с момчето, обслужващо асансьорите. Тези най-дребни бурмички в гигантската машина на „Балкантурист“ обикновено бяха наблюдателни не според ранга си и можеха да бъдат много полезни, ако съумееш да спечелиш доверието или поне симпатиите им.
Здравко се оказа контактно момче и само след няколко минути те беседваха като стари приятели. Дейнов му се представи като летуващ летец от реактивната изтребителна авиация. Но, изглежда, момчето не само не му повярва, но и се досети що за „изтребител“ е. На няколко пъти Дейнов забеляза как подозрителното оглежда, сякаш търси издайническото издуване от пистолета. Слава богу, че не бе го взел. А може и само така да му се бе сторило.
Дали защото се бе досетил и искаше да помогне или от обикновена момчешка бъбривост, но Здравко охотно споделяше наблюденията си за гостите на хотела и за някои даваше остроумни характеристики.
— А този лък е едни рядък чешит — посочи той излезлия от асансьора възрастен мъж с подчертано английски от началото на века вид: кариран костюм с таке от същия плат, очила с дебели черни рогови рамки, димяща лула, червенокос, с лунички и надменно важен, като от карикатура на Джон Бул. — Мистър Гълиган е наш гост. Появи се преди няколко дена с жена си. Събира фасове.
— Как така фасове! — учуди се Дейнов.
— Ей така на, фасове. Готов е лира да даде за оригинален фас. Вчера някой изсипа от горните етажи цяла пепелница. Той видял, накара ме да се кача на терасата и да събера всички фасове. Имаше и чужди, и наши, повечето с червило по тях…
— Е и?…
— Нищо. Прибра ги и ми даде пак една лира. Де всички гости да бяха като мистър Гълиган!
Тази нощ по шосето за Балчик патрулираше капитан Консулов. Двамата с шофьора бавно обхождаха своя сектор и мълчаха — нещо съвсем необичайно както за единия, така и за другия. Но нежеланието им да разговарят си имаше своите дълбоки причини. Шофьорът бе закъснял две минути и Консулов му направи такъв скандал, сякаш въобще не се бе явил. Ето защо той бе дълбоко обиден и сърдит. А Консулов не смяташе за възможно да води разговори с подобен „мърляч“.
Шосето бе безлюдно. А колата се движеше бавно не защото пътниците й бяха сърдити, не и защото беше бавноходна, а защото нямаше за къде да бързат.
След като изкачиха поредния баир, зърнаха далеч пред тях, долу в равнината, край шосето, на мястото за паркинг до младата горичка спряла кола със запалени габаритни светлини. Въпреки сръднята им двамата се спогледаха. Когато доближиха колата, тя изключи светлинките си. Шофьорът на оперативната кола внезапно включи дългите светлини, за да освети номера на спрялата кола. Когато я задминаха, забелязаха, че зад волана седи сам мъж и пуши цигара.
Консулов взе слушалката на радиотелефона и предаде:
— Докладва „Рапан втори“. Около двайсет и петия километър, малко преди разклона, стои „Вартбург де лукс“ номер ПеА 37–18 със запалени габаритни светлини. Шофьорът е сам. Когато го доближихме, угаси светлините.
— Двигателят му работеше ли? — запита дежурният в управлението.
— Не можах да разбера. Но… очаквайте евентуално предаване.
Щом оперативната кола се отдалечи, мъжът във вартбурга се огледа внимателно напред и назад по шосето. То беше абсолютно пусто. Той кимна и до него се изправи снишилата се на съседната седалка руса, с късо подстригана коса жена. И те веднага, без да проронят нито дума, започнаха да се целуват.
Петев мина с една от колите на окръжното управление да вземе Ковачев от почивната станция.
— Нещо ново? — запита Ковачев, щом седнаха.
— Нищо след снощната напразна аларма на Консулов.
— А от Дейнов?
— Вторачил се е в този Гълиган, целия ден прекара на плажа край него. Въобразил си е, че това е Маман…
— По ми прилича на Папан. Боя се, че е на погрешна следа. Такъв чешит…, събира фасове…
— Може да се прави на луд?
— Едва ли. Какъв интерес има да привлича вниманието ни с идиотското си хоби!
Щом влезе в кабинета, който му бяха отредили, Ковачев механично се хвана за слушалката да докладва на генерал Марков. Но не започна да набира. Какво ли ново можеше да му съобщи? Каква ли свежа идея щеше да предложи? Всяка нощ две коли патрулираха по шосетата край Златните пясъци, но „те“ можеха да се обадят повторно след седмици и след месеци, пък и… никога. Или просто в навалицата, денем! А този Гълиган, единственото им „откритие“, по всяка вероятност беше някакъв безобиден особняк. И все пак позвъни.
— Нищо ново, другарю генерал. Главното ни занимание за сега е да се излежаваме на пясъка и да набираме тен.
— Нещо много бързо тръгнахте по отъпкания път на командирования през лятото българин.
— Не е от корист, а заради службата. Просто сме длъжни да бъдем там. Всичките ни обекти по цял ден са на плажа. Няма ли и вие да прескочите насам, хем ще ни посръгате, хем ще ни дадете някое ценно ЦРУ.
— Не искушай меня без нужди. Ако дойде до ЦРУ, няма да пропусна възможността. Хайде, и се обаждайте всяка сутрин.
Генералът едва ли очакваше, че пилето отново ще записука още тази нощ и ще се наложи да искат неговите ЦРУ (така те дешифрираха посвоему прословутата абревиатура — ценни ръководни указания).
В обикновената човешка дейност спокойните и тревожните състояния са градуирани и нюансирани през всичките степени от точката на замръзването до точката на кипенето. Не така беше в службата за следене и пеленгуване. В оперативната стая на засечната станция с часове, а често и с дни цареше абсолютно спокойствие. Уредите следяха легализираните предавания, контролираха ги по еталоните им и само меката светлина на екраните и едва доловимите за ухото шумове на релетата подсказваха, че апаратурата, макар и задрямала, върши своята работа. А на хората не им оставаше нищо друго, освен да се любуват на този странен технически пейзаж. Но появеше ли се в етера нерегистриран предавател, в миг, като при експлозия, по звуковия и светлинния алармен сигнал оживяваха и апарати, и хора и с максимална скорост и напрежение започваха да действуват.
Тази нощ точно в 12 часа заработи същият предавател. Но сега не изненада никого. В станцията дебнеха вълната и записваха сигналите от самото начало. А щом двата лъча се пресякоха, дежурният, без да изчака третия, вече съобщаваше в управлението:
— Да, да, това е същата станция. Колите да се движат по посока Кранево. На тях директно ще им предадем координатите веднага щом ги уточним.
За щастие, оказа се, че едната кола е отвъд, а другата отсам точката на пресичането, все по това шосе, само на няколко километра от мястото. И след секунди и двете коли се носеха с голяма скорост.
В колата, идваща от посока Балчик, седеше Петев и поддържаше постоянна връзка по радиотелефона. Третият лъч на засечната станция вече беше уточнил мястото на предавателя. Съобщиха му точните координати и в този момент сигналите заглъхнаха.
— Натисни педала! — подканяше задъхано той шофьора. — Току-що е престанал да предава. Още малко натисни! Да не го изтървем!
Колата се носеше с бясна скорост и на всеки завой заплашваше да изскочи от шосето. Когато доближиха върха на поредното възвишение, Петев изкомандува:
